Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката. 

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“

***

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…