Параграф 22 - Джоузеф Хелър

Имам слабост към измирски пъпеши.

Първоначалното ми впечатление беше, че от една идея за хубав виц, авторът е направил цял роман с неуточнени качества. Това ми беше трети опит да прочета книгата, който, за разлика от печалните предишни два, се увенча с успех единствено поради развитието на ината ми с годините, а не защото книгата е започнала да ми харесва повече.

Парадоксите в американската военна машина през Втората световна война се изтъкнати и засилени до степен на тържество на абсурда. В кратък вид това наистина е интересно и поносимо, но при обем от над 540 страници да четеш все едно и също – не искам на война, там е гадно, обаче не мога да си тръгна  – вече е меко казано досадно. Добре де, ясно, никой не иска доброволно да ходи на война.

Историята в този пръв роман на Джоузеф Хелър е донякъде автобиографична, защото през войната той наистина лети като пилот на бомбардировач В-25. Романът разказва за обитателите на американска военно-въздушна база на италианския остров Пианоза и техните странности, като на всеки е отделена по една глава. Обобщаващото е пилотът Йосарян, който през цялото време страда, понеже постоянно му увеличават нормата полети, които трябва да направи, преди да го върнат в Америка. Объркани хора с изпилени нерви, които вече вероятно не могат да се държат нормално и да реагират адекватно.

Фразата „параграф 22“ е останала като нарицателно за парадоксална ситуация без изход, в която някакво правило противоречи на самото себе си.

Още хора за същата книга.

Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни никой не можеше да го понася.

***

Това беше лице на човек със закоравяла почтеност.

***

Най-хубавото нещо у него беше жена му.