Цветният воал – Съмърсет Моъм

До прочитането на тази чудесна книга стигнах по начин, който Стив Джобс нарича “да свържеш точките” в прословутата си реч в Станфорд. Случват ти се разни неща, които привидно нямат нищо общо, но в крайна сметка се навързват сами. В този случай точките бяха Едуард Нортън – филмът “Цветният воал” – ремонтът вкъщи, който изкара на бял свят книгата – и особата, която ми я измъкна под носа точно при откриването ѝ. Все пак накрая и аз се вредих.

Видях, че на няколко места историята е преразказана така:

Красивата и повърхностна Кити се омъжва прибързано и без любов за суховатия, но страстно влюбен в нея Уолтър Фейн - лекар-бактериолог. Малко след сватбата съпрузите заминават за Хонконг, тогава британска колония, където Уолтър е назначен. Скоро се случва логичното - Кити се впуска в любовна връзка с обаятелния помощник-губернатор Чарли Таунзенд, също семеен. Когато Уолтър открива изневярата, той пристъпва към необикновено отмъщение - издейства си да бъде преместен на работа в област, където върлува холерна епидемия, и заставя Кити да замине с него. И тук, в сянката на смъртта, започва същинската драма.

Със сигурност вярно, макар да не дава ясна представа за силата на романа. За размислите и терзанията на герои, които почти не си говорят. Рядко се случва мълчанието в роман да е толкова наситено със смисъл. Всеки потрепнал пръст или тежко въздъхване говорят повече от страници диалог. И точно този безсловесен разговор илюстрира най-добре промените във възприемането на ситуацията, промените в отношенията на героите, мненията им един за друг, бурите, които се разразяват зад иначе спокойните каменни лица. Този вид представяне на историята ѝ придава по-голяма искреност и достоверност поне в моите очи.

Хубава история, макар на много хора вероятно ще им се стори тъжна и депресираща. (Може да ставам досаден с редовно търсените сравнения с Ремарк, но наистина не са много тези, които придават толкова емоционална стойност и естетика в безмълвните трагедии на героите си.) Разказана е по изключително майсторски начин и е филмирана три пъти. За предишните две не мога да кажа дали струват, но тази с Едуард Нортън и Наоми Уотс (страхотни роли и на двамата!) е много добра, въпреки (или може би благодарение на) различния си финал. Много точен в детайлите и настроенията.

Не е ли жалко, че хората, прахосвайки краткия си земен път, и без това изпълнен с болка, трябва да се самоизмъчват?
***
Една добре възпитана жена никога не върши неща, с които да даде повод на хората да я одумват.

И един цитат относно красотата, за която вече сме наясно, че не е в състояние да спасява каквото и да е.

Чудя се дали има някакво значение, че целта им е илюзия или не. Животът им само по себе си е красив. Мисля си понякога, че единственото нещо, което ни възпира докрай да се погнусим от този свят, е красотата, която от време на време човек сам сътворява из хаоса. Картините на един, музиката на втори, книгите на трети, животът на четвърти. От всички тях най-богат на красота е красивият живот. Той е най-съвършеното произведение на изкуството.

А тук има още едно очевидно вещо мнение.