Несъществуващият вирт – Георги Малинов

Всички инстинкти бледнеят пред бога на удоволствията.

Тази книга, появила се в края на 2010, изглежда като нещо ново, което авторът е сглобил от свои по-стари произведения (съответно от 2002, 2004 и 2005), а поводът може би е дългоочакваното създаване на еКниги – пряката връзка между автори и читатели. А може би не. Не че това има някакво значение, аз не бях чел нито едно от тях и сега бях тотално зашеметен от ударната вълна на качествения български постапокалиптичен киберпънк.

Парчетата в книгата са три – Вирт (повестта, в която издирваме тайнственият наркотик вирт в руините на следреволюционна София, Еврокон за дебют, 2003), Несъществуващият (много динамичен киберпънк с прелестна военна окраска и полунеочакван край) и Хакери на генома (разкошна високотехнологична история за ... хакери, които хакават геноми и създават ... живи същества с 47 хромозоми). Последната ми заприлича по нещо едновременно на Гибсънов разказ и на онази поредица хумористични истории за премеждията на руските учени от секретни институти след промените.:) И трите истории обаче са много приятни, увличат дори предубеден към жанра читател като мен и те карат да искаш още от същото. Всичко е написано изключително професионално и ... а бе просто са страхотни! 3 пъти ура за Жоро Малинов и да го дава все така!:)

Направи нещо за родината си – напусни я.
***
Q-снарядът стига до целта си и се пльосва върху бронята на субмайката като сурово кюфте на кухненски плочки. Изпразва де що гадости има по себе си и доволен се взривява. Субмайката ожесточено опитва да се измъкне. Пуска около себе си енергиен щит и се опитва да даде команда на елементите си за безпощадно съсичане и дълбока оран. Сиреч да превърнат всичко около себе си в радиус от стотина метра в първичен бульон. Само че кюфтето се е изплюло вече в софтуера на машината и всичките ѝ системи са обхванати от остра форма на скоротечна електронна множествена склероза.
***
Спомените се срутват върху мен като стари вещи от счупен тавански капак.

На всичкото отгоре книгата може да се свали безплатно и напълно официално от въпросната книжарница. В случай, че ви хареса, има начин да се върнете и да си я платите. Както направих аз.

пп
Това на корицата трябва да е Витоша с цвят на син камък. В повестта е станала такава заради киселинните дъждове след войните.

Търговска къща – Джеймс Клавел

Авторът безспорно си струва, някога неговият „Шогун” ме впечатли така, както са успявали малко други книги. Но тази книга ще заеме бележито място в този скромен блог по други заслуги – първата недочетена. А няма да я дочета, защото има съществен за моя вкус дефект. Прочетох стотици страници от нея и продължава да прилича на сериал с всички негативи за тази категория. Днес можем да обвиняваме само сериалите в бозявост, но някога е имало и такива романи.

Кое ме отказа:

• Раздути диалози, които не служат за нищо друго, освен да придават обем.
• Периодично преповтаряне на част от действието за опресняване.
• Неспирно вкарване на нови и нови герои. Това май не е характерно за сериалите, но пак ме дразни.
• Повърхностно прескачане от тема на тема без да се задълбочава в никоя от тях.
• Всички герои, с изключение на изявено отрицателните, са млади, слаби, руси и красиви. И много богати.
• Една тема от действието се обсъжда от всички, включително и от тези, които нямат нищо общо, обикаля се от сто места и развръзката се оставя за после. Някой друг път, неясно кога. И така 600 и кусур страници, а чух, че има и продължение.
  

Иначе темите са интригуващи, или поне така изглежда отстрани – могъщи хонгконгски корпорации, битки за власт, банки и борси, много пари, отвличания, съперничество между супер-мъжаги, кражби на секретни документи, ЦРУта, ФБРта и КГБта се прескачат едни други, опасна политика и контрабанда на ръба на Китай. Може и да звучи интересно, но така раздутото и разводнено изпълнение е изпитание за човешките нерви и аз не мога повече. Този начин на разказване не е за мен.

Човекоядците от Кумаон – Джим Корбет

Кумаон е област в северна Индия, която от север граничи с Тибет, от изток – с Непал, а човекоядците са тигри, които заради някакви необичайни обстоятелства са започнали да убиват хора, а не естествената си храна. Често пъти тигрите стават човекоядци, когато по тях е стреляно и тигърът е ранен, но не е доубит. От зле зараснала рана тигърът може например частично да окуцее и вече да не е в състояние да гони естествената си плячка. В началото на миналия век в тази област в Индия е имало доста такива тигри, които са издавили стотици хора. Местната власт се принудила да извика и наеме ловци, които да избият тези тигри, като най-прочутият от тези ловци е Джим Корбет. В тази своя книга в отделни разкази той описва ловът на всеки един от тигрите, които е бил натоварен да убие.

Книгата съм я чел и препрочитал няколко пъти и всеки път ми е много интересна. Това обаче не се дължи на писателските похвати или на стила на автора. Напротив, на много хора може би няма да им хареса как сухо обяснява, все държи да описва с точни факти каква е била ситуацията, колко високо дърво е имало там, на колко метра разстояние е било, по коя пътека се стига до него. Няма я художествената измислица. Има прости, но страхотно красиви и истински места, хора и събития. Има преследване на ранени тигри в джунглата, засади, дебнене по цяла нощ край някой труп. Има истории за обикновена човешка смелост и необикновено голяма такава. И има тигри, много тигри!

И един тотално нехарактерен за книгата цитат, който обаче много ми хареса:

Когато в Индия се срещнат непознати хора и искат да узнаят един от друг нещо по някакъв въпрос, те по стар обичай се въздържат да говорят по този въпрос, който ги е събрал – било случайно или нарочно, - до последния момент. Междувременно те си задават въпроси за частните и семейните си работи, като например дали сте женен и ако сте женен, колко деца имате, момчета или момичета и по на колко години са те, с какво се занимавате, каква ви е заплатата и пр. Въпроси, на които другаде по света едва ли биха ви удостоили с отговор, в Индия, а пък особено в нашите планини, се задават така просто и на всяка крачка, че на човек, който е живял с тези хора, и през ум не му минава да се обиди от тях.

Черното ехо – Майкъл Конъли

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.

— Не знам. Аз…
— Съвпадения няма.

Ужасно добър роман! Прекланям се пред майсторството на този човек да пише толкова увлекателно и да буди толкова емоции у читателя. Истински майстор! Чак съжалявам, че ми идват толкова малко похвални думи. Прочетете тази книга и ще се влюбите в начина на разказване на Майкъл Конъли. Също като мен.

Повечето писатели на криминални истории си имат любим детектив. Този на Конъли се казва Хари Бош. От ЕлЕйПиДи, Убийства. В един момент си мислех: При условие, че умовете на съвремените хора са промити с толкова холивудски криминалета и кой от кой по-успешни сериали, какво по-различно би могъл да ми каже този човек, та да ме заинтересува? Оказа се, че много.

От една страна детектив Хари Бош е много силен характер, интересен като човек, като история и като начин на мислене как да напредва разследването. От друга страна пък и самото действие е много напечено – започва с убийство, обран банков трезор, единственият свидетел беше заклан, а корените на аферата се протягат назад към Виетнамската война. На всичкото отгоре в разследването се намесва и ФБР в лицето на...:

Хари се обърна. Тя беше висока и стройна, с падаща по раменете чуплива кестенява коса, тук-там изпъстрена с руси кичурчета. Имаше вид на вряла и кипяла и може би малко отегчена, като се има предвид, че денят едва започваше, точно както изглеждат жените ченгета и проститутките. Беше облечена в кафяв костюм и бяла блуза с шоколадена западняшка фльонга. Хари проследи несиметричните извивки на бедрата й под сакото. Носеше нещо малко от лявата страна, може би „Рюгер“, което беше необичайно. Бош винаги беше смятал, че жените детективи носят оръжието си в чантичките.

Какво е ежедневието на Хари преди този случай?

„Алкохол и джаз — помисли си Хари, докато отпиваше. — Да спиш с дрехите! Ти си едно тривиално ченге, Бош. Разтворена книга.

После обаче въртележката го увлича и преди да се усети вече има налице един убит другар от фронта - тунелен плъх, един от онези откачалници, които влизат в тунелите под джунглата на виетконгците и собственоръчно прочистват района. За гарнитура се сдобива с вътрешно разследване срещу самия него и глождещото чувство, че зад това примитивно убийство има нещо по-голямо, което засега му убягва. И така обиден от безпочвени подозрения и психически изтощен „съвсем случайно” се оказва в апартамента на ФБР-ейката с ненатрапчивата хубост.

Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.
— Ако обичаш джаз — рече Уиш, — ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.
Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс.

Още тогава трябваше да се сетиш, Хари, глупако, както казваш ти - съвпадения НЯМА!:)

Много хора не спират да мрънкат как „навън” всичко им е уредено, а у нас, видите ли, няма пари за нищо. Затова ето една автентична картинка от полицейското управление в ЕлЕй, годината е около 1992:

В разгара на работния ден пишещите машини в оперативната бяха като злато. Участъкът разполагаше с дванадесет пишещи машини за тридесет и двамата детективи, това число механични и няколко електрически, които сякаш имаха нервни тикове и сами прескачаха редове или отмерваха по няколко интервала между буквите.
***
Малкото помещение беше по-населено и от детективската стая. Бюра и картотеки за пет мъже и една жена бяха натъпкани в стаята с размери на втора спалня във венециански апартамент.

По време на прочита си пусках „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс, а за тапет ми седеше „Нощни птици” на Едуард Хопър. И ще поседи известно време.

Тя го изпрати до вратата и го целуна, сякаш беше съпруга, която изпраща на работа своя мъж счетоводител.
***
Когато няма нужда да разговаряш, за да се чувстваш удобно, значи това е най-добрата компания.