сряда, януари 15, 2025

Стъкленият човек - Ерих Кестнер

Влаковите разписания и жените са възможно най-големите загадки.
Финият интелектуалски хумор на Ерих Кестнер отдавна ми е слабост и не се колебах много, когато наскоро видях, че има нова негова книга с неиздавани досега у нас произведения. Разкази. Някои от тях се оказаха от вселените на вече познати негови романи, други бяха импресиите на един впечатлителен ум, на една чувствителна душа, други бяха забавни случки за хората в Големия град като за публикуване във вестник, а някои, за моя радост, си бяха откровено детински. А пък едни от най-хубавите разкази бяха покъртително тъжни.

Подарих книгата на майка ми, и когато тя я завърши и ми я предложи за прочит, я получих така:

Всяко листче дава насоки за ниво, накъде е климнала везната веселие/тъга или за намек от коя вселена е историята - на "Хвърчащата класна стая", на "Антон и Точица" и т.н.

Ерих Кестнер много пъти е писал за майките, вероятно поради неговият собствен житейски опит - най-малкото в случая, когато тя му донесла по влака прането чак от Дрезден, а в това време жилището му било напълно разрушено при бомбардировките на Берлин. Както пише в един от разказите, майките нерядко плащат със своето щастие за щастието на децата си. При него те често страдат, дали от болест, бедност, преумора или дори смърт, а децата им се опитват по някакъв начин да се отплатят, оценявайки всичките грижи и лишения.

Като оставим страдащите майки настрана, в книгата има и много забавни моменти, разкази, които истински те забавляват.

Това е една прекрасна книга, както като съдържание, така и като оформление, препоръчвам ви я от сърце. Класа!

петък, януари 03, 2025

Куци коне (Блатната къща 1) - Мик Херон

Някой винаги плаща. Увери се, че няма да си ти.

"Куци коне" е първата книга от поредицата шпионски романи на Мик Херон, за които аз не знаех нищо. Нула. Докато не изгледах на едни дъх четирите сезона (засега) на едноименния сериал с Гари Олдман в главната роля. На български, оказа се, са преведени само първите два романа от общо седемте (засега) от поредицата за най-некадърните смотаняци от британското вътрешно разузнаване МИ5, които са намерили пристан под привидно нехайното  ръководство на Джак Ламб в т.нар. Блатна къща. 

Оказа се, че провинилите се и станали неудобни и неблагонадеждни агенти ги сортират в някакъв скучен и затънтен отдел, където или не вършат нищо, или им се дават само безумно скучни рутинни задачи, така че сами да се откажат и да напуснат. Да, ама някои не напускат. И когато се случва така, че от натопени те се превръщат в герои, никой вече не може да ни спре да им симпатизираме до дупка. Всеки държи в сърцето си една малка и вечно отворена вратичка за неудачниците, които са се издънили фатално по веднъж. Защото те са си такива едни истински, нормални хора с всичките им склонности да грешат и да объркват нещата, но също така да бъдат верни и отдадени на принципите си обучени професионалисти. И на всички ни става любопитено да видим на какво са способни те, а то може да се окаже нещо много. Да, опасностите за куците коне са същите, каквито са и за бързите коне от Риджънтс парк, затова няма да се учудвате, когато забележите с каква лекота авторът ги води до ръба, който съвсем нерядко коства живота на някои от героите. Но това само прави оцелелите още по-симпатични.

С доза нескромно пристрастие мога да заключа, че сериалът е брутално добър, и е един от малкото случаи, в които филмът е малко по-добър от книгата, по която е правен, Гари Олдман прави една от ролите на живота си, а характерната за автора смесица от опасности и хумор е уловена и акцентирана майсторски. Двата преведени романа се продават за нереалната сума от по 5 български лева, което дори не ми хрумва с какво нещожно нещо да го съизмеря, за да илюстрирам колко е нелепо евтино е.

Някои хора си организираха партита в средата на седмицата. Джаксън Ламб броеше жертвите в отдела си.

ps

В романа се разказва и за скалъпен случай на отвлечен младеж от пакистански произход, когото крайнодясна организация иска да екзекутира в ефир. Обаче всъщност не е за това. За куците коне е.

ps2

Честита ви 2025-та! Пожелавам ви да прочетете една книга повече от 2024-та!

понеделник, декември 23, 2024

Неверест - Максим Иванов, Стефан Иванов

"Неверест" е името на самоделната лодка, с която баща и син Иванови прекосиха Атлантика само с гребане и поставиха няколко рекорда. В днешно време морските пътешествия, предизвикателства и рискове не са много популярна тема и предполагам затова начинанието им беше такъв фурор. Книжното описание на събитията си е писано от самите тях и като цяло не е някакъв литературен шедьовър, грабващото тук е фактът, че двама аматьори в морското дело и гребането могат да си направят лодка, да се подготвят и да прекосят океана сами.

На едно място към края на книгата се споменаваше и това, че хората не са най-силните същества на Земята, нито са най-бързите, но са най-издръжливите. И това какви чудеса може да постигне човек, ако впрегне волята си да помага на физиката, е само по-себе си най-голямото чудо.

Следях приключението на Макс и Стефан от страниците на вестник "Дневник" през онова паметно лято на 2020, най-страшната година на пандемията от Ковид. Затова историята не ми беше нова и съответно четенето на книгата се проточи. В края на годината обаче всички ни облъхва едно настроение за равносметки и разчистване на забатачени неща, ето защо форсирах нещата и я дочетох. През нощта. Дочетох я на зазоряване и после, ако щете вярвайте, сънувах с усмивка синьо-жълти махи-махи.

Предупреждение: Четенето на "Неверест" може да ви вдъхнови да посмеете да извършите някакви свои подвизи.

понеделник, декември 16, 2024

Стив Джобс от Уолтър Айзъксън


При все, че не съм от най-заклетите почитатели на Епъл, мога с чиста съвест да кажа, че книгата беше доста интересна.  Убеден съм, че ако бях я прочел, когато ми я подариха (мисля, че преди 5-6 години), нямаше да я оценя толкова високо. Вродената ми алергия към изкуственото възхваляване на разни хора и продукти щеше да ми попречи да се концентрирам върху по-техническата част на книгата.  Доволен съм също, че я оставих да отлежава години наред, преди да я прочета, защото нека не се лъжем, Епъл е култ, а не просто фирма и е много лесно човек да откаже да погледне отвъд това. От книгата става ясно и защо това Епъл е култ. На практика този подход се оказва може би единствения начин компанията да си намери място в Златната ера на персоналните компютри, преборвайки гиганти като IBM, Hewlett Packard, Dell, Compaq, Motorola, за да се превърне самата тя в гигант. Приносът на Стив Джобс eдва ли може да бъде оспорен. Авторът е убеден в това, като в същото време дава и доста факти за по-недоброжелатилните читатели, с които те да затвърдят не толкова добрите си виждания си за човека. 

Погледнато от моята камбанария, бизнес успехите, фирмената политика, манипулаторските умения на Стив Джобс в корпоративния и в личния му живот при този прочит бяха просто второстепенни детайли. Изобщо не ми се стори изненадващо това, че за да успееш като шеф трябва да си безцеремонен и да взимаш спорни от морална гледна точка решения. Поради липсата на опит в управленито на компания с такава стойност, естестевено, съм склонен да мисля, че има и по-човешки начин да водиш една фирма. Но пък като се замисли човек, какъв би бил "човешкия" начин да уволниш някого, защото от твоя гледна точка не си върши работата, като хората? Лесно е да раздаваш оценки, когато не си в ролята. Със сигурност по всеки отделен казус може да се разисква много. 

Това, което за мен беше най-впечатлявощото в книгата, беше яростното желание  и порив на Стив Джобс и на хората около него (и може би от неговото поколение) да генерират идеи (без значение дали оригинални или просто откраднати и/или основаващи се на вече съществуващиа продукти), да създават прототипи, да ги изпилват до последния детайл, без да се съобразявят с бюджети, крайни срокове и желанията на клиенти. Ако приемем, че това наистина е било така, а не е някакви идеалистична представа на автора за процеса на създаване на продукти в Епъл, това желание е наистина достойно за възхищение. Отчитам, че това мое възхищение е силно повлияно и от собствения ми опит в последните години и разочарованието от това, че много малко хора от индустрията вече мислят в продукти. Много бих искал, хората които четат тази книга сега, да вземат и запомнят точно това от нея, за да излезем от батака, в който сме се забъркали. 

Това, което не ми хареса толкова в книгата e, че си личеше, че авторът не е много в час с техническите подробности. Трудно ми беше да си представя, например, как Самсунг са имали миниатюрен хард диск, който се е въргалял из фабриката им, докато не дойдат хората от Епъл и не поискат да им го дадат, защото са му намерили идеалното приложение. Ако има книга, която навлиза в повече детайли при подуктовите решения, бих я прочел с удоволствие

Другото нещо, което не ми допадна беше, решението на автора да илюстрира всяка отделна случка с няколко директни цитата от действителни разговори между хората.  Със сигурност това придава достоверност при педаването на случките, но пък накъсва разказа.

Някои казват: „Да дадем на клиентите каквото искат.“ Моят подход не е такъв. Работата ни е да се досетим какво ще поискат, преди още да са го поискали. Мисля, че Хенри Форд навремето е казал: „Ако бях попитал клиентите какво искат, сигурно щяха да ми отговорят: По-бърз кон!“ Хората не знаят какво искат, докато не им го покажем. Затова никога не разчитам на пазарни проучвания. Нашата цел е да прочетем нещата, които още не са написани.

четвъртък, декември 12, 2024

Морал за красиви момичета - Алегзандър Маккол Смит

Третата книга за "Дамска детективска агенция №1" и случаите на госпожа Прешъс Рамотсве от Габороне, Ботсвана отново доставя безрезервно всично необходимо на човека. Радост и тъга, справедливост, истина, почтеност, разпределени в няколко бързо разрешени случая.

Имаше една заподозряна в отровителство снаха, четири претендентки за миски, за които има съмнения в почтеността им, двама чираци-женкари, малко дете, намерено само в буша, а за капак и г-н Мотоконе, годеникът на главната героиня, се разболя от депресия.

Алегзандър Маккол Смит продължава да разказва толкова сърдечно и натурално, както не бих допуснал, че може да го прави никой друг мъж и европеец за Африка. Пред неговите истории категоричният ми страх от този огромен континент и неговите обитатели винаги се смекчава и ми се приисква и аз да съм там по местата, за които разказва, сред добрите хора с традиционни ценности и възпитание. В неговите истории винаги съм сигурен, че доброто ще победи, няма друг начин.

пп. Какво заглавие, а? А това на следващата книга е също доста силно: "Школа по машинопис за мъже „Калахари“