Кал, пот и сълзи – Беър Грилс

Тази книга на Беър Грилс може да бъде наречена чудесен лош пример как не бива да се пише за приключения. Защото дори и да си имал интересни и опасни преживелици, съвсем друго е да ги разкажеш по интересен начин. Ако пък от заглавието се очаква да пробуди у читателите представи за тежък живот, то тогава спокойно можем да го наречем подвеждащо.

В тази своя автобиографична книга "Беър" (или Едуард, както се казва по паспорт) е избрал да постави акцента върху някои от най-рискованите неща в живота си – кандидатстването му за специалните части на Великобритания (SAS), неуспешния скок с парашут, който прави за удоволствие и в резултат е целия почупен, включая три прешлена от гръбнака, и изкачването на Еверест. А, и как се е оженил! Точка. За тримата му сина има няколко думи, за родителите и баба му - малко повече. Историята приключва когато става известен и започва да прави предавания. За самите тях обаче - джунгли, пустини и разни други такива диви и интересни места, не е написал нито дума и вероятно на тях има посветена някоя друга книга.

SAS - Десетки страници скука и безинтересни детайли, които за сметка на това пък са в изобилни количества. Ок, бил е там, станал е командос, напуснал е, но от цялото кандидатстване и служба ние научаваме основно как е ходил безчет километри с тежка раница на гърба в мокро, тъмно и студено. Това ли са командосите, нещо средно между планинари и шерпи?

Може ли човек с три счупени прешлена да проходи и малко след това да изкачи Еверест? Ето това вече е по-интересно, но ако имате неблагоразумието да разкажете историята на изкачването с акцент върху най-безинтересните детайли, и вашата ще се получи трудна за четене като тази на Беър.

Беър Грилс е завършил може би най-престижното училище в света – Итън. И с това изглежда се изчерпват образованието, културата, речникът му. От книгата се запознаваме с един безгрижен и наистина много упорит и здрав млад човек. Който обаче освен това и не обича да се замисля особено много, рискува често и като цяло има доста авантюристичен живот. Колкото е интересно за гледане на филм неговото „Оцеляване на предела“, толкова е скучновата и автобиографичната му книга. Но може би такива са били и някогашните английски откриватели и приключенци, защото тогава Беър Грилс чудесно би се вписал в редиците им.

И една картинка, която намерих преди време и специално си я запазих.

Бряг – Станислава Ивкова

Стъпките към прошката са безшумни.

Наскоро четох някъде, че съвременната българска литература страда от хроничен недостиг на къси литературни форми и разнообразие. Споделям и двете. Книгата на Станислава Ивкова притежава и двете изброени достойнства – кратка е (само 126 странички) и е различна (нов за мен маниер на поднасяне на сюжетната нишка и акцентиране на важното). Може да се разказва почти само за жени и техните гледни точки за нещата от живота, но в никой случай няма да ви хрумне да я класифицирате като чик-лит. Защото на никой чик няма да хрумне да чете и хареса такъв лит.

Преразказването на тази книга може да бъде също кратко – две приятелки с кариери и не толкова със семейства периодично си лекуват душите при дърта бабичка-гъркиня на гръцкото море. Тя ги слуша и им говори, а морето някак ги успокоява, за да се завърнат към нормалния си живот. Няма единствена драма, пикове, обрати. Действието се развива преди ние да се включим и ще продължава и след като прочетем книгата.

А може да бъде и по-сложно, ако човек се замисли върху акцентите и смисъла на основополагащата изненада на финала. Описанията на двете главни героини са толкова убедителни и с толкова реалистичен привкус, че човек вероятно с право може да предположи, че голяма част от разказаното е и преживяно. Няма значение дали лично или чрез близки хора, но е факт, че създава ефект на съзаклятническа атмосфера между авторката и читателя. На доверие, че разказаното е истинско, че тези работи ги има и се случват на нормалните хора. Да си създават сами проблеми и да живеят с тях с години. За събиранията и разделите, за децата и родителите, за прошката, за битовата магия на лобното място на разбунтувалите се титани, което днешните българи заобичахме под името Халкидики.

Много приятно впечатление правят стилната корица и положеният труд от страна на редактор, художник, графичен дизайнер. Може би чашата на щастието би била с един пръст по-пълна, ако към тяхната компания е бил привлечен и коректор.

И понеже отвсякъде се вижда колко много авторката обича и умее да разказва за и на хората, вероятно скоро след успеха на тази (виж страничката на книгата във фейсбук) може да очакваме и нова нейна книга. Затова - успех и до скоро! :)

P.S. Благодарностите ми към Станислава Ивкова освен за така любезно предоставената книга са и за сероизното отношение. Най-общо към начинания, хора и дори герои.

Вярваш, че правиш нещо за другите, а те си страдат през цялото време.

Това се случи на 35. май – Ерих Кестнер

Когато преди много години за пръв път се сблъсках лично с образователната система, забелязах известно количество термини, които учителките ни употребяваха, без да ни ги обясняват. Явно се приемаха за даденост и нещо, което се подразбира. Едното от тях бяха Топлите страни. Когато дойде есен, лястовичките отиват в Топлите страни. Къде живеят негрите – в Топлите страни. Откъде идват зелените банани за Нова година – от Топлите страни. Това си беше истинска мистерия. Защото аз като практичен младеж бях проверил и двата източника на географско познание за света и нито в атласа с географски карти на баба, нито на глобуса, който имаха у леля, имаше държава с име Топли страни. Кои, по дяволите, са те и защо това се премълчава така упорито, това искам да знам?!

Защо споделих това по-горе ли? Защото тази книга всъщност е приказка, в която едно момче трябва за домашно да пише съчинение за Южните морета, а то хабер си няма какво да напише. Любимият му чичо, който е аптекар и го гледа всеки четвъртък, се намесва и с помощта на един говорещ кон и един от онези вълшебни шкафове, познати ни от Нарния, в рамките само на един ден правят доста шантаво пътешествие, от което може да се събере материал за минимум 15 съчинения.

Кратичко четиво, което макар и предназначено за деца, може да зарадва и доста възрастни. Както може да се уверите от приложените цитати, характерните за Ерих Кестнер смешки са налице и опитът показа, че човек остава доволен след прочита. Някои моменти седят странно и дори изкуствено, но няма да му връзваме кусур, ами директно ще се отправим към препрочитане на любимите ни негови детски романи.

След като се нахраниха, те позяпаха четвърт час от прозореца, в очакване да им прилошее. Обаче нищо не им стана.

***

Но в този момент влакът се раздвижи и след миг се понесе като светкавица през бетонната галерия. Рингелхут падна от седалката.

— Изглежда, че не ще доживеем всичко — каза той. — Мили племеннико, ако ме сполети нещо лошо, не забравяй въпреки скръбта си по мен, че наследяваш аптеката ми.

— А ако ти ме надживееш, драги чичо — каза момчето — на теб принадлежат учебниците и кутията с пергелите ми.

— Горещо ти благодаря! — отвърна чичо му.

После двамата, трогнати, си стиснаха ръцете.

— Не се размеквайте! — рече конят и погледна през прозореца на вагона.

Чичо Рингелхут седна на пейката и каза с отчаяние:

— Ако ми се случи нещо, пропада нощното ми дежурство в аптеката!

***

А когато пред тях се изпречи табела с надпис: „Моля, не дразнете акулите“, сърцата им паднаха направо в гащите. Даже и на коня, който нямаше гащи.

***

— Ако не ми беше племенник, щях непременно да те произведа в такъв — каза чичото на Конрад с разтреперан глас.

***

Но най-интересно беше стадото кенгура, които почиваха под сянката на едно дърво. Мъжките играеха на карти, а женските плетяха чорапи. Вълнените им кълба бяха сложени в торбите пред коремите им. Вътре имаше и храна. А също и шишета с мляко за малките, които бяха насядали в тревата, белеха банани и прескачаха едно опънато въже.

***

Конят, който ги чакаше на пътеката и тъкмо, за да убие времето, правеше гимнастика.

Безкраен празник – Ърнест Хемингуй

Продължавам с тенденцията да се чудя на историите на Хемингуей.  Та в тях случката не е от значение! Струва ми се, че той основно се е съсредоточил в това как да пише, а не за какво. Например в тези негови разкази за периода, когато с жена му са живели в Париж, не се случва нищо интересно. Нищо, нула. Яде, пие, понякога печели пари, по-често губи пари, запознава се с неприятни хора. От цялата менажерия споменати писатели, поети и обикновени пройдохи с претенции на мен единствено Езра Паунд ми беше интересен, но после като прочетох каква кукувица е бил и как се хвърлил страстно да подкрепя фашистите и неприятното впечатление само беше затвърдено. Предполагам, че тази книга е любима на Уди Алън, защото неговият филм "Полунощ в Париж" е точно за тези хора и тази епоха - млади, безгрижни и вечно пияни американци, които са открили Стария континент и му се радват като деца.

Хемингуей разказва все така сухо и обрано откъм езикови глезотийки, както и в "Старецът и морето". Прилагателните са враг №1, а метафорите се мяркат толкова рядко, че изглеждат като случайно и незабелязано промъкнали се. Самият той твърди, че когато сяда да пише и работата не върви, стремежът му е да напише едно вярно изречение. Да бъде такова, че който и да го прочете, да се съгласи, че казаното е вярно. И после започва да гради разказа около това вярно изречение. Което на мен ми изглежда интересно и ефикасно като метод. Хем да се пребори с творческия запек, хем да не пише глупости, в които никой няма да повярва.

И те така, цитати  няма, още прочетено от същия автор в скоро време също не се очаква.

Името на розата – Умберто Еко

Давя се в рутина, дните ми се сливат...

Книгата най-общо има две мащабни страни – една криминална история и една познавателна теологична (богословска) страна. Действието се развива през 13. век и в детективската линия проследяваме как францисканският монах Уилям от Баскервил (в едноименния филм – Шон Конъри) и неговият млад помощник (Крисчън Слейтър) разследват смъртта на неколцина монаси в прочут италиански манастир. Там се намира най-богатата за времето си библиотека на Европа, но по най-загадъчен начин започват да гинат хора, които са знаели някаква страшна тайна. Ще разберем ли какво се случва и защо, ще успеем ли да спасим каквото има за спасяване?

Другата страна, която отнема дори по-голямата част от обема на романа, е уж между другото да бъдем запознати с множеството версии и разклонения на християнството до това време. За изявените фигури, за разкола, за обединенията, за папи, крале, отцепници, светии и чудотворци, и ерес, ерес...

Не знам колко време е прекарал Умберто по манастири в четене на богоугодна литература и теологически спорове, но определено разбира много от тия неща. Толкова е вещ в материята, че за любознателния читател е приятно да следи в какви интересни извивки вкарва героите си, когато спорят с някого по философски проблеми. Час по час и за всяка дреболия могат да се позовават на разни всепризнати авторитети от малките векове и така да громят съпротивата на врага.

На наблюдателното и интересуващо се око няма да убегне, че всъщност за Умберто Еко (ама че име, не можеш да го забравиш!) тази част е била по-важната. Чрез познаване на каноните да може да се тълкува и обяснява всяко нещо на земята, всяка житейска ситуация да има своя пример в светите писания.

Това е първият роман на Умберто Еко и някой по-критичен читател би могъл да го укори например в леко непремерен обем, очебийно много бележки под линия или философски отклонения от сюжета, които с дължината си поставят читателското търпение на изпитание. Това обаче е донякъде разбираемо, когато човек се поразрови и научи, че Умберто е не толкова писател на романи, а по-скоро се занимава с философия и е един от големите специалисти по история на Средните векове. Така че човекът просто е писал за любимите си теми и вероятно за по-лесно преглъщане е вкарал и една художествено-криминална нишка.

Не може да не ни направи приятно впечатление слабостта на главния герой (и автора) към личността и делото на Роджър Бейкън – английски философ и алхимик от 13. век, който е един от първите тогавашни учени, проповядващи преоткриването на науката от Античността и научния подход към живота като цяло.

Според Бейкън една от целите на знанието е да продължи живота на човека.

***

Как римляните характеризират викингите: Пиратите от Крайния север се спускали по реките и опустошавали Рим. Езическите храмове били събаряни, а християнските още не били издигнати.

***

Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!

ps. Това ревю и леко прибързаната му поява се дължат най-вече на многобройните читателски въпроси и интерес. :)

Мисията на шута - Робин Хоб

Наивността у едно момче е тъпоумие у един мъж.

Първа част на втората трилогия за Фицрицарин и Шута, в която сякаш по-водеща фигура трябвало да бъде Шутът. Заварихме Фиц да се крие от света вече 15 години в забутана барака в гората. Гледа кокошки, моркови, осиновено от него сираче и поостарял вълк. И вече се казва Том, за да не направи случайно някой неподходящ човек връзка с онзи Фиц, който спаси света в предишните три тома и когото половината царство искаше да убие и дори досега вярваше, че е успяло.

Разбира се, както може да се очаква, това мило спокойствие беше прекъснато най-брутално, за да бъде хвърлен Фиц в една нова буря, която макар и по-дребномащабна от нашествието на Алените кораби, пак заплашваше правилния ход на времето. „Хвърлен“ е дори неправилна дума, защото той сам най-доброволно си заряза рахата, за да оправя чужди бакии. (Макар Шутът да твърдеше, че било неизбежно.) Ако следваме логиката на имената в тези романи, то неговото второ би трябвало да е Жертвоготовен.

Епицентър на проблемите този път беше младият принц Предан, за който ние добре помним при какви смущаващи обстоятелства беше заченат в „Тронът“ от предишната поредица. Принципи, клетви и обикновени обещания бяха ту страстно защитавани, ту безогледно нарушавани, от което най-много и най-тежки последици понесе наш Фиц. С това едва ли ще изненадам някого, тя Робин обича да си го тормози, но този път след поредица отбрани опасности му нанесе удар, от който представа нямам как ще се оправи. Имам обаче една супер авангардна идея за бъдещето на отношенията между Шута и Фиц, но това предстои да бъде проверено в следващия том. Напред към „Лорд Златен“!

Интересна нишка е останала неуловена при превода на заглавието, което в оригинал може да значи и нещо като „Да те пратят за зелен хайвер.“...

Въртящото се колело ли е времето, или дирята, която то оставя?

***

... интимните вечери с остроумни дами.

***

Нещата винаги изглеждат най-лоши сутрин на празен стомах.

***

_Как зарастват драскотините?_

_Бавно._

***

Битката прави света малък, прави живота не по-голям от замаха ти до дължината на меча.

***

У всеки мъж има една част, която е готова на всичко, за да премахне самотата. Не е непременно най-страхливата част от мъжката душа, но съм виждал много мъже да правят срамни неща, за да й угодят.