Подозирам, че за някои хора "Степният вълк" е класика. За мен беше странна и на места ужасно тегава книга. Не изключвам, разбира се, това да се дължи на недостатъчния ми опит в четенето на "сериозна литература", както и на особения характер на езика (скромното ми мнение е, че немският намира идеално приложение само в техническата литература).На мисълта да прочета книгата ме наведе похвалата на един приятел, който по правило заема алтернативни позиции по всевъзможни въпроси и с това навежда хората на полезни размисли. Ако не беше горещата му препоръка, едва ли някога доброволно бих се хванал с текст на немски с толкова малко диалог.
Първите десетина страници ме запратиха с шут обратно в 10ти клас, когато неведнъж измъчван от непоносима скука, чаках с нетърпение да свърши часа по Немска литература. Безкрайните изречения, смотаният словоред и глаголите с по хиляда представки, стремящи се да заместят диференциалните уравнения при описването на физическия свят, убиваха всяко желание за живот у крехкия тийнейджър. Изненадващо за мен, в случая със "Степният вълк", тези инструменти на инквизицията описват перфектно мъките на главния герой, изнервят обстановката до крайност и въвеждат умело бедничкия читател в истеричното съществуване на Хари Халер. До тук бяха и моите емоции и съпричастност. Оттук насетне започна читателската мъка. Обсебеността на Степния вълк със собственото му аз, натоварва необратимо и без това мършавия сюжет. На този фон, без каквито и да било описания на околния свят, се прокарват твърде плахо, според мен, парчета от източните философии. Не успях да намеря и обяснение на непрекъснатото изтъкване не Моцарт и Гьоте - идолите на Халер. Изглеждаше така, все едно авторът иска да просвети немския читател, но за да не го обиди, споменава от време на време и немските класици. Трудна книга, с много неясни идеи, без съмнение нахвърляни на хартия в труден за Хесе период. Въпреки театъра в края, не останах с впечатлението, че отношението на Хари Халер към живота се е променило съществено. Очаквах по-силен край.
Присъдата ми гласи: Ако целта на книгата е била просто да нахвърля някои вече съществуващи философски идеи и да остави читателя да се позамисли над тях, то книгата си е изпълнила предназначението. Просто не казва нищо ново на хората, които вече са се потили над въпросите за Живота, Вселената и Всичко останало. За мен печалбата беше, че си наваксах поне от части проспаните часове от гимназията.
6 коментара:
Хесе явно е адски сложен за четене. Аз много се радвах на Сидхарта, но "Откраднатият куфар" ми беше адски тегава. Направо не се сдържах да не я захвърля... Предполагам, твоето негодувание също се дължи на факта, че философията не ти е първа любимка :)
Греда, Саше, греда...;)
@Александър Кръстев
Направо в сглобката! ;-) Родил съм се с диалозите на Платон под мишничка, дето се вика.
:-)
Във "Вълкът" не видях никаква философия. Грубо казано, само непрестанно мрънкане и кьопав край. Готов съм да чуя и различно мнение. Може нещо да не съм доразбрал.
пп. "Сидхарта" е разкош!
Аз я прочетох заради горещата препоръка на приятел и защото я получих като подарък (от него). Първия път признавам, че видях малко зор докато я прочета. Втория път - след години - ми хареса повече. Още не съм чел "Сидхарта", чел съм "Пътуване към изтока", разни разкази... Най-много, обаче, ми хареса "Игра на стъклени перли". Мда, трябва пак да я прочета... Дали, обаче, би била толкова интересна за човек, който не е слушал примерно ричеркарите на Андреа Габриели?
Не мен нещо ми е много мъчна тая книга. 2-3 пъти я захващам и не върви и това си е. Не знам дали е от това, че съм изпуснал подходящия момент за четене, или че изобщо не е за мен книгата...
И аз чух преди време добри думи за Стъклените перли, ама заради Степния вълк така и си остана непроверена лично.:) Кашен пара духа, както е приказката...
И аз така, Стоедин, харесах "Игра на стъклени перли" и се отегчих както на "Степният вълк", така и на "Сидхарта". Чудно ми е как ли ще я усетя сега, десет години след онзи прочит?
Публикуване на коментар