Продължавам с тенденцията да се чудя на историите
на Хемингуей. Та в тях случката не е от значение! Струва ми се, че той основно се е съсредоточил в това как да
пише, а не за какво. Например в тези негови разкази за периода, когато с жена
му са живели в Париж, не се случва нищо интересно. Нищо, нула. Яде, пие, понякога печели
пари, по-често губи пари, запознава се с неприятни хора. От цялата менажерия споменати писатели, поети и обикновени пройдохи с претенции на мен
единствено Езра Паунд ми беше интересен, но после като прочетох каква кукувица е бил и как се хвърлил страстно да подкрепя фашистите и неприятното впечатление само беше затвърдено. Предполагам, че тази книга е любима на Уди Алън, защото неговият филм "Полунощ в Париж" е точно за тези хора и тази епоха - млади, безгрижни и вечно пияни американци, които са открили Стария континент и му се радват като деца.
Хемингуей разказва все така сухо и обрано откъм езикови глезотийки, както и в "Старецът и морето". Прилагателните са враг №1, а метафорите се мяркат толкова рядко, че изглеждат като случайно и незабелязано промъкнали се. Самият той твърди, че когато сяда да пише и работата не върви, стремежът му е да напише едно вярно изречение. Да бъде такова, че който и да го прочете, да се съгласи, че казаното е вярно. И после започва да гради разказа около това вярно изречение. Което на мен ми изглежда интересно и ефикасно като метод. Хем да се пребори с творческия запек, хем да не пише глупости, в които никой няма да повярва.
И те така, цитати няма, още прочетено от същия автор в скоро време също не се очаква.
Няма коментари:
Публикуване на коментар