Морският вълк – Джек Лондон

Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи.

При нелеп инцидент в залива на Сан Франциско с участието на един потънал ферибот 30тина годишният безделник от благородническо потекло Хъмфри ван Уейдън бива спасен на борда на ветроходен кораб, който цепи с пълна газ Пасифика в посока бреговете на Япония, за да лови там тюлени. Капитанът на този кораб, когото всички наричат Вълка Ларсен, решава, че би било забавно да направи човек от тази медуза с „ван” пред името и го зачислява към персонала на най-ниското възможно стъпало от корабната йерархия. Следват приключения, образуване на мускули и здрав разсъдък у същия този Хъмп, както и няколко поминали се по прищявка на капитана моряци, за илюстрация колко е било опасно. През цялото време в разговори между капитана и Хъмп се предъвкват теми като живот, смърт, морал, право и какъв е смисълът на цялото занимание. А към края на борда „най-случайно” се появи и една компаньонка като за интелектуалното и образователно ниво на Хъмп, така че да не му е скучно и да се вдъхновява за още подвизи.;)

Романът е писан сравнително рано (между „Дивото зове” и „Белият зъб”), но е някак по-различен. Изглежда по-недодялан, по-старовремски. По дяволите, писал е така, все едно името му е Джек Бронте! Интрига, разбира се, има, но тя е така проточена и разтегната, че човек лесно може да се отегчи.

Не мога да кажа, че е слаба, но е по-слаба от другите му неща, които съм чел.

Една хубава статия, която не е точно за морски вълци, но все пак.

Сбогом, лято – Рей Бредбъри

Много внимавах докато я четох. Постоянно имах 101 на ум: ей сега вече ще ме разочарова. Защото, съгласете се, не е възможно 55 години след първата част на една прекрасна история да напишеш също толкова прекрасно или поне сносно продължение, просто не може. Да, ама май се е получило. Писал, събирал още идеи през годините, те си отлежавали, а феновете чакали. После в ума му се избистрили метафорите и в един хубав ден през циганското лято (интересно, че там, отвъд Голямата вода, му викат „индианско лято”) на 2006та зарадвал читателите си.

„Сбогом, лято” е в типичния рейбредбърски носталгичен дух. Носталгичен не по далечно място, а по време, което, естествено, никога няма да се върне. В този случай обаче макар всички да отбелязват как това е продължение на дивотиите на Дъг и Том от Онова паметно лято от „Вино от глухарчета”, има и нещо друго. Има старец, който играе главна роля. Имам чувството, че макар Рей да не е забравил напълно онези дребни за околните и страшно важни за момчетата от малките провинциални градчета неща, той вече се е поизтощил и изплашил. Също като Куотърмейн, ама съвсем по същия начин. И е бързал да напише и издаде, докато още е на крак.

Книжката е с може би излишно едър шрифт и дебела хартия, но все пак като ти искат 10 лв на касата, трябва в замяна поне да стискаш нещо с обем като за толкова.

Кротко, уютно четиво. С някои странности, но какво пък, все някога дори и генералите от дерето биват целувани.:)

Ето тук още мнения, преразкази или иначе казано фенски виждания по вездесъщия въпрос какво, аджеба, е искал да каже авторът.

пп
Много гадно нещо е да свършва лятото, едно от най-гадните и нищо не можеш да направиш.

Безсилието на всемогъщите - Хайнер Ранк

Рядко безсмислено парче, което може да мине за доказателство, че и през комунизъма се е издавала необикновено блудкава фантастика, която може би съдържа някакви много добре прикрити достойнства, които аз не можах да открия.

Какво имаме като цяло. Един ГДРейски тракторист в един прекрасен за него и ужасен за бъдещите му читатели ден решава, че му е писнало да се друса из бранденбургските ниви. Какво практично обаче може да направи с аграрните си заложби? Лесно е да се сети човек – професионален писател, разбира се!

Измисля си той една идейка, която според партийната линия да е подходяща за младежта (... осъждат човека на бездействие, като му отнемат всяка работа, а с това и всяка отговорност. Който допуска това, доброволно се оттегля от живота.), поръсва я обилно с цветни трика, мигащи светлини, опияняващи напитки, космически намеци и борба за независимост и е готов. Какво повече му трябва на човека? Сюжет, стил, диалози, характери? Айде бе, отживелици...

Това скучно парче минава за най-възвишената му творба, с която заслужил председателството на някакъв съюз на писателите в ГДР-то, честта да пише сценарии за немското студио "Бояна" и т.н. Макар на мен да ми се струва, че е било по-скоро по партийни заслуги. Пази, Боже, и никому не давай...

Подобни книжовни недоразумения ми помагат да разбера защо доста иначе интелигентни хора-естети се гнусят от фантастиката. Ако това беше първото ми четиво от жанра, и аз нямаше да посмея да посегна втори път.

А корицата на оригинала е също толкова смотана, колкото и на превода.

Вълните усмиряват вятъра – Аркадий и Борис Стругацки

Увлекателна е и те кара да й вярваш. Добре е, че тази и предишната бяха толкова кратки. Бях започнал прогресивно да се изморявам и раздразвам от недомлъвки за „Голямата загадка”. В последните 20 страници пак имаше наситен опит да се обясни бързо и ясно всичко, което постоянно се заобикаляше в предишните 80. Подходът не е лош, премерено е колко може да носи тази празна загадъчност дори и най-запаленият фен, преди да напсува братята и да зареже книгата или да прескочи направо в края и да види за какво ще става дума.

Поставиха се някои интересни въпроси, от които за мен като че ли най-важен остана: Благата на боговете са вятър, който издува платната, но надига и буря.
Може да няма питанка, но си е въпрос. Трябва време, за да помисля върху него, а почти сигурно ще ми трябват и хора, прочели трилогията. Доброволци?:)

Малко несигурен останах, чудейки се как да тълкувам дори самото заглавие. Вятърът е заплахата и винаги е необходимо някой да се изправи над тълпата, за да бъде жертван за усмиряването й? Може би, а може би не, не знам...

Да разбереш, значи да простиш.
***
И притежаваше едно рядко качество за неговата възраст — не се разочароваше от несполуките. За него нямаше отрицателни резултати. Нещо повече, отрицателните резултати от разследванията го радваха точно толкова, колкото и редките положителни.
***
Вятърът на боговете надига буря, но той издува и платната.
***
От всички възможни решения избери онова, с което ще направиш най-голяма добрина. Не най-обещаващото, не най-рационалното, не най-прогресивното и, разбира се, не най-ефективното, а онова, което носи добрина.

Това последното за мен е новото „щастие даром” от Пикника. Дори сега ми се струва, че е по-добро. По-прогресорско е.

Лекарство срещу северния вятър – Даниел Глатауер

При толкова препоръки от свои хора, нямаше как и аз да не се пробвам. Стана така обаче, че не успях да се вредя за българската хартиена версия на историята за Еми и Лео, а само за немската аудио такава. Все е нещо, още повече, че актьорите бяха истинско попадение, просто феноменални!:)

Обичам походовите игри и разговорите в чат формат повече от игрите, в които се изискват предимно бързи геймърски пръсти, и разговорите, съставени от монолози. Пък било то и от редуващи се монолози. В чат монологът е невъзможен. При принудително накъсаната форма на общуване винаги имам време да помисля какво да правя или кажа, да чуя другата страна, винаги ме изслушват, няма шанс някой да се пребори с аргументите ми чрез надвикване.

Отдавна има романи, съставени от писма. Съвременните писма обаче много скъсяват дистанцията между кореспондентите и позволяват да се запази и дори развие емоцията на разговора. Не може да очакваш да си в същото емоционално състояние дни или седмици наред докато дойде следващото писмо по хартиената поща, докато при мейл или чат най-същественото нещо е, че репликите се разменят на живо, веднага. Секунда или минута забавяне не е съществена, химията в човешкото тяло не работи чак толкова бързо.:)

Харесах игрите на думи. Някой казва нещо, хващаш се за него, вмъкваш малко по-друг контекст и правиш смешка от собствените му думи. Лека, безобидна, но весела. Няма да се превиваш от смях от нея, но ще ти бъде приятно, че някой отсреща измисля забавления специално за теб. Харесах така характерните за такива разговори остроумия. Каква хубава дума, дори да са остри реплики, разменяни от умни хора.

Веднага личи художествената стойност на тези записани разговори между „госпожа 37ми номер” и „господин професора”. Възрастните хора говорят с по-дълги изречения. Смисъл, облечен в приветлив изказ, украсен със забавни намеци, (само)иронии, учтивост, загриженост. Винаги си говорят на Вие.

Докато бях зает с книгата на няколко пъти я прекъсвах, за да поговоря виртуално с някой реален човек. Не вярвайте безрезервно на никой, който ви каже, че да се усмихваш и да вдигаш наздравица срещу месинджъра на монитора е осъдително и по-нередно от това на маса в ресторант. „Нищо не може да замени живия контакт.” Нима? Винаги и във всяка ситуация? Съмнявам се.:)

Едно малко по-различно, но също много точно мнение за книгата тук.

пп
Забравил съм да кажа, че това е любовен роман между двама, които само си разменят мейли и никога не са се срещали.:)