Такъв е животът - Джеймс Хадли Чейс

Конвейрно криминале, от което става чуден неангажиращ филм или дори само епизод от сериал, толкова е кратко. 

Имаме заговор с участието на Хитро и злобно джудже ТМ, глупав хубавец с трапчинка на брадичката и адски сексапилна мадама, които намислят как и успяват да опразнят известен брой сейфове в най-добре пазения трезор за частни клиенти в Парадайз сити. Както обаче добре знае всеки фен на поговорките, малкото камъче обръща колата (в случая едни счупени очила със сини рамки), който се смее последен, се смее най-добре (тук - детективът), лакомата сврака - с двата крака (джудже & съдружници) и каквото човек сам си направи, никой не може да му го направи (глупакът, който мина на червено и полицаите го спряха за това, а не защото под ризата си беше натъпкал откраднатите пачки). Яд ме хвана само за момичето, защото авторът се беше постарал да ни убеди, че тя се е променила и не заслужава съдбата на другите отрепки, но какво да се прави, явно или не се е била променила достатъчно, или през 1965 (когато е писана книгата) порядките са били по-строги и не се е гледало добре, ако такъв персонаж бъде оставен да се измъква безнаказано. Сурови врмена, ехей!

Оригиналното заглавие "The Way the Cookie Crumbles" се е превърнало в "Такъв е животът", а корицата се е обезличила и обезвкусила до степен, на която са способни единици български издателства. Но на кой ли му пука чак толкова, хората какви проблеми имат...

Императори на илюзиите. Сенки от сънищата – Сергей Лукяненко

Проклет да е този свят, в който грешниците вършат работата на светците. 

Втора и трета (и последна) част от цикъла за наемника Кей Алтос и вселената, в която всеки с пари може да си купи абонамент за загадъчната технология аТан и да се преражда на воля. Двете истории са сравнително кратки и без сюжетна връзка една с друга. 

В Императорите продължават приключенията на Кей, който по стар обичай пак се опитва да спаси света с голи ръце и за целта трябва да убие някого. За мен остана неясно кого и защо въобще трябва нашият свят да е рожба на нечия мечта и чрез убиването на автора всичко наклисано изведнъж ще се оправи. За сметка на това любимите разсъждения (по-философски или не чак толкова) бяха в достатъчни количества, както може да се види и от приложените по-долу цитати. 

Втората история беше със съвсем нови герои, но пак с достатъчен емоционален, философски и дори морален заряд. Как скучните хора от дълбоката провинция могат да изиграят решаващата роля при защита на обречени каузи със смислена саможертва, да осъдят най-голямото предателство и когато всичко приключи, да продължат по старому. За правото на живот и силата, за приемането и съжителството с другите. 

Продължавам да твърдя, че Лукяненко може да бъде разбран и оценен в пълнота само от хора с поне малко славянска кръв. 

На Вселената не са й познати понятия за добро и зло. 

*** 

Споменът е по-надежден от любовта. 

*** 

— Ще накараме ли звездите да заплачат, Кей? 

— Ще опитаме. 

*** 

Да се бърза е добре само когато се ловят бълхи.

Изчезналата миниатюра или Приключенията на един чувствителен месар – Ерих Кестнер

Романтично-криминална история за една набедена за крадене скъпа картина с участието на красива млада секретарка, крайно добродушен и също толкова наивен месар на възраст, млад и нахален хубавец с първоначално неясни мотиви, представящ се под името Руди, и много бандити. Ама от най-лошите бандити, нали се сещате, с клепнали уши, червени носове, сини очила и щанга в ръкава? Дори така прекрасно започваща история би била почти нищо без преследване с таксита, автобуси, влакове и фериботи, объркани самоличности, фалшиви бради, изгасващи внезапно светлини и бой с крака от столове. За щастие всички тези насъщни елементи са налице, а освен тях има и още 2-3, които обаче не мога да спомена без да разкрия финта на някой от многобройните обрати на действието. 

Езикът и смешките са от вече патентованото от Кестнер високо качество. Прекрасен лек и кратък роман за забавление и разтуха без нито един намек за сериозни философски или житейски проблеми, или някакви други подобни глупости.

Споменах ли, че линията на действието се движи на зиг-заг заради постоянните обрати?

ps. Не намирате ли, че по използван инструментариум за конструиране на хумористичен персонаж Ерих Кестнер и Йордан Попов си приличат заради "Чувствителния месар" на единия и "Пчеларят злодей" на другия?

Хорът на забравените гласове - Майкъл Конъли

На детективите, които трябва да гледат в бездната. 

Неразкрито безпричинно убийство на младо момиче от преди 15 години се оказва лесно за проследяване с новите технологии за сравняване на ДНК. Този елементарен случай се пада на Бош като бонус след завръщането му от пенсия обратно в полицията. Лесното обаче приключва до там, защото се оказва, че много неща са били умишлено потулени, а извършителите още са в полицията и то на не маловажни постове. Всички обаче знаем самоубийствената мания на Хари да се интересува само от истината, но не и от усложненията и опасностите, които тя би причинила. Знам истории за такива ловни кучета, които веднъж като надушат диря, не я пускат, докато не намерят врага и не се метнат към сънната му артерия. Не лаят, за да извикат другите кучета и да предупредят ловците с пушките, действат сами, но обикновено не живеят дълго. И Хари така направи някои разкрития, които в бързината забрави да сподели с Киз, но тя не му се сърди дълго. В този случай Бош не можа да загази истински, само защото истината излезе по-тривиална от най-лошите му опасения. Конъли се беше погрижил пак да го уреди с мадама и по стар обичай ни спомена имената на заведенията, в които ядоха, и на изпълнителите, които се слушаха (Майлс Дейвис). Храната и музиката са доста съществена част при строенето на света в романите.

В живота и в природата мракът винаги чака. 

ps. Честит празник на всички, които могат да четат кирилицата!:)

Стихотворения - Димчо Дебелянов

Това е първата и доста вероятно последната книга с поезия, която ще се появи в този скромен блог. По принцип не разбирам по-голямата част от поезията и съответно не я понасям. Тази, която разбирам обаче, много ми харесва. За съжаление не мога да обясня достатъчно рационално защо. 

Започнах умишлено да препрочитам Димчо точно през април, когато цъфтят вишните. Направих го заради идеята, че за всяка книга си има подходящ момент за четене. Забравих обаче, че си има и подходяща възраст. Като ученик си въобразявах (спомени лишни), че имам лични причини така да ми харесват Дебеляновите рими. Не е като да нямам понятие какво е да си израсъл в малък бунтовно-възрожденски град, а на тротоара пред къщи да имаш две вишни. Да си ходил някъде и да си се връщал пак там. Всяка година, когато цъфналите вишни започнеха леко да светят вечер в тъмното, ми се дочиташе съответното стихотворение. 

Помниш ли, помниш ли тихия двор, 

тихия двор в белоцветните вишни? 

15тина години по-късно ми прави впечатление, че съвсем не са много стихотворенията в тази книжка, които дори малко да ми харесват. Повечето не ми казват нищо разбираемо и даже ми се сливат в едно петно от безцелно, клиширано и незапомнящо се стихоплетство. Все пак са останали и някои запомнящи се откъси, особено от хумористичните му и сатирични парчета. Първата ми асоциация на думата бохем е с Димчо, не знам защо.:) 

Ето още малко цитати, понеже така или иначе поезията е леко безсмислено да се описва. 

Седя у "Кирчо" сам-сами

и пия си на вересия. 

Неделна вечер е - шуми

по улиците и площади 

вън столичната голотия... 

Седя у "Кирчо" сам-сами. 

Уви! Неделните наслади 

не са ярем за мойта шия, 

която друг ярем сломи... 

Седя си, дишам си - и пия. 

*** 

Шум се дига, шум до Бога, 

шум и крясък, шум и бяс, 

цяла София в тревога -

 ето кризата у нас. 

*** 

За утре щедро ми обричаш 

палати - блясък и омая... 

О, зная - много ме обичаш 

и не обричаш на шега, 

но не е лошо и сега 

да пренощувам в твойта стая... 

А?