Както вероятно добре знаете, Паоло Бачигалупи е американски писател, който през 2010
печели наградите „Хюго” и „Небюла” с дебютния си роман „Момиче на пружина”, а поради неустановени причини аз го четох чак сега.
В началото на книгата се опасявах, че ще се удавя в пороя от
герои и авторови термини от псевдо-историята, езика, религиите, професиите,
модата и всички други измислени детайли на този бъдещ Тайланд, които авторът си
е съчинил. Създавал е щедро, за да те убеди, че този свят го има и трябва
просто да го приемеш за даденост. Е, успял е. Благодарен съм му също, че се
овладя навреме и щом се запознахме с най-насъщното (в може би първата половина
от романа), от там нататък човекът се ограничи с непознатата терминология и се
съсредоточи върху действието, което аз така обичам.
Интересен и богато изграден свят, увлекателно действие.
Стийм пънк, съчетан с високи биотехнологии. Книгата по нещо бегло напомня на
Нийл Стивънсън и „Диамантената ера“, вероятно по това, че разказва за бъдещето
на югоизточна Азия, пък макар и по тотално различен начин. Тук проследяваме бъдещето
на Индокитай след епохата на Разрастването, след свършека на изкопаемите горива,
глобалната търговия и други познати ни глезотии и след появата на лабораторно
разработените болести, които унищожават на практика почти цялата флора, а оттам
и фауна. Създават се нови видове, възкресяват се стари. Енергията в оцелелите
фабрики се взима от впрегнати мегодонти, а после вместо в батерии, се съхранява
в усъвършенствани механизми с пружина.
Мрежата от политически и икономически интереси, канализирана
корупция, религиозни изстъпления и обикновени предразсъдъци задвижва редица
задкулисни игри, които очаквано много бързо минават равновесната точка и избухват в брутално
предкулисни. Разбира се, с цената на много опасности и рискове от страна на главните
герои, че и отнети животи.
И няколко съвсем дребни кусура, които за кратко привлякоха
вниманието ми, но ще бъдат споменати. Не че са толкова важни, просто книгата
може да ги понесе. На няколко места в текста има фактологически разминавания,
които, както правилно ми беше обърнато внимание, едва ли може да се обяснят с
преводаческа небрежност. Климатът и температурите в Тайланд в пряк смисъл бяха
наричани ту тропически, ту екваториални. Касата, за чието съдържание бленуваше
Хок Сенг, беше описана като направена от желязо
и стомана (каквото и да означава това), а отварянето й било възможно само с
използването на дрелка (остарял русизъм за бормашина) с диамантено свредло.
Тънкият момент е, че обработването на стомана с диамант от химическа и
технологична гледна точка е доста невъзможна мисъл за фантастика, която
претендира за званието научна.
Толкова много неща можеха да се преборят единствено чрез
чакане.
ps1.
Благодарностите този път са за Мишев, който най-благородно ме снабди с книгата.
ps2.
Корицата не е ли яка?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар