Краят на дъгата – Върнър Виндж

Старанието ми да чета избирателно този път ме прецака. Понеже не знаех нищо за Виндж и книгите му, се доверих на множество източници. При всички тях обаче правех една и съща грешка – чета и запомням само това, което ми се стори интересно. И в резултат разполагах с една много лустросана и невярна представа за книгата.

Какво се бях подготвил да очаквам:

“Сан Диего, Калифорния, 2025...
… компютърните системи, интегрирани в дрехите и контактните лещи.

Робърт отново тръгва на училище заедно с мнозина като него и неволно се замесва в мащабна конспирация, целяща световно господство чрез новите технологии. В свят, в който всеки чип изпраща данни към държавна сигурност, тази конспирация обърква и най-добрите аналитици...”

(Някаква онлайн-книжарница.)

Kopo не падаше по-долу: “Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.”

“Краят на дъгата” е посткиберпънк” – с това пък ме привлече De3tuss тук, който с петия си абзац се оказа и основният виновник да си купя и прочета книгата.

Забелязахте ли какви впечатления остави у мен рекламата?

Какво всъщност видях в книгата аз:

• 200-300 страници за това как някакъв дядка се мъчи да влезе в крак с новите технологии, лигавите дечурлига около него и психарското си семейство;

• Липса дори на намек какво се случва с Големия заговор и участниците в него. Почти през цялата книга ние гледаме само през очите на пионките.

• Интересен герой, който търпеше развитие и донякъде движеше действието, ако някой се вълнува от такива неща.

• Малко конспирация, разузнавания, които се надцакват едни други и един “свободен агент”, който ги води всичките за носа.

• Оскъдни намеци за оръжия за контрол над умовете на масите и преобилни размишления докъде ще се развива Мрежата в близките 20 (поне 30 според мен) години.

• И други работи видях, ама като че ли не бяха толкова впечатляващи.

Като цяло очаквах нещо много, много по-различно и до последно се надявах авторът да се вземе в ръце и в последните 10 страници да се извини за предишните 390 стр. лиготии и отвличане на вниманието и да довърши историята с конспирацията и управлението на умове по начина, по който я започна. Ако книгата беше слаба и безидейна нямаше да съм толкова разочарован, а тя бъка от идеи и умели похвати, които обаче не отиват в желаната от мен посока. Ех, Виндж, защо така се разминахме? Трябва у мен да е вината, хората са ти дали “Хюго” за 2007-ма…

п.п. Алвинът естествено пак е бил най-обективен, ама кой да се сети и при него да провери?

Шовинист и Глинени крака - Тери Пратчет

2хТери Пратчет

Благодарим ти, Т.П., че ни насити с твоите блага от света на Диска. Не ни лишавай и от непреведените си дарове.

Шовинист

(Отбелязвах си страниците с визитната картичка на г-ца Киара, която се трудеше за Survey of international tourism на летището;).
След вещерското общество се запознах с много/скалоликия състав на Анкхмоpпоркската градска стража. Номинирам за любими:

-Духчето от персоналния дезорганизатор на командир Ваймс, категория дебют,

-Леонардо ди Куирм за професионализъм,

-Ефрейтор Ноби Нобс в ролята на клачианска красавица за принос в изобличаването на безполезността на дезодорантите унисекс.

Глинени крака

Писана преди Шовинист. Така ми се струва по отношенията на Керът и Ангуа. Дава всички възможни практически решения на проблемите от Шовинист. Как оцелява джудже сред върколаци, върколак сред хора, човек сред тузари, патриций сред убийци. Г.К. е и криминална история (достатъчно добре замесена интрига, подправена с купища смешки и изпечена във фурна за джуджешки хляб => убийствено добра:) освен всичко останало. И си признавам, че в разследването напредвах на равно с командира на стражата (но не и по-бързо). Естествено, лейди Сибил не беше уведомена за това:). Магьосниците от НУ също бяха държани на страна от събитията. Собствено не усетих отсъствието им, защото скоро четох Музика на душата, а там присъствието им е повече от колоритно. "Роден за руни", а?;).

Цитатите си търсете сами някъде между страници 9:404,5:465.

Ще възхваляват Т.П., които го търсят и ще бъдат вечно ухилени лицата им.

п.п. Малко и от елдъра ;)

"Друг говорител беше привлякъл доста по-голяма тълпа. Той стоеше изправен пред огромен плакат: ДОЛО МРАСНИТЕ ЧУЖДИ РЪЦЕ ОТ ЛЕШП.
***
„Аз ви обещавам - извика той. - че ако победим, никой няма да ни запомни. Но ако загубим, никой няма да го забрави!“ (капитан Керът)
***
„Събирането на данъци, господа, в голяма степен прилича на млеконадоя. Номерът е да изстискаш максимално количество мляко при минимум мучене.“
***
„Хм. Косата ми се е разредила... По-малко за сресване, от една страна, но повече лице за миене...“
................
Капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк имаше почивен ден. И си бе създал навици. Отначало закусваше в някое от по-близките кафенета. После написваше писмото до домашните си. Тези писма неизменно го затрудняваха. Посланията от родителите му винаги бяха интересни, пълни със статистика за добивите от мините, както и с вълнуващи новини за нови шахти и перспективни залежи. А той можеше да им разкаже само за убийства и подобни дреболии.
***
Не личеше господин Хопкинсън да приема много посетители в музея. Имаше прах по пода, по музейните витрини и особено по експонатите. Повечето бяха с класическата форма на кравешки изпражнения, намекваща и за вкуса им, но се виждаха също кифлички, понички за близък бой, смъртоносни метателни банички и всевъзможни други разновидности, измислени от раса, която отдавна знаеше колко решаващ е въпросът с изхранването на бойното поле."

Другият мой живот – Сидни Шелдън

Не бях чел нито една негова книга, не съм гледал нито едно негово произведение, не знаех любопитни историйки за кариерата му, не знаех нищо за него и въпреки това бях убеден, че трябва да прочета книгата за живота му. Не знам защо, магия някаква. Аз по принцип не обичам да чета подобни житиеописания. Колкото и интересен да ми е изглеждал човекът, след като сам се разголи в мемоарите си, започвам почти да го съжалявам. Не обичам такива книги. Но тази ме теглеше, магия ви казвам, за два дни я прочетох, като между тях ми се събраха 3,5 часа сън.

Странната история на един шеметен живот, който може да се случи само света на американския шоубизнес. Дори пишейки за всички известни хора, с които съдбата го е срещала, Сидни Шехтъл сякаш все още не може да повярва и всеки път разказва за онези години с учудване и радост, а не със самохвален и горделив тон. Разказва като момче, което от зрител, е станало участник във филма. Бил е с великите, но не да яде и пие на една маса с тях, като някои други и после да се хвали с това, а с тях той е творил историята на Бродуей и Холивуд. Всеки път на свой риск. Сам, без покровители. С колеги и приятели като Ървинг Бърлин, Бинг Кросби, Кари Грант, Дейвид Селзник, Айра Гершуин, Кърк Дъглас, Джуди Гарланд. Оскар за най-добър оригинален сценарий за 1948-ма, водеща фигура в МГМ и Парамаунт…

Маниакалната депресия, от която страдал може би донякъде обяснява стремглавите му начинания, успехи и провали, но не всичко. Много енергичен човек, хвърлил много, много труд. Вманиачен да работи умствен творчески труд, ако можете изобщо да си представите какво значи това. Да приема поръчка след поръчка, дори когато обективно няма да има физическата възможност да свърши всичко. И тогава идват дързостта, импровизацията и волята. Късметът колкото дава, толкова и взима, той не влиза в сметката.

Романи прописал чак през 1979-та и то от желание да се отърве от една история, която все му била в главата и която така и не успял да постави. Написал я и дори платил повече за рекламата на книгата, отколкото приходи получил. И после се почнало. Как кое, романите с които станал известен и които по някое време го направили най-превеждания автор в света. Романи, които може би никога няма да прочета, но които са били оценени от легиони домакини.

“Кариерите в шоубизнеса са като асансьори – вървят нагоре-надолу. Номерът е да не слизаш, когато асансьорът е долу.”

Невромантик – Уилям Гибсън

Стана почти случайно, но резултатът беше много силен. Намерих книгата из кашоните при телефоните на СУ и скоро след това ме нагази някаква ОВИ. Не спрях да чета, когато мозъкът ми взе да се блъска в стените на черепа от високата температура, и кошмарът на гибсъновия свят стана мой буквален кошмар. През деня четех, а през нощта сънувах град Чиба с нелегалните клиники за транспланти, зловещото настояще, в което всичко се диктува от някакъв може би изперкал ИИ. Хакери-жокеи, които се друсаха май с всичко друго, освен халюциногенни гъби и лепило, спасяваха чужди каузи с риск да си изпържат мозъците в сблъсъка със защитния софтуер на въпросния ИИ. Освен него (изкуствения интелект) в графата на любими закачки от фантастиката имаше пънкарски терористични групи, запис на човешка личност в цифров вид, пътуване в космоса, костюми, които приемат цвета на околната среда и те правят невидим, контакт с разум от друга планета и хакери, партизани, борци, маргинални типове от помията на предградията.

Книгата е просто еталон, образец за майсторство, новаторство и стил. Учудващо истинска за скептичната ми натура. Предполагам, че на повечето хора с реална представа за нещата им се струва, че точно такова сиво-гнило ще бъде бъдещето, а не розово-захаросана леко подобрена версия на настоящето, каквато е общоприетата представа. Може да кажете, че всички които харесват киберпънка са донякъде мазохисти, и може би ще има и малко нещо вярно. Или са просто хора, които имат силата, свободата и смелостта да допуснат абсолютно всичко, да дадат равен шанс и на грозното.

Гибсън, за когото уикипедията казва, че го наричали "черния пророк", е поставил основите и е написал буквара на киберпънка, а Гришата го е превел на български. „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Филип К. Дик“ за 1984-та. Книга-явление. Започва директно потапяйки те в новия свят, изпълнен с недоразбиране и много въпроси и след катаклизмичното действие те оставя в същия свят с още повече въпроси. Няма нито една бележка под линия, въпреки десетките специфични термини. Който разбрал – разбрал, който не – пропуска изумителното представление. Какво повече?

И за да не кажете, че въздействието е било толкова силно, та чак зашеметяващо, само заради настинката ми, ще спомена, че това ми е втори прочит и пак ме държи здраво за гърлото.

Прочетете книгата, ако не ви е страх да видите бъдещето, защото това е прогноза, която вече се сбъдва. Да не я познавате е нещо като да не сте гледали първата „Матрица“.

Синорът на живите - Дончо Цончев

Това е заглавието на последния разказ от едноименното сборниче. Хитър трик, цяла книга се чудиш на заглавието и накрая се окаже нещо просто. Цялото писане на Дончо Цончев е такова – триковете на един хитрец.

За формата, в която пише, даже не знам дали разказ е най-подходящото име. Текстовете му са обикновено от по една-две старнички и изглеждат като писани, за да излизат по вестниците. На места се повтаря, т.е. използва едни и същи мотивчета в различни истории. Много държи да се фука как е ходил на лов с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров. Как младите момичета си падат по него и на 70 години, как бил републикански шампион по бокс, как се имал със силните на деня. Това леко ме подразни, защото не обелваше нито дума какви ги е вършел, за да оправдае това височайшо благоволение. И макар критиките ми да се отнасят за човека Дончо Цончев, а не за писателя, мисля че заради хубавите разкази, които пише, можем да си позволим да разглеждаме по отделно двете страни.

За ловджийскте му истории обаче не мога да кажа лоша дума. И то не защото се чувствам по някакъв начин съпричастен на идеята, ами защото наистина добре ги пише. Звучат истински и красиви, естествено и по ловджийски украсени и понякога невероятни, но пък приятни за четене. Приятно четиво, неангажиращо с дълбока философия или познания в някаква професионална област, точно като разговор с автора му.