Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!