100 хайку - Мацуо Башьо

Мацуо Башьо е бащата на хайку, той е поетът-основател на жанра още някъде през дебрите на 17-тия век. Роден е през 1644 г., живее само петдесет години и казват, че още приживе е станал кумир на стотици хиляди читатели. Сега спрете и се замислете над историческия контект на предишното изречение в световен мащаб. Да имаш дори и "само" сто хиляди почитатели през 1600 и някоя си година, означава, че дори и в тези древни времена в Япония е имало огромна маса грамотни хора, от които само част са чели и харесвали поезията на Башьо. Влиянието му дори и след смъртта му е толкова мащабно, че се твърди, че през 1806 г. императорът го нарича Божество на летящите звуци. Шинто и дзен.

Портрет на поета от края на 18. век.

Ранно утро – 

камбанен звън блуждае

сред мъглите.

Онзи облак

вест за среща 

от мълнията чака.

По нищо не личи,

че близка е смъртта им – 

песен на цикади.

Лястовичке,

калта за гнездото

не пускай в моята чаша.

Овчарска торбичка!

Край плета

цъфнала е тя свенливо.

Есенни дъждове – 

излизам и пътник

вече е моето име.

Пъдпъдъци 

пеят в здрача – 

за ястреба е тъмно вече.

Посеви с елда – 

белеят се смътно

под лунния сърп.

Час за раздяла – 

като облаците надалеч

отлитат дивите гъски.

Пролетен дъжд – 

пътека сред тревите

и пелин край нея.

Стоян - Станислав Стратиев

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието.

Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило.

Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив.

Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. 

Не сме любими никому.

Никой не ни обича.

Никой не иска да се обединява с нас.

***

Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен.

Цар Алкохол - Джек Лондон

Важната дама и лекото момиче са сестрички.

Захванах книгата преди година или две, защото я открих в аудио формат. Тогава слушах много такива помежду друга дейност, която вършех, без да се замислям. Тази обаче ми се опря. Не беше приключенска, а биографична, макар целият живот на Джек Лондон да си е едно шеметно приключение. Тази разказва за опита му с пиенето през целия му живот - като моряк по пристанищните кръчми, като обикновен работник, като златотърсач, писател и интелектуалец. За това какво алкохолът ти взима, защото другото, че дава нещо, си е чиста илюзия.

Книгата е доста... не весела. Трудно е да се повярва колко нещо може да постигне един младеж с толкова труден старт в живота само с воля, труд и упоритост. И то въпреки пагубното влияние на алкохола. И пак да изглежда истинско, защото Джек Лондон разказва толкова интересно и убедително, че няма как да не му повярваш.

Страшна е неговата история, свирепа, очарователна и в същото време винаги ме натъжава. Винаги изпитвам едно чувство на жал, че такъв човек е трябвало да може да поживее още, защото е имал още много да твори. Качествени неща, смислени произведения, вълнуващи и истински истории. Но понякога в живота става така, че тези, които горят най-ярко, най-бързо прегарят.

Не знам как става така, но нямам насита от неговите произведения вече повече от трийсет години. Не усещам за тях да има неподходящо време или възраст, обичам ги и досега по същия пламенен начин, както и като ученик.

Благодарността е черта, свойствена на човешката природа. Когато такъв човек спечели пари, можете да бъдете уверени, че част от тях ще отиде на тезгяха, в касата на оня, който му се е притекъл на помощ.

***

Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като „Атлантически месечник“, правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в „Космополит“ и „Мак-Клюр“, отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя.

***

Жените са истински пазители на расата. Мъжете са прахосници, търсачи на приключения, картоиграчи и в края на краищата винаги жените ги спасяват. Едно от първите химически изобретения на мъжа е алкохолът и той не престава да го произвежда и пие до наши дни, но не е имало ден, когато жените да не са се борили против пиянството на мъжете, макар че никога не са имали възможност да вземат против това някакви решителни мерки. Щом жената получи някъде право на глас, тя най-първо затваря кръчмите. Мъжете и след хиляди поколения няма да се решат да направят това по своя инициатива. Със същия успех би могло да се очаква от морфинистите да забранят продажбата на морфина.

Жените знаят, че за пиянството на мъжете те са заплатили с неизброимо количество пот и сълзи. Вечно загрижени за расата, те ще вземат мерки да опазят своите бъдещи синове и дъщери, бъдещите жени и сестри на тези синове.

Алексис Зорбас - Никос Казандзакис

И този бисер ми артиса от едно пътешествие в чудна компания до остров Крит. Седмица там кара човека да се нормализира, както стомана, която е тормозена с твърде много температури и напрежения. Но както и да е, започнах книгата, ала не я довърших, и тъй като сега ме е обзело настроение да разчиствам стари бакии, седнах и я прегазих докрая.

Може да сте я чели, може да сте гледали стария известен филм, но ако не сте, книгата разказва за наблюденията на сравнително младия, богат и с романтични представи за света малко вятърничав автор, малко дървен философ, който наблюдава своя стар работник на име Алексис Зорбас. Грък, бандит, пияница и непрокопсаник. Залита по жени, мързел, побойник и пройдоха. Или както казва авторът: "Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах." Авторът придобива малка мина за въглища на остров Крит, а Зорбас се очаква да е негова дясна ръка, надзирател и организатор на добива.

Дали от дистанцията на времето, т.е. че вече не се смятам за млад, дали от това, че този тип романтично опиянение и преклонение пред чара на натуралните и близки до земята люде никога не ми е било присъщо, книгата не успя да ме грабне. Да, интересна ми беше, не прекалено, интересни ми бяха хората, земята на Крит, времената, но не и разсъжденията, които прелитат през вятърничавата глава на автора. Всичко изглеждаше много близко и балканско, за да ми е екзотично и запленяващо. Не знам, може би времето за четене с очароване на тази книга е отминало. И моето, и общото. А може и да греша. Вие я пробвайте, пък си решете лично за вас. Подозирам, че ще се хареса на твърде много българи. Защото все пак книгата се занимава с най-универсалните неща, които са вълнували всеки сапиенс през вековете - любов, храна, вино, работа, религия, творчество, страст, смърт, защо.

— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето. 
За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.

***

— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!

***

— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!

***

— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! 

***

— Брей, каква машина е човекът! Туряш ѝ хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.

Духът на свободата - Джордж Байрон

От датите под стихотворенията научих, че Байрон е творил в началото на деветнайсти век. От темите, които са го вълнували, някои ми бяха интересни, други - не чак толкова. Имаше няколко стихотворения с имена на жени, по които явно много си е падал, други - посветени на родината, на местата, където е пораснал, на волния дух, на свободата. Имаше и някои твърде отлвлечени и общи, в които не личеше конкретен повод или човек със заслуги за написването им. Имаше и цял цикъл за еврейските земи и хора, от което съдя, че Байрон, както много други поети, е писал за всичко, което го развълнува силно.

Не съм се интересувал особено от живота и творчеството на Байрон и попаднах на стихосбирката по-скоро случайно. Търсех поетичен превод на стихотворението  "They say that Hope is happiness", което обаче не открих никъде, а ми трябваше, за да приложа две строфи от него като завършек на един фантастичен разказ, който превеждах. Както и да е, не открих стихотворението и в тази книжка, която си купих специално за целта, но поне я прочетох и се обогатих с байронщини.

Прочетох в Уикипедията за бурните му връзки, за това как е блуждал и бягал насам-натам, за общественото неодобрение, как умрял безславно, когато опитал да се присъедини към борбата на гърците за свобода. Спомням си как преди много години при една екскурзия из Гърция гидът ни показа мраморна колона на нос Сунио, на която Байрон издълбал подписа си. Което ми се видя странно, малко егоистично, нахално и безотговорно. Но може би много поети са така - невъздържани и импулсивни, вероятно това и трябва, за да пишат стихове.

Дали бих го препоръчал? По-скоро да, особено стиховете му за Шотландия, например "Лох-на-Гар". От него научих, че Каледония е старото име на Шотландия. Вече проучвам маршрути за изкачване на тамошните планини.

Умрелите се будят - как да спя?
Пшеницата узря - как да не жъна?
Тирани властват - как да ги търпя?
Не спя - в постелята ми сякаш тръни.
Тръба звучи в слуха ми всеки ден,
отеква в мойта гръд...