Смешна книга от най-ранните години на Пратчет. Този път
действието не е в света на Диска, а се разиграва върху Килима и касае мъничките
народи, които щъкат из него. Космите на Килима са гори, износените места –
равнини, а из праха му изгряват и процъфтяват цивилизации. Или поне докато не
се появят Фрей и мунрунгите. Насладих се на истории за смелост и хитрост, приключения,
истории за малките и големите, за тайни вратички за влизане в непревземаеми замъци, за същества, които помнят бъдещето, за умници и глупаци, за несправедливи владетели и епична битка за
финале гранде.
Весело и напрегнато повествование с характерните любими
смешки. Донякъде ми липсваше онази типична за автора многопластовост от
по-късните му книги, в която успява да съчетае освен смешки и трилър също и
философия, множество сюжетни линии, справедлива кауза, може би дори наука, истинско познание. Тази книга
е може би най-близкото му произведение до определението фентъзи.
Прилагам няколко любими цитата.
Погледнеш ли нещо,
ти го променяш.
***
Повечето армии
всъщност се командват от сержантите — офицерите ги има само за да придават
известен цвят на картината да пречат войната да се обърне в проста махленска
свада.
***
— Съдбата е нещо,
дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От
собствен опит го знам.
***
— Не трябва да
убиваш врага, ако е захвърлил оръжието си — обади се Бейн.
— А, тъй ли било?
Човек се учи, докато е жив… Винаги съм си мислил, че точно тогава е
най-удобният момент!
***
Ако не полагаш
грижи за знанието, то си отива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар