Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така: