понеделник, юни 20, 2016

Килимените хора – Тери Пратчет

Смешна книга от най-ранните години на Пратчет. Този път действието не е в света на Диска, а се разиграва върху Килима и касае мъничките народи, които щъкат из него. Космите на Килима са гори, износените места – равнини, а из праха му изгряват и процъфтяват цивилизации. Или поне докато не се появят Фрей и мунрунгите. Насладих се на истории за смелост и хитрост, приключения, истории за малките и големите, за тайни вратички за влизане в непревземаеми замъци, за същества, които помнят бъдещето, за умници и глупаци, за несправедливи владетели и епична битка за финале гранде.

Весело и напрегнато повествование с характерните любими смешки. Донякъде ми липсваше онази типична за автора многопластовост от по-късните му книги, в която успява да съчетае освен смешки и трилър също и философия, множество сюжетни линии, справедлива кауза, може би дори наука, истинско познание. Тази книга е може би най-близкото му произведение до определението фентъзи.

Прилагам няколко любими цитата.

Погледнеш ли нещо, ти го променяш.
***
Повечето армии всъщност се командват от сержантите — офицерите ги има само за да придават известен цвят на картината да пречат войната да се обърне в проста махленска свада.
***
— Съдбата е нещо, дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От собствен опит го знам.
***
— Не трябва да убиваш врага, ако е захвърлил оръжието си — обади се Бейн.
— А, тъй ли било? Човек се учи, докато е жив… Винаги съм си мислил, че точно тогава е най-удобният момент!
***
Ако не полагаш грижи за знанието, то си отива. 

Няма коментари: