Подвижни образи - Тери Пратчет

Смях се на глас. Не, това не е просто картинен речник, аз наистина виках ха-ха-ха, а по бузите ми се стичаха сълзи. Естествено, част от тях предпочетоха по-заобиколния маршрут и впоследствие бяха насилствено издухани.

Разширяващ се кръг от безлюдие.
***
Зайците нямат такива проблеми. Хайде, хоп… и много благодаря.
***
Гърбът вече го болеше.
Пренасянето на млади жени на безопасно място изглеждаше чудесна идея на хартия, но проявяваше големите си недостатъци още след първите стотина метра.
***
- Хайде да се махаме! – настоя Гаспод. – Не е редно да си сам в стаята на дама.
- Че аз не съм сам – възрази Виктор. – И тя е тук.
- За същото ти говоря.
***
Ако се вярва на историците, решителната битка, сложила край на гражданската война в Анкх-Морпорк, се провела между два оредели отряда от изтощени до припадък мъже, и то в някакво блато през ранно мъгливо утро. Макар че едната от враждуващите страни си приписала победата по-късно, на практика резултатът бил “Гарвани – 1000 точки, хора – 0 точки”. Впрочем така е след почти всички битки.
***
… възрази Джинджър с немощния глас на разума, който чака безумието да разбие вратата с брадва.
***
И хич не се опитвай да ми пробутваш това разумно хладнокръвие. Адски мразя хората да се държат насила хладнокръвно и разумно.
***
Художникът беше сътворил шедьовър. В прегръдките на Виктор, на фона на пламтящия град, Джинджър показваше практически всичко, което имаше, както и още много от онова, което всъщност нямаше.
***
- Да, бе, секс – прекъсна въздишката му Деканът. – Мен ако питаш, прекалено много се говори за това напоследък.
Разговорът събуди Уиндъл Пунс, който дремеше в креслото си на колела до камината.
- К’во било? – сепна се той. Деканът почти опря устни до ухото му.
- Казвам, че като млади дори не знаехме какво означава думичката “секс”.
- Вярно, съвсем вярно – потвърди Пунс и се загледа замислено в пламъците. – А помниш ли дали изобщо го открихме някога?
***
Както се оказа, можеш да си известен и с това, че си… хъм, известен.
***
Тя го тласна свирепо към древната инвалидна количка на Уиндъл Пунс и така се усмихна на стария магьосник, че от ушите му блъвнаха облачета изпарена ушна кал.
- Извинете – замърка с гласец, от който пръстите на магьосниците се подвиха в ботушите им, - може ли да ви ползваме назаем за мъничко?
***
А след жребеца фучеше триколесен стол, който взе завоя само на две колела, проточвайки струя искри след себе си. Беше претоварен с магьосници, които крещяха с все сила. Начесто някой от тях губеше опора и тичаше, за да набере скорост и пак да се хване за количката. Трима обаче не си бяха намерили място. Тоест единият все пак се държеше за влачещия се гюрук, другите двама пък стискаха робата на предния. Затова на всеки завой опашка от трима магьосници се мяташе по улицата с гръмко “Уааа!”.
***
А в момента Ковчежникът се опитваше да контролира прастара летяща метла, взета от музея на Университета, докато лудият зад него упорито се мъчеше да зареди арбалета си с една ръка. Архиканцлерът беше настоял за тази въздушна атака. Било абсолютно задължително да нападнат от въздуха.
***
- Туй какво е?
- Зеле, Архиканцлер.
- Да не е някакъв зеленчук?
- Да.
- Не понасям зеленчуци. Кръвта се разрежда от тях.
***
Целият живот е като да гледаш филм. Само че си влязъл десетина минути след началото и никой не ти разказва сюжета, затова го сглобяваш по откъслечните реплики.
И никога не ти дават шанс да останеш за следващата прожекция…