Призрачна музика - Александра Маринина

Една бизнес-дама е взривена в колата на мъжа й, тя самата не може да шофира и на практика няма никаква работа там. Как пък никой не се сети, че мишената е бил той? И понеже беше крайно неприятен тип, та дай насила да го направим и престъпник, демек, той е поръчал убийството на жена си.

Мислех си за една голяма разлика между следователите на Александра Маринина и тези на американските, да кажем, криминални автори. Тя винаги така ги представя нещата, все едно руските детективи са едни ангели небесни, трудолюбиви като пчелички и честни като мен. И когато фактите сочат, че някой от тях се е сдушил с бандитите, това моментално се отписва като невероятно и невъзможно. Не е хубаво така, другарко Маринина, чак толкова наивни криминалета никому не са приятни.

Издателство "Хермес" празнували 20 години дейност и по този повод ми попадна някакъв проспект с техните автори и заглавия. Не беше голяма изненада, че освен Джеймс Патерсън и Александра Маринина, другите са много далече от моите интереси. Но все някой трябва да издава и Нора Робъртс, нали?

За съжаление, Русия все още беше доста дива страна.
***
Всеки трябва да плаща сам за глупостта си, иначе никога няма да поумнее.

Диви разкази – Николай Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.

Пеликан в Бландингс - П. Г. Удхаус

Поредна оздравителна доза в тези грипави времена от най-висококачествената проба английски хумор. Удхаус е във вихъра си, макар книгата да е писана късно - чак през 1969 г.

Безценното спокойствие на Кларънс, деветия граф Емсуърт, е нарушено от завръщането в родния замък на един брой огнедишаща сестра, нейната приятелка американка, безцеремонен херцог с обноски на носорог и още 2-3ма навлеци, всеки от които с най-разнообразни проблеми - предбрачни, съдебни, сантиментални, търговски и разбира се роднински. Като фон и фриволен повод за половината от получилите се заплетени ситуации се мярка една картина с гола дебелана, рисувана от някакъв прочут французин. (Този път не е кравешка сметаниера.:)) Но както и да е, накрая всичко завършва благополучно, младите се взимат, а на старите са им натрити носовете. Ролята на веселия гений, който скроява невероятните комбинации, които ще решат всичко, е поета от Галахад, брат на Кларънс и също така най-виден Пеликан. А кои са Пеликаните, ще разберете чак когато се насладите на този прекрасен екземпляр от гениалното творчество на Удхаус, защото аз повече и дума няма да издам.

Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде.
***
Брат му Галахад беше казал веднъж, че да имаш сестри безспорно е божие наказание.
***
Но и толкова богат, той все е нащрек да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.
***
Когато брат ти те вика на помощ, не можеш да го пренебрегнеш. Заминавам за Замъка Бландингс със сутрешния влак.

пп
За илюстрация на това защо не харесвам импровизациите на случайни аматьори в отговорния бранш по оформяне на корици на книги, прилагам корицата на оригиналното издание. Съ-вър-ше-на!

Ние, врабчетата – Йордан Радичков

Пиук, пиук, мустакат турчин пуши с чибук.

Йордан Радичков разказва много приятно. И е голям писател не защото нищо не му се разбира, а напротив - всичко при него е ясно, просто и естествено. На по-млади години е експериментирал с разни новаторски по онова време писателски хватки и някои дори са излезли доста сполучливи. Не мога да преценя дали „Ние, врабчетата” е от тях, но при всички случаи е сполучлива и различна. Много е трудно да измислиш такъв текст, който е смешен за деца, за възрастни и седи толкова естествен. За големите има достъпна и ненатрапчива философия, а за децата - уроци за живота под формата на смешки. А те, смешките му, са особени, уж за сериозни работи разправя, а пък все смешни. Когато разказва той, едни нищо и никакви сиви и скучни врабчета може да се окажат толкова интересни, че направо да се влюбиш в тях и да започнеш да мислиш и за себе си като за врабче.

Има едно фамозно аудио на тази велика книга ето тука. Този, който чете, за мен е намерил призванието си в живота, защото по-добър глас и интонация за такава роля просто не мога да си представя. Евалата!

Мравките са големи майстори на такива тънки работи.
***
Е, и се развъртя там смрадовранката, огледа цялата сбирка, всяко яйце назовава, щото пък и много знае, навсякъде скита, всякакви журнали чете и предимно едно френско списание от 1903 година, пълно като нея с фльонги. Щом стигна до гуменото яйце, смрадовранката се замисли като какво ли ще е това яйце. Докато тя мислеше, реши, че ще е по-добре да не мисли мълчаливо, а да ни разкаже някоя и друга история. Мисли тя, попоглежда яйцето и ни разказва, че възнамерявала да купи трабант, та да се вози с него.
***
Какво да правя, каза костенурчето. Аз все ходя по места, дето няма ни ханчета, ни хотели, а като замръкна, нали трябва някъде да преспя. Затуй си нося къщата, та като ме настигне нощта по пътя, влизам вътре, заключвам срещу разбойниците и лягам да спя. Щом ни обясни това, костенурчето попита къде има вода за пиене и ние му посочихме реката. Костенурчето се прехвърли през гнездото заедно с къщата си, тупна в тревата и се запъти с бясна скорост право към реката. Месец подир туй го видяхме отново, то вече бе презполовило пътя до реката.
***
Чику си запретна ръкавите, провери всички яйца от колекцията си, от едно паешко яйце излязоха сто паяка и продължиха да излизат още, но ние можехме да броим само до сто, та останалите не броихме. Всеки случай те бяха много повече от сто. Паешка работа — каза Чику, старовремска работа! Една птица никога няма да тури сто врабчета в едно яйце, та да се бутат вътре, да се застъпват в краката или да се блъскат с лакти, както хората се блъскат в трамваите.
пп
Не пропускайте и шантавите собственоръчни рисунки, с които Радичков е украсил и допълнил тази голяма малка книга!
пп2
Тази книга трябва да я има във всеки дом, редом с Речника на чуждите думи в българския език, Домашно консервиране и Записки по българските въстания.

Пир за врани – Джордж Р. Р. Мартин

— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх.

Очаквано или не стигна се и до момента, когато Джордж Мартин се изложи безвъзвратно, а аз се разочаровах от книгите му дотолкова, че вече спирам да ги чета. Дори и моето търпение си има граници.

Този том от „Песен за огън и лед” беше толкова разводнен, както никой друг досега. Средняшко начало с някакво съдържание все пак, за да си припомним кой какъв беше и какво се беше случило последно. Отвратително бозява среда, в която на практика не се случи абсолютно нищо, само се въведоха още няколко хиляди непотребни герои, като една част от предишните такива благоразумно бяха изклани. Лека интрижка за финал, която дразни още повече, отколкото ако я нямаше. Значи можеш да пишеш интересно, ама 500 страници преди това ни правиш на идиоти и ни сервираш блудкавия си буламач? Е, аз пък вече няма да те чета, продажен наглец!

Отделните пикантни сцени се превърнаха в откровена порнография, а каруцарският речник се наложи повсеместно, от кралици до мародерстващи дезертьори.

Бриен я биха зверски, един гад дори й отхапа ухо и половин буза, накрая я окачиха на въжето, но до редакционното приключване на тома още риташе. Корава е, харесва ми. Джайм взе да тренира бой с меч с лявата ръка и напредва подозрително бързо. Церсей го загази сериозно, но липсваше онази лаконичност, с която Мартин отписва непотребните вече герои, та затова предполагам, че мръсницата и този път ще се измъкне. Последно я оставихме заключена боса и полугола в една килия на септата. Аря, Санса и Сам бяха споменати колкото да кажем, че още мърдат. Имаше някакво движение и около Кат, което се очакваше, защото макар и подло и старателно заклана, за нейната съдба имаше неясноти и липса на свидетели.

А върхът на всичко беше, че цял том ни занимава само с половината герои! Ти представяш ли си още един такъв том с редкаш за останалата половина?!

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.
***
Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?
***
Никога, никога не беше пяла… а й се беше искало, искало…
***
— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?
— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.
***
Церсей се пресегна над масата и стисна ръката му.
— Аз… бих спала по-спокойно нощем, ако можех да чуя, че… че сир Брон е сполетян от… злополука… по време на лов може би.
Сир Балман помисли за миг.
— _Смъртоносна_ злополука?
„Не, искам да си счупи кутрето на левия крак. — Трябваше да прехапе устна. — Враговете ми са навсякъде, а приятелите ми са глупаци“.
— Моля ви, сир — прошепна Церсей. — Не ме карайте да го казвам…
— Разбирам. — Сир Балман вдигна пръст пред устните си. И ряпа щеше да го схване по-бързо.
***
— Държиш се глупаво. Дойдох да ти помогна.
— Да ми помогнеш да вляза в гроба. Казах да се махаш. Или ще ме принудиш да повикам тъмничарите да те извлекат, жестока, коварна, зла кучко? [Последното е разговор между Церсей и Марджъри Тирел.:)]