Вихър от мечове – Джордж Р. Р. Мартин

Според предварителната информация третият том от „Песен за огън и лед” щеше да е много спорен. Хората или го хвалеха, или го заплюваха горещо. Разцеплението в страстите се оказа напълно оправдано. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети следващия абзац.)

Войните на топящите се рояци новоизлюпени крале из Вестерос продължаваха, но за мое огромно съжаление, все с лек превес на скапаните Ланистъри („скапани Ланистъри” е устойчиво словосъчетание). По островите Денерис се заигра с едни неприятни типове-робовладелци, но успя да ги надцака с мега слаби карти и в следващия момент се оказа предводителка на десетки хиляди освободени роби от бойните ями, с които овърша свободните градове на юг. Момето трупа сила за тържествено завръщане, но още е рано. Останките от рода Старк продължиха да се борят самосиндикално за оцеляване в пълно неведение за съдбите роднините си. Аря така и не успя да избяга кой знае колко далеч и единственото й постижение беше да попада от едни разбойници на други. Санса отбеляза по-голям напредък, защото хем успя да избяга от натрапения й безнос съпруг Тирион, ами и за огромнейша моя радост присъстваше и дори неволно участваше в убийството на отвратителното лигавото добиче „крал” Джофри. Предстои да видим какви ядове ще бере тепърва с Кутрето, който уреди нейното спасяване и бягство до Орлово гнездо. Роб и Кат отнесоха най-големия дял от жестокостите на автора – това, да те изколят предатели барабар с цялата ти армия по време на специално нагласена за целта сватба, вече на нищо не прилича. Съдбите на Бран и Рикон в тази книга тактично спряхме да следим още откакто ги обявиха за умрели. Джон Сняг обаче превзе симпатиите ми, пребори се с диваците на Манс Райдър на север, прегреши с една червенокоса дивачка (този цвят сигурно се очакваше да го оневини донякъде в очите на читателите), удържа Вала и на всичкото отгоре Черните плащове го избраха за лорд-командир! Изобщо, той ми оправи настроението след батака с роднините му.

Истината е, че с „Вихър от мечове” наистина рискувате да се откажете навеки от поредицата. Привидно изглеждаше, че Джордж Мартин си вкарва страхотен автогол – кой е толкова луд, та да избие фамилията, на която ни накара да симпатизираме от самото начало, единствените носители на повече добродетели и извършители на по-малко мискинлъци. Което, като се замисли човек, може да излезе и доста хитър ход, защото прекалено добродетелните хора никому не са драги. Ситуацията на войни и кралска немилост не би им позволила продължително време да са все така добри и затова авторът им спести мъките. Изпитвам и неясните подозрения, че тези Старки, които все пак оцеляха, ще станат най-жестоките палачи на този онеправдан континент. Просто толкова много хора в тази история сами си го просят...

***
- Кой си ти? – попита портата.
- Аз съм мечът в тъмнината – каза Самуел Тарли. – Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, който гори срещу студа, светлината, що носи зората, рогът, що разбужда спящите. Аз съм щитът, който пази владенията човешки.
- Мини тогава – каза портата.
***
Има стари наемници и храбри наемници, но няма стари храбри наемници.
***
Дръж винаги враговете си объркани. Ако никога не знаят кой си или какво искаш, те няма да разберат какъв ще е следващият ти ход. Понякога най-добрият начин да ги объркаш е като правиш безцелни ходове или дори като действаш против себе си.

Големият сън – Реймънд Чандлър

Всеки си има любим номер. И може изобщо да не е луд, а да е виден писател на криминалета. Номерът на Чандлър са смешките. Уж всичко е сериозно, опасно и драматично, а частният детектив Филип Марлоу ръси лафове с лекота и вдъхновение, все едно са го наобиколили впечатлителни гимназистки.

Смешките му биха били перфектни като за моренце, плаж, чадъри и задрямали паузи, в които да подхвърляш на компанията оглозгани цитати като този:

Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.
— Готина съм, а?
Казах грубо:
— Готина си като филипинец в събота вечер.
Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.
— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.
Изрових една цигара и я изгледах мрачно.
— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.
— Кой е тоя?
— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.

Иначе работата е такава. Марлоу е нает от пенсиониран генерал да се справи с някакъв тип, който изнудва дъщеря му. Само че докато нашето момче разузнае какво става и започват да валят трупове. Другата дъщеря на изветрелия генерал също се е замесила с някакви мафиози, мяркат се компрометиращи снимки, револвери и един безследно изчезнал зет за фон. Марлоу за нула време разнищи работата като не пропусна да се накваси порядъчно, както външно, така и вътрешно, без обаче по никакъв начин да посяга на сестрите. Джентълмен същий.

Та така с Филип Марлоу. Лъже, бие, стреля и пие от сутринта. Все е смачкан, мокър от дъжда, недоспал, понабит и не спира с майтапите.

Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша.

Ейнджълс Флайт – Майкъл Конъли

Гневът и насилието запълват празнотата, оставена след загубата на надеждата.

В центъра на ЕлЕй има хълм, Бънкър Хил, по който върви смешна старовремска железница, казва се Ейнджълс Флайт. Състои се от една къса и права отсечка по склона на хълма и две мотриси, които са вързани с въже. Когато едната се качва, другата слиза и се разминават по средата. Едната се казва Синай, а другата Оливет. Стари вагончета, корави дървени пейки, в едната посока е 25 цента, романтика.

Защо го разказвам всичко това? Защото и тази книга четох с отворен Гугъл Мапс и Стрийт Вю и вече познавам района също толкова добре, колкото и холивудското управление на ул. "Уилкокс", всичките полицейски кафенета, паркинга отзад, на който ченгетата излизат да пушат. Всички описани пресечки, автомивката на "Сънсет", където беше работил заподозреният, автобусната спирка до долната спирка на Ейнджълс Флайт, забутаната звезда на Синатра на "Вайн стрийт", сградата с офиса на убития, дори изрисуваната на отсрещния калкан физиономия на Антъни Куин. Какво ли не. Мисля си, че по-подробно впечатление бих имал единствено, ако съм лично в Лос Анжелис. С кола.

Преди да заключи влакчетата на Ейнджълс Флайт една вечер пазачът намира в Оливет два трупа. Простреляните са една отрудена чистачка-мексиканка и най-скандалният адвокат в града. Винаги защитава само чернокожи престъпници, съди полицаите и прави луди пари. Черните в бедните квартали веднага настръхват, медиите подклаждат работата и само питат: Полицай ли го е убил? Нали е полицай? Тогава се намесва Хари Бош и започва да разплита нещата. Щом една посока се окаже без перспективи, веднага скача на следващата най-вероятна и продължава да рови. Започват да изплуват нови заподозрени, нови престъпления, неподозирани мръсници, нови опасности. Само че Хари не се дава.

Харесва ми отношението на Майкъл Конъли към музиката, живописта, а вече и към литературата.:)

Хари споменава на едно място сравнение на бунтовете в ЕлЕй с нещо прочетено - Денят на скакалеца на Натаниъл Уест. Намира се в топ 100 на англоезичните книги евър и се учи в американските училища. Което му изписва вежди макар той да се оправдава с бившата си приятелка от Черен лед, която помним, че беше учителка по литература, демек, тя била виновна. Това обаче не е всичко.

— Хумбърт Хумбърт… — замислено повтори Бош.
— Това е литературен герой — или поне някои хора го смятат за литература — каза Ентренкин. — От „Лолита“ на Набоков.

Песента този път е Lullaby на Франк Моргън от вече споменавания албум Mood Indigо, явно е любим на Майкъл Конъли.

пп
Внушенията за летящи ангели са толкова много, целенасочени и важни, че е грехота книгата да се издава на български със затрогващото с простотата и безсмислието си заглавие Хари.

Сблъсък на крале - Джордж Р. Р. Мартин

Властта е там, където хората вярват, че е.

Мътна и кървава. Това е обобщението на тази увлекателна и бърза за четене книга.

Защо мътна? Защото малко или направо никоя от започнатите в първата книга нишки не беше завършена. Нещата само се дозаплетоха и отложиха. Имаше, разбира се, някакви междинни решения и приключения, но основните въпроси останаха. Какво ще дойде от север със зимата? Кой от владетелите ще оцелее и ще стане крал? Какво ще стане с трите дракона? Ами Аря, вълчищата?

Защо кървава? Многото секс и насилие в първата част от „Песен за огън и лед” бяха изненадващи, но нищо чак толкова фрапиращо. В тази вече те са основен елемент. Много клане, много изнасилени, много нещо и то предадено в смущаващи детайли. Като че ли не беше необходимо, но все пак човекът има тиражи да продава.

Обобщението може да бъде и друго. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети.)
Денерис продължи безотговорно да се мотка в тежка чужбина с невръстните си дракончета, без изгледи от някъде да намери пустата армия, дето й трябва, за да се върне вкъщи и да набие всички. Братята на умрелия крал Робърт излязоха същите рогачи, сбиха се помежду си и изпоизмряха, вместо да се обединят и да разкарат гадните Ланистъри от Кралски чертог. Аря Старк се запиля в пълна анонимност между фронтовете. Зимен хребет беше предаден, завзет и опожарен заради неблагодарното шиле Теон Грейуотър. Джон Сняг замина на експедиция отвъд Вала, но намери само още загадки, колегите му бяха избити, а той самият най-доброволно се присъедини към ордите на Манс Райдър, които масово се изселват и тръгват на юг. Гнъсното джудже Тирион напук на всичко продължава да си разиграва коня и да преуспява във всичките си начинания.

Казват, че третата книга била най-добра и е в интерес на Джордж Мартин това да е така, защото в противен случай спирам да му чета обидното на моменти протакане. Долен печалбар! А пък разни изменници с по 11 тома бозяви продължения пък хич не мога да ги разбера. Нито пък читателите им.

Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж.
***
Най-много всички да измрем. Това ще спечели време за братята ни на Вала. Време да се попълнят гарнизоните и да се замразят портите. Време да се наточат брадвите и да се поправят катапултите. Животът ни ще е добре похарчена монета.
***
Дотраките не се доверяваха на солената вода и на нищо, което се движи из нея. С вода, от която конят не може да пие, не искаха да си имат работа.
***
Ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.

Старо мнение, но пък фенско.

Не се страхувайте – Александър Кат

Първото по-дълго произведение на Кат е приятно оформено като безплатна електронна книга с оригинални шрифт и постройка.

Програмистчето, което е и главен герой, вижда над Витоша нещо, което най-вероятно не е със земен произход и се свързва с някои стари приятели, за да разплетат нещата. Любознателните им намерения идват леко наивни на фона на последвалата бъркотия от труп във вана, преследване, отвличане, истински ИИ и една оставаща загадка. Цялата история обаче служи и за фон на противопоставянето на Инженера срещу Философа и присъщите им начини на мислене.

Езикът. Хареса ми, че програмистките неща бяха обяснени нормално и разбираемо за лаици като мен. Харесах и разговорните думички и изрази от диалозите на Инженера и Любопитния, които придават достоверност на ситуациите. Че кой би очаквал такива герои да си говорят на висок стил?

Хареса ми как се поддържа интересът на читателя и напрежението до края с отделни малки случки като тази с бягството от сауната. Сигурно всеки е сънувал кошмари как го преследват непознати костюмирани типове и не може да се изплъзне от преследвачите. Или поне е гледал филми за това. Затова номерът на Инженера в сауната с кърпата върху панталон с навити крачоли ми се видя хитър.

Номерът с периодичните бележки в тефтера беше як, до края им се чудих. Малко се разочаровах от самата развръзка, очаквах нещо по-конкретно, но сигурно е защото все пак съм малко повече инженер и по-малко философ.:)

Изобщо цялата идея с два непримирими един с друг образи е доста ловка като писателска примамка, защото един от популярните и лесно приемани митове е, че човек не може да бъде едновременно и любопитен творец с развинтено въображение, и логичен и последователен прагматик. Хората лесно кълват на това. Има обаче едно „но”...

В действителност в инженерната мисъл задължително трябва има малко философия, за да не се превърне тя в обикновено занаятчийство. Инженерът трябва да разбира смисъла, да знае отговора на въпроса „защо”, а не само да копира нещата по начина, по който са ги правили предците му. Разбирането на принципите на нещата му позволява да тласка приложната наука напред.

Философът пък, ако държи да бъде смислен и да прави философия за хората извън тесния кръг негови колеги, задължително трябва да има от инженерната приложност. Иначе размишленията му го отнасят в някакви негови си измерения, където може да се забавлява с какви ли не умствени гимнастики, които обаче за жалост нямат никаква връзка с действителността. А философията е нужна и важна, защото, както казва Лонганлон, тя дава начина по който разсъждаваме и по който стигаме до познанието и вземаме решения.

Харесаха ми и много отделни пасажи, които придават достоверност на действието, от рода на:

Сауната беше градски еквивалент на риболов - оправдание да си седиш половин час без да правиш абсолютно нищо.
***
Странно е, но се чувстваме истински свободни, само когато сме далече от нормалната ни среда. Пътуването е приятно. А най-приятният вид пътуване е пътуването към дома...
***
Който не желае да бъде третиран като част от цялото, ще направи така, че да се диференцира от него.

По-голямата сила на Кат засега като че ли още са разказите с неочакван край. Неговото „Момиче на име Иванка”, което за пръв път видях в Капитал Лайт, продължава да е първото негово нещо, което хваля на незапознатите.