Вечният градинар – Джон льо Каре

Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка.

Джъстин Куейл от британската мисия в Найроби, Кения, се жени за доста по-млада от него жена. Той е позастарял ерген, добряк, обременен с възпитание, чувство за дълг, скъпо образование и богати родители, обича да отглежда цветя. Владее се до съвършенство. Теса Куейл пък е огън и жупел, страст на кристали, острото й чувство за справедливост не търпи компромиси. Работи с хуманитарните организации, просвещава африканките, бори се с корупция, безхаберие и престъпност, но сама, за да не застраши кариерата му. Африканките й викат „майко”, нищо че е по-млада. Не спира да пътува и да спасява.

Една сутрин в Найроби пристига съобщение, че Теса е намерена заклана далече на север край езерото Туркана. Светът на Джъстин се пръсва на парчета и останал не на себе си от болка той се чувства длъжен да разбере какво е станало. Защото това очевидно не е обикновено убийство, около трупа се мяркат прекалено много сенки - на огромна корпорация, фармацевтичен гигант, две правителства и „Дипракса” - едно чисто ново лекарство против туберкулоза.

Книгата напомня по нещо на „Английският пациент”. Сигурно е заради Африка и силното английско нещо, което хлуе от страниците. А може би и заради обречеността, заради нещастната съдба. Или заради Ралф Файнс, който играе главните роли и в двата едноименни филма? След такава книга се умислям, гледам разфокусирано надолу и искрено съжалявам за нещастието на цял един континент, който по някакви рудиментарни причини цялото човечество чувства за свой.

Изключителен роман. Езикът, историята, драмата, атмосферата на Африка и на британската дипломация са предадени по изумително въздействащ начин. Разбира се, ще издиря още, ако не и всичко от същия автор, но не веднага. Първо ще оставя този да попие добре. Вече го издирвам на хартия.

Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. _Глупости_ — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.
***
Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.
***
Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии.
***
Противотуберкулозните препарати се продават на черния пазар в Африка като средства за лечение на венерически болести. Световната здравна организация настоява лекуваният пациент да се наблюдава, докато глътне таблетката. Резултат: на черния пазар таблетките се продават „сухи“ или „мокри“ в зависимост от това дали вече са били в устата на някого.
***
— Разбираш ли от медицина? От химия? Може би малко от биология?
— Боя се, че образованието, което съм получил, е прекалено скъпо, за да включва подобни предмети.

Юрски парк - Майкъл Крайтън

Забелязал съм, че сегашните деца най-много от всичко обичат да си играят с бакогани, гормити, покемони, тук-там някой спайдърмен за цвят и разбира се с динозаври. Тази странна модна страст към динозаврите според мен се зароди точно след филмирането на "Джурасик парк". Според един от героите от романа децата харесват динозаврите, защото те са големи и силни и нищо не е по-голямо и силно от тях. Логиката е като за клентелата на бате Енчо, така че - нищо чудно.

Иначе ако има някой, който е пропуснал динозавроманията от последните 20 години, в книгата се разказва как с методите на модерната наука може да бъде изкуствено създаден всеки организъм само от една изходна негова клетка. Тази клетка от динозавър главните герои бяха взели от от корема на комар, който в юрския период е ухапал някое гигантско влечуго и както си е бил напит с динозавърската кръв, е бил залят от смолата на някое праисторическо дърво и се е превърнал в красиво кехлибарено сувенирче. Вече е въпрос на технически спекулации дали кръвта в корема на комара е годна и достатъчна, за да възстановим цял динозавър, но като за екшън-трилър методът върши работа. По този начин създадените динозаври бяха нагъчкани един остров с добитък с цел там да се направи праисторически зоопарк и да се печелят пари от показването на животните на туристи.

Хареса ми едно разсъждение на главния организатор на парка. Човекът обясняваше за какво трябва да се използват силите на модерните (био)технологии. Не за създаването на лекарства против коварни болести, нее, там навлизаш в света на нелоялни конкуренти, патентно право, експерименти траещи 8-10 години и милиарди инвестиции. Защо да се забъркваш във всичко това? Използвай новите инструменти на науката и прави забавления! Така хем ще ти паднат повече пари, хем никой няма да те осъди, че му взимаш $2 000 за билет. Докато ако пуснеш новото си суперефикасно лекарство против малария за същите пари и цялата общественост ще те изяде с парцалите и ще те заклейми като спекулант с човешкото нещастие. Не, благодаря.

Книгата е малко странна спрямо познатия ни маниер на писане на Крайтън. Науката и дилемите са доста по-малко за сметка на чистия екшън, но пак става. Крайтън си е Крайтън.:)

Единственият цитат, който сякаш надскачаше зрелищния екшън и казваше на читателя нещо, върху което да се замисли:

Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории.

Лора от сутрин до вечер - Димитър Коцев-Шошо

Кой е Димитър Коцев? За нуждите на този блог ще се ограничим с това, че е добър писател, добър режисьор и син на Константин Коцев.

Коя е Лора? Една обикновена столична патка, на която обаче й се случват едни такива невероятни работи, каквито обикновено се случват на обикновените граждани само по комиксите.

Това е книга от преди няколко години, която обаче е била издадена и разпродадена тихомълком и е била забелязана от миниатюрно количество читатели, предполагам главно приятели на автора. След успеха на едноименния филм (финансиран с 10 бона лични пари, без субсидия от държавата и заснет с фотоапарат), режисиран от същия човек и с Миленита в главната роля, книгата беше преиздадена и доби популярност. Не знам как се получава така, обаче книгата изглежда все едно е писана, за да бъде изиграна точно от Миленита, толкова много й пасва. Ведра, руса, слаба, бойна, нахилена*. (*Елитните столични безделници говорят така.) Ето такава:

Защо е хубава тази книга? Това съм сигурен, че е вярно, но при поставяне на въпроса ребром не можах веднага да се аргументирам. Ще се опитам да потърся причините.

• Книгата съдържа едни от най-прекрасните монологични описания на градски пейзажи и градски хора, които съм чел от български автор. Четейки тези пасажи в главата ти нахлуват цветове, звуци и миризми и разбираш с непоколебима точност „какво е искал да ти каже авторът”.
  
• Книгата се разказва за и е предназначена да бъде четена от едни и същи хора – около 30-годишни офисни труженици, които имат познати в повечето нощни заведения в идеалния център, клиенти са на ранните сутрешни таксита, сменят си работата по-често от доставчика на трева и винаги имат тайфа приятели. Разбира се, тези парти-тигри са посредствени загубеняци във всяко едно отношение. Смучат водки и амфетки за "Добър вечер!" и при всеки възникнал проблем първа работа им е да дръпнат по един джойнт.
  
• Книгата има комикс-дух и това не е само заради лентата в дъното на всяка страница с рисувани с химикал кадри от действието. Самото действие е наситено и накъсано, сякаш гледаш отделни картини. Всяка е пълна с детайли, герои и балони с диалог, но не се преливат плавно една в друга, а прескачат. Комикс-атмосферата е приятна, а за мен и много ценна. Обичам го това усещане.
• Книгата е лека и забавна. Това последното е целено, постигнато е и за мен е изключително ценно. Това трябва да бъде цел на българските творци от всички жанрове, защото на всички ни е писнало от неуспешни дълбокомислени и драматични сюжети. Аз изобщо не искам да знам за сериозните житейски проблемите на героите ви, а искам да ме развличате и забавлявате! Искам да ме разсмивате!:)

За илюстрация на горното прилагам и малце цитати:
Септември в родния град на Лора беше самата красота. В сравнение с абитуриентската свежест и превъзбуда на май септември спираше дъха с овладяната прелест на независима жена, която се връща от морето с пестелив загар и нараснало самочувствие.
***
Организмът й я заливаше с адреналин и всякакъв вид друг естествен допинг в количества, за които ти отнемат златния медал, изхвърлят те от олимпиадата и години наред те клеймят в общественото пространство. В това състояние тя можеше да скочи три метра нагоре и дванадесет напред, без да си събува ботушите на високи токове. Тя обаче предпочете повторно гримиране и цигара пред високия скок. И сгреши.
***
Часът отиваше към три и градът работеше на пълни мощности. ... На улицата бяха дори онези, които можеха да си позволят разточителни обеди. Те се познаваха лесно сред останалите - ходеха по-бавно, изглеждаха объркани, а погледите им казваха: "И сега какво? Откъде да подхвана нещата? Май не трябваше да я пия тая бира с телешкото..."
***
Циганското лято държеше да покаже, че не е плод на въображението на шепа писатели от началото на миналия век и беше мобилизирало цялата топлина, която можеше да се събере. В настъпилата пладнешка жега хората си мислеха, че ще живеят хиляда години, но уличните кучета безпогрешно усещаха, че това е последната аванта от природата и затова бяха налягали по слънчевите тротоари и събираха енергия за предстоящата есен и зима.
***
[За летните ваканции] Малки групички смели момчета, следвани от любопитни момичета, чертаеха картата на града. Една по една малките централни улици се сдобиваха с имена и история.
***
Улесненията в нашия живот се роят като спортовете в олимпийската програма. И най-често тези постижения на науката и техниката са напълно безсмислени. По-коварни са предметите, без които сме убедени, че вече не можем. На първо място в тази класация стои безспорно мобилният телефон. Фактът, че можеш да бъдеш намерен навсяскъде и по всяко време, може да те радва само ако си момиче на повикване.

Други мнения за същата книга могат да се видят при Деси и Облачето.

Отменена присъда – Майкъл Конъли

Най-неочаквано се оказа, че книжарницата от приспания от августовска жега зимен курорт съдържа истинско изобилие от ранните романи на Конъли. Динамични, близки и все за Хари Бош. Освен това съдържаше и продавачка от най-правилния тип – достойна жена в зряла възраст с дълбоко деколте и също такива познания върху съвременните творби в криминалния жанр. От тези хора, на които възпитанието им позволява да ти кажат само „Добър ден!” и да те оставят да си ровиш на спокойствие из рафтовете. (За разлика от нервозните тийнейджъри от някои столични вериги, които от вратата започват да нахалстват с тяхното „Да Ви помогна с нещо?”, при условие, че изобщо не са в състояние да го направят.)

Та избирам си аз предоволен нещо старо, което съм чел от монитора, но държа да запозная с него и други фенове, и отивам към касата. Разменяме 2-3 любезни думи за Майкъл Конъли, при което жрицата в храма на Гутенберг дискретно ме уведомява:

- А ние имаме и най-новата му книга.
- „Адвокатът с линкълна”? – подхвърлям кратко аз, като оставям в интонацията ми да се долови и лек самодоволен триумф. Не само, че съм чул заглавието, ами и преди месец го четох в оригинал.
- Не – изненадва ме за втори път тя, – „Отменена присъда”.
- Обаче тя не е за Хари Бош – плахо отвръщам аз с вече топящата се надежда да се отърва от неочаквано удвоения разход за книги, – а сигурно е за Мики Холър. (В личната ми класация Хари Бош има 30 от максимални 10 точки, а Мики Холър само 20 от 10.)
- Не – държи на навика си да ме изненадва тя, като от тона й личи, че й е неприятно да опровергава запален клиент, – за Мики Холър [кратка, но драматична пауза] и за Хари Бош е.

Двайсетачка, каса, разбиращи усмивки, оркестърът отвън на площада надува бузи на "Sing, Sing, Sing", завесата пада.

А иначе книгата се разправя за единствения случай, когато Мики Холър работи като прокурор, а следовател по случая му е Хари. (Хари освен това му е доведен брат, нали помните?) Обвиненият в убийството на 12-годишно момиче е шантав, опасен и е пуснат под гаранция, а и Мики, и Хари имат дъщери на подобна възраст. Адвокатът на защитата се оказва талантлив гад, а пък обвиненият започва да води странен и двойнствен нощен живот.

Ритъм и съспенс, тези работи Майкъл Конъли ги умее, както малко други писатели. Знае абсолютно прецизно кога и колко да ти каже, за да увеличава темпото и нагнетява напрежението до самия финал и да те кара да четеш до 1 часа през нощта.

Ето тук има малко по-подробно за съдържанието.

Нощен патрул - Сергей Лукяненко

Има някои теми в литературата, които са ми силно безинтересни и дори обидни с безсмислието и нелепостта си. Сред тях са такива видни недоразумения като Алиса, Малкият Принц и вампирите. Вампири, върколаци и т.н. приказни същества за мен са изключително смехотворни и като такива не се наемам да се занимавам подробно с модерните им напоследък появи в литературата. Заради Лукяненко обаче направих изключение със заключени пръсти зад гърба. За да мога после с чиста съвест да кажа: "Ахаа, знаех си, че за нищо не стават!"

Книгата е очаквано много увлекателна до степен човек да забрави предразсъдъците си поне до средата на романа. Разправя се за борбата на Тъмните и Светлите магически сили на територията на Москва. Оказва се, че преди неясно колко време, двете фракции са сключили договор-примирие, в следствие на който се контролират едни други, за да има мир и благоденствие за масовия народ, който си няма и представа за наличието на такива могъщи сили. Светлите патрулират през нощта и ни пазят от Тъмните, а през деня ролите им се разменят. Така никой няма надмощие, а вампирите те хапят само, ако са лицензирани. Разказвачът, разбира се, е от страната на Светлите и така от първо лице проследяваме няколко битки за надмощие между Светлина и Мрак.

Без никакво съмнение могат да се обобщят следните дребни наглед, но важни за мен негативи.

• Книгата е очевидно по-слаба от поредицата за Дълбината и ако нейните продължения, както гласи мълвата, са още-по слаби, то не мога да си представя на какво би приличал последният том. На Стефани Майер?
• Сложните избори на етичния човек/Различен? Хайде няма нужда, да не сме Стругацки през Перестройката.
• Главният герой трябваше да изглежда особено добродетелен, когато избра да отмени опита за промяна на съдбата на човечеството към повсеместно добро, за да угоди на това, което смяташе за единствената си любов. Моля, извинете, но това руска фантастика ли е, или погрешка съм влязъл в салона, в който прожектират третокласни холивудски романтични комедии?
• Щабът и въобще работата на Светлите прилича точ в точ на руската милиция, включително с намеците за недостиг на средства, кадри, офиси и компютри.

Чете се бързо и увлекателно, накара ме да му простя дори вампирите. Не мога да кажа, че е слаба, но при всички случаи е незадоволителна за нивото, което умее. Леко и забавно четиво, но не е от тези прозрения на автора, които ти бъркат в малкия мозък и като затвориш книгата да не знаеш на кой свят си.

- Антоне, ти си длъжен...
- Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.

Ето и още две мнения. Алвин пак е бил благородно снизходителен.:)