Радост в утринта - П. Г. Удхаус

Радостта навестява утрините.

- Животът е хубаво нещо.
- Не и ако си загубил любимата си.
- А ти загуби ли я?
- И аз това се мъча да разбера. Още не мога да реша. Всичко зависи какво тълкуване ще дадеш на думите „Не искам никога повече да те виждам или да говоря с теб, нито в този, нито в следващия живот, мизерен тъпунгер“.
- Тя ли ти го каза?
- Между другото.
Видях, че е дошло време да задействам успокоителните и окуражителните си умения.
- На твое място, Боко, изобщо не бих се притеснявал.
Той изглеждаше изненадан.
- Сигурен ли си?
- Разбира се. Казала го е без да иска.
- Без да иска?
- Да, приятелю.
- Значи го е изрекла само, за да каже нещо? Да се намира на приказка, ако мога така да се изразя?
- Слушай какво ще ти кажа. Изследвал съм твърде задълбочено другия пол, изучил съм всичките им специалитети и изводът, до който стигнах, е, че когато ги прихванат гневните изблици не бива да им се обръща много внимание.
- Съветваш ме да го забравя?
- Напълно. Изтрий го от съзнанието си.
За момент се умълча. Когато проговори, в гласа му се долавяше надежда.
- Пък има и нещо друго. Все пак тя ме обичаше. Чак до днешния следобед. От дъното на душата си... Самата тя ми каза това веднъж. Не бива да забравям това.
- Тя продължава да те обича.
- Наистина ли смяташ така?
- Разбира се.
- Въпреки, че ме нарече мизерен тъпунгер?
- Точно затова. Ами че ти наистина си мизерен тъпунгер.
- Прав си.

Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката в основата на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***
Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.
***
Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба [става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***
Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)

Метеоритът – Дан Браун

Популярен трилър-четерилър. От тези, в които главите са супер кратки и прекъсват многозначително след някоя тежка фраза или прозрение на главния герой. Подозирам, че по такива книги са правени филмите, с които си запълват програмата Диемите. Не мен поне не ми действат много убедително. Разбира се, има и истинска загадка, високи технологии. Героите ту ги спасява случайно попаднала наблизо подводница в средата на Северния ледовит океан, ту се измъкват от засади на Делта форс. Като на всичко отгоре не спират да бълват компетентни научни прогнози и да си играят с политическите драми около президентските избори в Щатите. Фрашкано е също така със секретни спътници, изтребители, лазери, подводници, компютри, хеликоптери, експериментални оръжия и дори факсове, че даже и един метеорит, който не е съвсем лишен от живот.

Хареса ми играта около автентичността на метеорита – истински е, фалшификат е, истински е, фалшификат е... И все с различни доводи и аргументи, кой от кой по-достоверни, които променят тотално посоката на действието и разсъжденията на читателя.

Смешно-досадни ми бяха педантично изброяваните имена и номера на транспортните средства и оръжията на героите. Може би Дан Браун ги е писал така изчерпателно, за да придаде достоверност, но за съжаление на мен те не ми говореха нищо. А пък и както казва Пелевин: „Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.“

Мен поне не можа да ме грабне особено, макар до последно да ми беше много интересно как ще се измъкнат главните герои и кои от второстепенните ще бъдат пожертвани. Книгата всъщност е направена много старателно, актьорът (Здравко Димитров), който чете българската аудио версия, полага доста усилия, но очевидно има различна представа от моята как трябва да звучи такава книга и в началото особено ми звучеше направо като декламация от тържество за края на учебната година. После оцених изразителното му четене, свикнах и спря да ми прави впечатление, но... „неприятното чувство остана“.:)

В сравнение с „Шифъра“ тази е може би с 1,5-2 единици по-слаба – прекалено много интриги в американските политика и тайни служби, лично мнение.

Ген – Майкъл Крайтън

Това е последният роман, който е написал и издал Майкъл Крайтън. Имаше слухове, че посмъртно ще издадат още два недовършени, но предстои да видим дали няма да е само финансово облагодетелствана гавра с труп, каквато беше например масовата реакция на музикалния бизнес след като умря Майкъл Джексън. Но както и да е, нека обърнем внимание на Майстора и да оставим избелената Маргарита без нос да се върти на спокойствие.

Има нещо гордо и достойно в това да си в разцвета на майсторството си, съвременната медицина да не може да ти помогне да продължиш да живееш и в същото време да пишеш вдъхновени трилъри за нея. Не мога да не уважавам хора с такава нагласа към живота, но аз и друг път съм казвал, че съм пристрастен.

Историята е пак на ръба на най-новото, само че този път става въпрос за разцвета на биотехнологичните компании, за трансгенетични видове и как стана така, че може да се патентоват гени, болести и какви ли не други природни факти. Благодарение на това патентоване в един момент някакъв човечец се оказва, че не притежава собствените си клетки, защото някой вече ги е патентовал и си произвежда нещо от тях. Чиста проба легитимирано робство, което го има не само в Щатите! Друг шантав момент е, че когато някой по-могъщ играч на пазара на биотехнологиите някой се опита да го цака с патенти, които блокират дейността му, той просто си вдига багажа и куфарите с парите и отива да си прави изследванията в Корея, Китай или някъде там. И тогава за какво университети и компании се надпреварват да патентоват всичко, за което се сетят? За да напредва науката и да благоденства човечеството или за да изнудват бизнеса, който след някоя година ще се опита да произвежда например лекарство, което случайно попада в сферата на нечий направен на сляпо патент? Тук вече идват конкуренцията и екипи от „консултанти”, които могат да карат избрани хора да изчезват, ако инвеститорският интерес го налага.

Много сюжетни линии, много имена на герои и дори малко трудно се ориентирах в някои от тях, докато се сетя кой какъв беше. Накрая малко ме изненада с откровенията в словото на съдията и своите собствени в послеслова, но предполагам, че много му се е било насъбрало и е искал да си го каже ачик-ачик, а не само да тласне читателя в този ред на мисли. Поредно доказателство, че патентното право е голяма гнус и има неотложна нужда от спешни и дълбоки реформи.

Оригиналното заглавие е Next.

Още две мнения.

Натиснете ENTER - Джон Варли

Страхотна история. Увлича, увлича и не пуска.

Някакъв чичка намира самоубитото тяло на комшията си. Започналото разследване показва, че такъв човек няма, къщата му не съществува, енергото и телекома не му пращат сметки, защото според тях той не им е клиент. Талантливият комшия приживе е успял да хакне всичко, за което се е сетил, и е изтрил следите от материалното си присъствие на този свят. Създавал е пари и власт от нищото. И така несъществувал докато съседът му не го открил с дупка от пистолетен изстрел в главата. И тогава започва интересното.:)

Извлякъл е най-доброто от отдавна доказани стимули, които привличат вниманието на читателите. Искрената любов на млада азиатка - компютърен гений към 50-годишен епилептик - ветеран от Корея, ненаказано анонимно насилие, тонове високи технологии, философски разгледан морал и обикновено човешко безсилие и отчаяние. Представете си какво прозрение е била през 1985-та! Направо високоволтов шамар за горките си съвременници.:)

Новелата е от 1985-та и е спечелила Хюго, Небюла и Локус. Ако не е спечелила нещо, то е само защото журито е пропуснало да я прочете. Неустоима!

Искам още от същото, моля.