1984 - Джордж Оруел

Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.

Препрочетох тази класика под формата на аудиокнига. Бяха минали поне 20 години от първия прочит и не помнех много от детайлите. Бях забравил колко е тъжна и как мъчно напредва човек, когато проследява мъките в живота на един случаен г-н Смит, който живее в тоталитарната държава Океания. Как се промива с джин "Победа" в почивките от това да фалшифицира старите вестници и книги, в които обещанията на Партията не са се изпълнили, а на всички е известно, че тя не може да греши. Помнех колко добре Оруел е описал бъдещето на Съветския съюз, за лъжите, тормоза, страха на хората. За постоянното следене, доноси, изопачаване на фактите и подменяне на историята, защото "който контролира историята, той контролира настоящето, а който контролира настоящето, той контролира бъдещето". За неистовите усилия на тоталитарната машина не само да подчини всеки жител, но и да го пречупи. Да го накара самият той да иска да бъде такъв, да не иска да се отърси от принудата, а да я желае искрено.

Удивително е колко неща от уродливата комунистическа тоталитарна система е провидял Оруел. Също така ми направи впечатление как той е писал за бъдеще, отдалечено на 36 години напред от него, и сега, макар да сме на 41 години след това бъдеще, нещата в съвременна Русия не са мръднали въобще. Хора са арестувани и лежат по затворите заради един лайк, заради коментар, заради това, че държат празен бял лист - т.е. заради мисъл. Пак, или по-точно все още, царува двумисълта. Да искаш и мислиш едно, но да говориш съвсем друго, като се автоцензурираш още на ниво мисъл.

Книгата е по британски пресилена и смела. И пак заради този риск тя успява да уцели и да предаде истинно толкова крайно изродили се форми на управление, които никой трезвомислещ човек не би допуснал, че изобщо ще просъществуват.

Войната на Калибан (Експанзията 2) - Джеймс С. А. Кори

Шекспир има пиеса на име "Бурята" и в нея има чудовище, което се казва Калибан. Това го научих от Уикипедия след края на книгата, в която, изненадващо, понятието Калибан не се срещаше никъде. От супер яката корица на Артлайн пък можете да разберете коя е най-важната човешка фигура в този роман - Боби. При максимална краткост в книгата става дума за чудовище и марсианка-командос. С това искам да се обърна към другите автори и издатели - ето, вижте как се прави, толкова ли е трудно? Дали няма футуристични оръжия, нов важен спътник след Ерос, който да си изпати от ново проявление на протомолекулата, и реки от кръв? 

Джеймс Кори са сериозни типове, уважаеми братя и сестри. Основни неща, които са вълнували приматите през хилядолетията, могат да бъдат и достоверна движеща сила дори във футуристичен роман, който се развива ту на Ганимед, ту на Земята, ту из Пояса - идеализъм, алчност, любов, раздяла, саможертва, егоизъм, властолюбие, предателства, смелост, страх, страх, страх.

„Войната на Калибан“ разказва за това какво последва след сблъсъка на заразения от протомолекулата Ерос с Венера. Как на Ганимед едновременно изчезна дъщеричката на Пракс и се появи черно чудовище, което разкъса и войниците не ООН, и тези на Марс. Разбира се, Джим и екипажът на „Роси“ пак бяха в центъра на събитията, но този път към тях се притуриха и Авасарала, и марсианската командоска Боби, за които авторите имат необуздани от нищо трезво планове.

Една от фразите, които пробиха дупка в напоследък и без това прекалено порестото ми съзнание, е „гравитационен кладенец“.

Не сте чели нищо от „Експанза“? Ако чак толкова ви мързи, поне изгледайте сериала.