50 класици: Археология – Волфганг Корн

Интересна книга за интересни места. Някои от тях. Казвам го, защото какво интересно би могъл да намери човек в изтъркани от употреба по книги и филми места като Пирамидите, Стоун Хендж, Великата китайска стена или Колизеума? Книгата основно те подсеща за неща, които знаеш, но си забравил, или не си им обръщал достатъчно внимание. Установих, че от всичките 50 ми е тръпка да посетя само някои места в Азия като Ангкор Ват 

(най-големият религиозен паметник в света, който днешна Камбоджа дори не изследва и развива като първоразрядна туристическа дестинация), Сигирия (Лъвската скала в Шри Ланка) и предимно Месопотамия, където, за съжаление, в днешни дни модата е да взривяват хората, вместо да им се взимат парите чрез туристически услуги. Но понеже от последното интересно строителство в тези райони са минали десетки векове, та си мисля, че мога да почакам още 10-20 години, за да се успокоят и вразумят местните пиромани.

Странното е, че хер Корн е подбрал архитектурни паметници от разни епохи и места по света, които привидно са много разнообразни, но някак странно повечето от тях са открити или изследвани предимно от германци. Посочената литература за запознаване също е само немска. Не знам дали го прави, за да изтъква заслугите на сънародниците си, или просто като германец на него са му известни предимно такива археологически находки, но като резултат подборката лично на мен не ми изглежда особено представителна. Човекът видимо се е задълбал в антична Гърция и разни камънаци от това време на територията на днешна Турция. Ами останалата Азия, ами Америките?

В българския интернет някой някога е допуснал печатната грешка да напише името на автора като Вилфганг и оттам нататък всички преписвачи (барабар с рояците книжарници) услужливо са го разпространили. Което не е кой знае що, но на мен поне ми е смешно.:)

Мъртвата зона - Стивън Кинг

Домашна, уютна, съвсем в духа на ранните романи на автора. Какво биха направили обикновени хора в необикновени ситуации. Без нищо страшно или плашещо. Само с едно-едничко миниатюрно фантастично допускане - какво би било, ако един скромен и добър по душа млад човек, учител в провинциално градче с леко шантави родители и с чисто нова приятелка, пострада в катастрофа и в резултат от мозъчна травма започне да вижда миналото и бъдещето на всеки, когото докосне? 

През цялото време напразно подозирах Стивън Кинг, че ще прати това изстрадало момче да обира с дарбата си казината във Вегас. Наистина напразно, защото се оказа, че му е отредена по-важна и по-драматична съдба. Каква точно - това почти сигурно няма да заподозрете. Аз поне не можах.:)

Може би основната дилема, която ни задава авторът, е какво бихме направили ние, ако знаем какво ще бъде бъдещето и имаме шанс да го поправим преди още да се е случило. Например: 

„Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“

Това прилича малко на трудните въпроси, пред които редовно застават силно етичните герои на братята Стругацки в книгите от същото време (края на 70те). Така че може и времето да е било такова, през 2013 книга с такава основна идея едва ли би била особено продаваема. За щастие обаче хората, които четат с удоволствие Стивън Кинг и съответно се вълнуват от проблеми и герои като неговите, сме от същата епоха. Затова - прочетете я, набори, ще ви хареса!:)

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Пригответе се за едно голямо приключенско четене с най-малките, защото това е тъкмо Книгата Игра за Деца. Ако си спомняте книгите-игри за по-големите от фентъзи или спортните теми, се сещате, че читателят сам избира как да продължи историята. А тук разполагате с близо 100 начина да прочетете книгата и 20 възможни края!!!

Имайте предвид, че книгата ще се хареса на най-малките читатели и слушатели (3+), за които книгата ще изобилства от смешки и страшки. 

“Таласъмчето се разшета из дупката, в която живееше, заподрежда, ряза, чука, готви и приготви багаж за приключението. Взе си торбичката и в нея сложи едно гребенче, омагьосан ключ, парче стар хляб, въже и една ръждива стотинка. Това щеше да бъде едно невероятно приключение, каквито само приключенията могат да бъдат!”

Покрай приключенията на Таласъмчо, ще имате имате възможност да научите или да преговорите посоките:

„А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?“

Да проверите докъде сте с броенето:

„Осем беше най, ама най-голямото число, за което Таласъмчо беше чувал.“

А също и да задълбочите някои моменти от домашното възпитание, включващи внимание и грижа за възрастните хора:

„Мечо си е загубил очилата, а без тях не вижда. Някой трябва да му ги занесе, защото Мечо е стар и не може да дойде. А куриерът Костенурчо е на море.“

И как то написах по-горе, това са само малка част, от възможностите, които книгата-игра предлага.

Илюстрациите не мога да отмина без коментар, защото детска книжка без картинки е като гащи без джобове и къщи без дворове. Тук екип от художници са се потрудили, така че илюстрациите са се получили много симпатични и чудесно подхождат на приказката.

Ако още не сте написали писмата до онзи старец, побързайте. В случай, че са изпратени вече, винаги ще се намери място под елхата за една приключенска книга-игра.

Повече за автора и как можете да си набавите книгата – тук.

Мълчанието на агнетата - Томас Харис

25 години след първото издание, с нов увод от автора и стария превод на Жечка Георгиева си е добър момент за пръв прочит на такава класика, както се случи при мен. Имах някакви откъслечни спомени за страхотии и ужасии от единственото гледане на филма преди сигурно 20 години и затова приятно се изненадах, че то всъщност такива работи няма много в книгата. Шашкащи бяха може би единствено вулгарните реплики на някои от героите, които вероятно са били монтирани за автентичност на емоциите, но... както и да е, авторово решение. Истински страшното и напрежението идваха повече от очакването на неизвестното, а не от някакви кървища и т.н. безвкусици. Установих, че оттогава авторите са започнали да действат къде по-касапски, а пък прагът на чувствителност на читателите съответно се е вдигнал. Какво толкова като някой си дере млади дебелани и си шие жилетки? Затова като четем сега тази книга от 70те години и изглежда лека, приятна, може би с малко по-бавно действие, по-загрижена за чувствата, както на герои, така и на читатели. 

Самата история вероятно е позната на всички, но все пак накратко да отбележа, че е малко нестандартна, несиметрична. Следим едновременно бягството от затвора на изключителния д-р Ханибал Лектър и залавянето на доста по-посредствения, но вероятно също толкова луд, сериен убиец Джейм Гъм. С Лектър се запознаваме, опознаваме го, започваме даже да му симпатизираме и ... той изчезва, няма удовлетворяваща развръзка. С доста по-скучния Джейм приключваме и съответно доста по-набързо и тривиално. Романът не приключва в най-вълнуващия момент, а продължава още малко, за да ни убеди едва ли не, че агентката, разследваща двамата изроди, ще успее да се върне към нормалния живот.

Силен, вълнуващ роман, който като нищо и да е най-доброто произведение на Томас Харис, обаче май не е от тези, които имаме нужда да препрочитаме.

Ей тука още едно блогърско мнение.

Знаеше, че всеки мъж на средна възраст отчаяно желае да се покаже умен и знаещ и да сподели мъдростта си с по-младите.

***

Решаването на проблеми е като ловуването - примитивно удоволствие, заложено в нас още с раждането.

***

- По телефона ми се стори забавен. Вече съм решила, че най-важното е един мъж да е забавен. Разбира се, след парите и послушанието.

- Не забравяй и възпитанието.

- Права си.

Една нощ през самотния октомври – Роджър Зелазни

Вместо резюме на това за какво се разказва, този път ще има напоителен цитат. 

И ми разказа как определени хора били привличани на определено място в определена година, в една нощ през самотния октомври, когато луната грее пълна на празника на Вси светии, и когато можело да се отвори пътя, по който Старите богове да се върнат на земята; как някои от тези хора помагали при отварянето, а други се стремели да им попречат и пътя да остане затворен. Затварящите печелели в продължение на векове — често само на косъм — и се разказвало за някакъв тайнствен човек, полупобъркан убиец, скитник и неговото куче, които винаги се появявали, за да затворят пътя. Според някои това бил самият Каин, обречен да ходи по земята белязан. Според други, той бил влязъл в сговор с някой от боговете, който искал да попречи на другите. Никой не знаел със сигурност. А хората се сдобивали с някои пособия и предмети, притежаващи сила и се събирали на определеното място, за да опитат да осъществят волята си. Печелившите се разотивали, а загубилите трябвало да страдат заради действията си, като изтърпят реакцията на космическите принципи, участващи в опита. 

Това е първата книга в този блог, която се появява за втори път. Защо е нужно? И аз не съм сигурен защо, с тази книга нищо не е сигурно. Както феновете на въпросното четиво добре знаят, най-запалените от нас я препрочитаме всяка година през октомври – всеки ден по една глава. Изключително приятен ритуал, който може да бъде съпътстван от публикуване на любими фрази от главата за деня като статуси във Фейсбук. А може и да не бъде. Може всеки път да откриваш незабелязани досега неща в книгата, а може и да да се наслаждаваш само на добре познатите от предишни години приятни моменти. Може да запалиш и други четящи, а може и да предизвикаш снизходителни усмивки. Може да я четеш заради приключението, а може и да изследваш в детайли кой персонаж какъв прототип има, откъде е зает и защо оригиналът е интересен. Може дори да се включиш в разни игри, които на живо или на виртуално разиграват Играта от книгата. Да продължаваш да се чудиш защо, по дяволите, въобще съществуват Отварячи и защо са толкова много. Тия хора акъл имат ли? :) 

Възможности много. Казват, че през октомври усмивките по лицата на повечето от замесените в каузата ANITLO са по-загадъчни и съзаклятнически, че през този месец проявявали засилена страст да събират наглед безполезни предмети с окултен уклон и че само те забелязвали леко просветващи руни по странни места из градския пейзаж. Но може и да са обикновени спекулации, може просто хората да са се почерпили някъде и затова да искат да заговарят уличните кучета между 12 и 1 през нощта. Освен ако кучетата не им отговарят.