четвъртък, декември 14, 2006

Фонтаните на Рая - Артър Кларк

"Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Подейства ли ви религиозно зарибяващо? Леко мистериозно и леко фентъзи, а? Е, нищо подобно няма! Само така подвеждащо започва...
Честно да си кажа, аз от една страна бях привлечен от името на автора, а от друга отблъснат от абсурдостта на основната идея в книгата - космически асансьор. И така балансирайки между прозаичното пльосване на Земята и скоропреходното отлитане в Космоса изтекоха кажи-речи два месеца в четене. Продължавам да имам възражения към теорията, макар да допускам, че могат лесно да бъдат оборени от човек, който е по-навърте от мен в материята. Художествената страна пък ми се видя още по-хлабава - имаше толкова пушки висящи на стената, които чакаш да гръмнат, чакаш, а след края се оказва, че авторът изобщо не си е дал труда да ги зареди. Космическият пратеник също ми се видя пришит изкуствено и освен двете глави с него, лепнати като кръпки върху здрава тъкан, не биде споменат на друго място. Заради поуката в края на баснята ли беше всичко? Не знам... Според мен можеше Артър да си каже поуката и без да намесва чужд разум в историята. Лелеяният Контакт ми се струва прекалено важно събитие, за да се свира в сянката на някакъв хасансьор, пък макар и космически...
Ван Морган обаче беше на ниво, не може да му се отрече на автора. Обичам такива герои и сюжети, където един-единствен е the allmighty grand master of ultimate spell. Той коли и беси, а всички други му дишат прахта от подметките. Може да изглежда простоват тоя модел, ама пък е реалистичен, действащ и най-важното - според мен така и трябва да бъде. Ясно е, че книгата е писана заради желанието на автора да се похвали на всички какво е изобретил, а не да се впуска във вълнуващи обрати на действието, човешки драми и диалози плетени на две-три куки.
Не се дразнете, драги фенове, ако плюнките, които сипя, ви се сторят повече от потупванията по артъровото рамо. Такъв изглежда ми е подходът - щедрост към критиката на недостатъците и пестеливост при раздаването на заслужени комплименти. Това е така само за неща/хора, които наистина ценя...
п.п.
Пардон за корицата, така и не намерих българската.:)

петък, ноември 24, 2006

Господарят на светлината - Роджър Зелазни

Неблагодарно момче се оказа тоя Зелазни. Аз му давам шанс за поправителен след като се изложи с Хрониките, посягам към роман, за който е взел “Хюго” през 68-ма, и който доста хора ми препоръчаха, за да си оправя вкуса след Амбър, а той ми се подиграва.
Книгата ми заприлича на извратен сериал, в който сериите не само свършват на най-интересното (това донякъде прощавам), ами и всяка следваща все едно е от друг филм. Е, аз няма на всяка глава да почвам да се запознавам с действието и героите отначало, я! Искам книгата като захване веднъж, да си кара ако не със забързващо, то поне със същото темпо до края. Какви са тия несериозни похвати, свърши ми – почни ми?! Ако ще прескача от една сюжетна линия на друга, то поне като го прави, те да са на една фаза на развитие, та да не ми угасва желанието за четене. От най-прекрасните битки, той ме праща в отнесени размишления за природата на човека и религиите му. Не че са лоши, напротив, доста мъдри неща има в тях, а и добре е наредил думите в устите на подходящите богове, ама защо го прави като леден душ?
И Атрибутите на боговете също малко ме … разсейваха. Можеше преводачът да избере и друга дума, като че ли…
А тоя диалог между Кали и Яма направо ме уби. Все едно си приказват Брук и Рич в 2719-та серия…

— Господарю мой…
— Ти се колебаеш?
— Всичко е толкова неочаквано, Яма.
— И ти се замисляш дори и за миг върху това предложение?
— Длъжна съм.
— Кали, ти ме измъчваш.
— Нямах такова намерение.
— Настоявам, да се откажеш от това предложение.
— Аз съм пълноправна богиня, а не само твоя жена, Бог Яма.
— Какво значи това?
— Че сама взимам решенията си.
— Ако приемеш, Кали, това ще означава, че между нас всичко е свършило.
— Няма съмнение.

И още, само че тук са Себастиан де Мендоса и Лусесита…

— Приветствам те, Кубера.
— Приветствам те, Ратри.
— Защо седиш тук в усамотение?
— Защото нямам с кого да споделя самотата си. А ти защо идваш — сама?
— Защото нямах с кого да разговарям — до този момент.
— Разговор ли търсиш, или съвет?
— И двете.
— Седни.
— Благодаря ти. Страхувам се.
— И може би си гладна?
— Не.
— Вземи си плод, ще ти налея и сома.
— Добре.
— От какво се страхуваш и как да ти помогна?
— Видях Бог Яма да излиза оттук…
— Да.

Но пък битките бяха прелестни, не може да се отрече. Имаше и персонални двубои, и титанични сблъсъци на грамадни армии. Въобще – изпипана работа. Защо ли не се е ориентирал Зелазни към писане на специализирана военна фантастика?
Много ми допадна като цяло средата на действие и героите – въплътени в образите на източни богове. Тяхната философия винаги ме е блазнела (“винаги” – откакто съм съзнателен човек – след 20-тата ми годишнина – и след като се запознах с другите господстващи религиозни течения и видях, че не струват;). Забелязъл съм, че и други писатели са се изкушавали от разкоша на будисткия начин на мислене и успешно са го прокарвали в книгите си. Току виж, наистина се окаже водещата философия на близкото бъдеще. За мои лични фаворити мога да обявя Сидхартха, Кришна, Ратри и Яма. В този ред и без да обяснявам защо.

Май нямам повече думи.

Маскарад - Тери Пратчет

Някой твърдеше, че Тери Пратчет е най-великият жив британски писател, и аз за пореден път се убедих в това. Последно бях чел “Нощна стража” и “Чудовищна команда”, ама “Маскарад”-а ги бие. Едва ли има нужда да споменавам, че седях сам в празна стая и си се смеех на глас, и то при изчетени всички други от серията за вещиците. Какво толкова пък ново ще може да измисли? Може, може…
Крими елементът при мен винаги действа. Той може да разкраси и да придаде гледаемост/четимост на безкраен сапунен сериал, на безмозъчен екшън, на детска анимация, па ако щеш и на мемоарите на червен номенклатурчик. За мен винаги е предизвикателство да се боря с увъртанията на автора и да откривам престъпника преди той да го е разкрил. И си признавам чистосърдечно, че в тая книжка не познах. Сега съчетайте кримито с традиционното отношение на вещиците към света и обитателите му и разбърквайте бавно на тих огън. Може да се сервира наведнъж (няма да ви стане тежко), а може и да си я подслаждате цяла седмица (повече няма да издържите). Много приятно поднесена, добре развити действие и герои, а езикът – ех, мечти…
Вие си го знаете Тери, няма нужда от коментари, достатъчно е да се спомене, че и тук не се е изложил. Хвала!

вторник, октомври 31, 2006

Деветте принца на Амбър - Роджър Зелазни


Реших се най-накрая. Гнетеше ме едно чувство, че съм пропуснал момента, когато хората около мен четяха масово Стивън Кинг, Дийн Кунц и други едни тънки шарени книжки с недодялано оформени корици с космически кораби на тях, а в резюмето на гърба ме убеждаваха, че в Свободния свят тоя автор бил много продаван. В тоя период ми се вписват “Хрониките на Амбър”.
Та, рекох си, да наваксам пропуснатото.
Изненада обаче. Оказа се, че добре съм направил като съм го пропускал толкова години и в това време съм се кланял на немскоезични каубои.
Много една такава наивно-детска и разпокъсана ми се видя, още повече, че то реално нищо не се случи в нея, а само се поставиха разни завръзки и се начерта картата, където ще се развива действието. Ако никога не си писал книга, вземеш един посредствен разказ, разводниш го набързо до 114 страници и чат-пат споменаваш думата “Амбър”, мисля, че ще получиш продължение от същата класа. Стори ми се писана насила и с толкова много изкуствени места, че ми заприлича на етикет на чифт “памучни” чорапи – 10% памук и 90% еластан. И тия пришити изкуствени места пък бяха нахвърляни така на едро, без никакво увещаване за достоверност, плавни преходи и връзка със сюжета, че направо звучаха обидно за читателя. Ама аз понеже не съм много обидчив и я дочетох, все пак стотина странички бяха… Нека не се сърдят феновете, ама тоя Зелазни е гола вода като разказвач и останалите парчета от Амбър ще ги чета, само когато попадна на самотен остров и водата ги довлече като единствена читаема хартия. Хау!

вторник, октомври 24, 2006

Светове - Владимир Зарев

Владимир Зарев. Отначало мислех да пиша по вдъхновение, ама за всеки случай рекох да поразровя, за да разсея първоначалните подозрителни съмнения. Като я захванах тая книга имах разни чуденки какъв е тоя, как така изведнъж бухна такава грамадна книга на пазара, защо няма коментари. Все пак, на картинката имаше някакъв човек на възраст, не може това да му е първият роман, пък и така да е, издаващите писатели в България не се толкова много, трябваше все нещо да съм чул. За да не насилвам работата обаче, тук ще пиша само за книгата. Ако много държите да си развалите впечатлението, питайте гугъла кои са световете на Владимир Зарев.
Книгата е средна работа според мен. Има добри страни, но и някои неприятни (поне за мен). Вярно е, че е готова за филмиране и не бих се учудил, ако стане приличен филм. Ще поживеем и ще видим…
На моменти обаче ми се стори преразтегната, като че писана за обем. На други места пък лъхаше прекалено силно на его, Юнг и отнасяне на авторовата мисъл някъде в неясните тютюневите облаци на високото самомнение. А пък си имаше и откровено недодялани места. Груби сцени бол… Не ми хареса и колко голямо внимание беше отделено на алкохолопиенето. Тия ракии някак не ми се вписваха, или поне не в такива количества. Не беше в духа, който например Ремарк докарва… И при него се пие много, ама там е друго. А пък циганите на пътя за морето бяха като пришити с електриков конец.
Хареса ми, че представяше що-годе вярна картинка на едни смутни времена, за които може би още няма свястни хроники. Хареса ми разминаването на финала, а също и че авторът все пак намери как да свърже толкова различни светове.
И ако не бях прочел кой е автора, щях да дам даже 75% одобрение. Предубеден съм, това е…