понеделник, юли 20, 2015

Само напред - Майкъл Маршал Смит (2)


Това е първата книга на британския писател М. М. Смит, който постъпи леко заблуждаващо с мен.

Какво е характерно за дебютните книги – често се случва те да са по-кратки от следващите произведения на автора (+) и в тях да има вплетени лично преживяни истини (+), които две неща я правят лесна за прочитане и те предразполага да й повярваш.

В „Само напред” аз преживях приятна първа третина, наситена с приключения и силен главен герой. През нея се почудих защо книгата е подредена в графа фентъзи. Какво общо имат с фентъзито градовете на бъдещето, с всичките им странности, обществено разслоение, банди, технологии, корпорации и дори изобилие от котки? После нещата се поизясниха, защото в изследването и експериментирането със сънищата на героите във втората и трета третини книгата заприлича на Кастанеда, а в справянето с ужасите, които са в собствените ни глави – на Стивън Кинг. По разпиляността и фантастично-нестандартния британски хумор стилът и езикът на М. М. Смит ми заприличаха донякъде на Дъглас Адамс, което макар и приятно, за моя вкус не е бог знае какъв комплимент.

Макар в самия край главният герой да обясни на какво и защо сме станали свидетели и фентъзийното начало да намери своето обяснение, за мен цялата история доби неприятен привкус. Просто не обичам такива неща със сънуване и кошмари. Като ще е фентъзи, нека да има меч и/или магия, а то на какво прилича така? А корицата пък е просто "феноменална", какви работи се раждат в главите на някои хора...

Ето и впечатленията на Алвин, Тери и не на последно място на Алмаак за същата книга, прочетена когато й е било времето.

Мисля, че скоро няма да чета други книги от Майкъл Маршал Смит.

Някой трябваше да играе героя, да знае малко повече, да движи историята напред. Винаги в моя живот този някой съм бил аз. Понякога ми се ще да поспя, да ме пазят. Иска ми се някой да бди над съня ми, всеки миг да е готов да ме хване за ръката и да ми помогне. Бих искал да съм този, който ще бъде успокоен, обичан. Да съм дете, което се протяга в прегръдката на слънцето и вярва, че то завинаги ще бъде топло. Но не можеше да стане така. Защо? Ще разберете, може би. Когато му дойде времето.

1 коментар:

Анонимен каза...

Прежали се :)

Само три са му книгите .

Мишев