Крадецът на книги – Маркъс Зюсак

Критиката, книжарниците и Уикипедията определят книгата като юношески роман. Аз бих го нарекъл даже детски, и по-точно – момичешки.

Преди време, когато книгата излезе на български и четящите блогърки масово се прехласваха по нея, аз, естествено, бях пас. Предубедено реших, че това, което се харесва на тях, няма как да ми допадне на мен. Донякъде съм бил прав, само че няколко години по-късно същата книга ми беше препоръчана от много високо ниво, и къде от любопитство, къде от забравени впечатления от сладникави ревюта, седнах и я изчетох.

Харесах тъжната история на малката мъжкарана, която играе мач с момчетата и краде книги от кметшата. Такъв образ си е изначално симпатичен. Това може да са дребни неща, но показват характер, както и казват много за човека, който ги забелязва. Е, в романа има и по-едри – признаци на кураж, човечност, живот в риск и какво ли не, но за мен те май не са най-притегателното нещо в един роман за война. Всички сме чели доста книги за Втората световна, но не са чак толкова много тези, които ти разказват автентична история от кухнята. Не за фронта и за битките, а за това, което се случва в немските градове и обитателите им – жени, деца и негодни старци. За страха, глада, недоимъка, съжаленията, трудните избори. Дори имам някакво подозрение, че това всъщност е историята на майка му на Маркъс.

Разбира се, имаше и неща, които не ми допаднаха особено. Не харесах постройката с накъсаните думички преди всяка глава, които трябва да ти преразкажат какво ще се случи. Нищо не се разбираше от тях, защо изобщо бяха сложени? За обем? Не харесах и нечестния трик, когато при незавършило още действие на романа, разказвачът ни каза какво ще стане накрая. Извинявайте много, ама ако в киното някой ми каже по средата на филма как ще свърши всичко, този човек немедленно ще бъде напсуван и заплют. А пък коректорката на книгата получава дискретно мъмрене за няколкото пропуснати буквички. Това поне би трябвало да се открива лесно, нали текстовите редактори имат вградена проверка на правописа. 

Както и да е, важното е, че от цялото мерене блюдото с плюсовете на виртуалната зарзаватчийска везна в главата ми натежа достатъчно повече, за да ви препоръчам книгата и аз. Не се товарете с очаквания, не е нещо епохално, прочетете я просто за удоволствие.

И един виц, който чух тия дни и не знам защо реших, че подхожда за случая:

Летището в Мюнхен. Разговор в радио-ефира:

Луфтханза (на немски):

- Кула, кога ни е времето за излитане?

Кулата (на английски):

- Ако искате отговор, трябва да говорите на английски.

Луфтханза (на английски):

- Аз съм германски пилот, в германски самолет, в Германия. Защо трябва да говоря на английски?

Неизвестен пилот със саркастичен тон и британски акцент: - Защото загубихте скапаната война.

Колимски разкази – Варлам Шаламов

Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.

Една дума: брутално.

Като политически затворник Варлам Шаламов е бил мините в Далечния север, в най-лошите лагери от системата на ГУЛАГ по същото време като Солженицин. Унижения, бой, системен глад, мъчения, убийства – всичко това без вина и без причина. След момент на леко разведряване на политиката, когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов също пише на “Новый мир” и предлага стиховете и разказите си, които така и не излизат. Умира сам, болен и изтерзан в приют за нервноболни.

Книгата четох бавно не защото няма действие и конкретика, които да увличат, а защото е препълнена с тях. Страниците на този сборник с разкази преливат от силни емоции, драма и незабравими случки. Изненадата и учудването на читателя от невероятните прояви на античовечност и противопоставящата й се жажда за живот постепенно се притъпяват до такава степен, че към края на прочита вече си преситен от сведенията за мащаба на злото и не можеш да четеш повече. Историите продължават и не отслабват, а аз не мога да чета, защото съм емоционално изморен. Прочитам книгата с твърдата решеност да я разказвам на всеки безгрижен младеж с тениска с петолъчка или силует на Че Гевара, с когото ме срещне животът.

Вземете няколко милиона хора и ги вкарайте за 25 години в смъртоносния дестилатор за зло, наречен ГУЛАГ. Болшинството, разбира се, няма да издържат и половината срок, но вие за всеки случай продължете и концентрирайте резултата чрез систематично избиване на тези, у които са оцелели някакви човешки ценности. Какво ще остане от тази нация, на какво ще заприлича народ, подложен на такъв жесток изкуствен подбор, след толкова страх и озверяване...

На порталите на лагерите в Колима имало лозунг, смущаващо подобен на наглото “Arbeit macht frei” от входовете на немските концентрационни лагери - „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм.“. Колко зло, безпределно и неизмеримо зло е родила тази пошла и извратена комунистическа система... И който се опитва да твърди друго, значи умишлено си затваря очите и се превръща в драговолен съучастник.

Страхотна статия от Едвин Сугарев, която задължително трябва да прочетете тук, а още за „Колимски разкази“ са писали Жоро, Иван Сухиванов и някои други радетели за истина.

Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.

***

Дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.

***

Криминалните имат три заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…

***

Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.

***

Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.

***

Колима прави всеки човек психолог.

***

— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.

Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.

— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.

***

Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това.

***

В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план.

***

Часове наред се влачихме през гората и по здрач излязохме на трасето — шосето, което прекосяваше цяла Колима, шосе сред скали и блата, път, дълъг две хиляди километра, целият построен с ръчни колички и кирки, без каквито и да било механизми.

***

Физическата сила е нравствено мерило.

***

Властта развращава.

***

Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.

***

Бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.

***

Нахалството е втори късмет.

***

Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. 

Космос – Карл Сейгън

Бавното и упорито четене на тази книга най-после дойде до своя щастлив край. Неочаквано се оказа, че от всичката наука, която е споделена на достъпен език тук, най-интересни и нови за мен неща бяха историите от Античността. За Демокрит, Питагор и другите от тяхната тайфа, които са създали истински взрив от човешко познание за света във времената на Йонийската цивилизация. За причините точно там да се развие науката, а не в Египет, Вавилон, Китай или Америките, както и за причините след това всичко да залезе за дълги векове и да потъне в мрака на незнанието. Просветна ми и защо Нютон е бил толкова велик, припомних си за подвизите на Кеплер и Хюйгенс, но най-интересно ми беше, че нищо от съвременната наука (към момента на писане на книгата) не ме трогна. Оказа се, че с тази книга сме почти връстници и колкото и да е невероятно, за Космоса 35 години са страшно много време. За този период самият той може и да не е помръднал, но човешкото познание за него се е развило доста - Плутон вече не е от нашите, марсоходи предават пряко от Червената планета, изгря звездата на Стивън Хокинг, че даже и филм направиха за него в Холивуд. Отдавна бяха открити планети от други системи, вече втора космическа станция се рее в орбита над Земята, отмина епохата на финансиране на космическите изследвания от държавния бюджет на САЩ и СССР и вече частни компании изстрелват ракети. Търсенето на извънземен разум също не чака на държавната хранилка и всеки пубер с компютър може да се включи в програмата SETI и да прослушва радиоефира за малки зелени човечета. Самият компютър е претърпял такава метаморфоза, че и самият Карл Сейгън не би повярвал, че информационни технологии ще се изучават в началното училище. Страхът от ядрена война е намалял, макар и опасността от това на дивите азиатски комунисти нещо да им прещрака да си е все същата.

Хората все така имаме нужда от това науката да открива закономерностите в света и да ни ги обяснява, за да можем да живеем все по-добре и по-дълго. Защото ежедневно сме свидетели на нови и нови крушения, които са резултат от кривване и пренебрегване на рационалната мисъл.

Благодарностите този път са към Пресли, която преди време беше така любезна да ми подари книгата и да ми я изпрати през половин България. :)

Могили, храмове, гробници: записки на един могилар - Георги Китов

Изключително трудно дочетох тази книга, нищо, че има много картинки. Много факти, дати, подробности, хора, места. Четивото има вид на лични мемоари и затова е практически невъзможно да се проследи внимателно и да се запомни. У мен остана обаче общо фоново впечатление, което беше много ценно. 

Аз не съм някакъв ограничен националист или шовинист, който по липса на информация за значимостта на другите е прегърнал патриотарстването като най-висша кауза. Дори напротив. Не ме изкушава взирането в „народното“, а етнографските музеи ми се струват едно от най-скучните неща след изобретяването на поп-фолка и леопардовата щампа. Хора, моля ви, мислете малко по-мащабно. Затова предполагам, че щом аз съм останал впечатлен от значимостта на тракийското наследство, което е разкопал Китов, представете си за каква висока стойност на находките говорим. 

Но както и да е, колкото и да е кофти за четене, тази книга има много важно значение като фактология. Тя издава планетарното значение на една цивилизация, на чиято територия имаме късмета да благоденстваме и ние днес. Ще го кажа просто, за да е разбираемо:

• България е на трето място в Европа по мащаби и стойност на културно-историческото си наследство. По разбираеми причини на първо и второ място са Италия и Гърция. Представяте ли си, ние с вас живеем на най-важното и стойностно място след Рим и Елада? 
• В България е намерено най-старото обработено злато в света. Тук са работили виртуозни майстори 15 века преди Микенската цивилизация. 
  
• Пловдив е най-старият жив град в Европа и шести в света. 
• Европа като географско място и като генофонд е заселена от хора, дошли от тук, през Тракия. 
  
• Когато Западна Европа е била царство на зелките и дивите прасета, на територията на днешна България е имало високо развита човешка цивилизация. 

Това са факти. И доказателствата за тях са пръснати из територията на цяла България. Десетки са местата, на които можете да се убедите лично какви впечатляващи паметници са оставили траките след себе си. Без световен аналог за епохата си. Гърция заради една гробница в Микена е пробила трапове, та потокът от стотици хиляди туристи да не спира да тече. Гробници на владетели и религиозни храмове от този калибър, че и къде по-разнообразни, в Долината на тракийските царе има с лопата да ги ринеш. Кой знае за тях? Една шепа специалисти. Може ли да се разгледат? Срамно малък брой. А другите? Бурени и разруха.

Затова вдъхновен от културните богатства в книгата, реших да си направя една карта с най-важните обекти от Китовите разкопки и едно по едно да обиколя всичките места. Пък да видим какво ще излезе.

Послеписът на тази книга е от януари 2008. През септември същата година по време на разкопки в Старосел Георги Китов получава инфаркт и умира на място.

Като гледам това ревю се получи едно такова, че в него няма нищо конкретно за Китов и намерените от него съкровища. Но какво да се прави, това бяха първите впечатления. :)

Съдбата на Шута – Робин Хоб

Има ли нещо по-уморително от ниски стъпала?

Последна книга от трилогията за Шута. Напоследък е доста трудно човек да хареса фентъзи поредица, да я прочете цялата и накрая все още да бъде със същите положителни впечатления. Е, тази е такава. Бисер, перла в короната.

В този том Фиц беше изпратен из северните острови да помага на принц Предан да убие дракон, за да го признае Елиания за достоен за брак. Както можеше да се очаква, нещата се оказаха доста по-различни, както откъм привидно глупаво поставените цели, така и получените резултати. На придворния убиец му се наложи за последно да напъва мускули в опит да спаси света и да го тласне в предсказаното от Шута русло. Едва ли ще издам някаква тайна, особено за тези, които го познават на какво е способен от предишните томове, но Фиц се справи достойно. Спаси самоотвержено де що можа, включително и обречените, а после дори разчисти купищата лъжи в личен план, зад които се кри близо 16 години.

Книгата има изключително удовлетворяващ завършек. Кулминация, развръзка и после стотина страници за доуталожване и завършване на всички възможни сюжетни нишки. Всичко трябва да бъде пригледно сресано, нищо да не стърчи и да не се отварят НИКАКВИ порти за възможни продължения. Ето така се прави, учете се, господа писатели на фентъзи.

И преди бях казал, но да повторя, понеже е важно и това е едно от нещата, които правят разликата между Робин и другите състезатели по фентъзийната писта. Робин Хоб пише може би най-човечното фентъзи, книгите й нямат време или възраст, в които да бъдат подходящи. Те са просто добре написани. Възпитателни, искрени и изключително справедливи. Последното е нещо, което напоследък тача много. Предполагам, че само възрастна жена може да пише с толкова истински детайли.

Романът завършва с изречение от две думи:

Доволен съм.

А ето и някои други лафове от книгата, които харесах:

Малко неща са по-въодушевяващи от доброто здраве в ясна пролетна утрин.

***

Зад нас платната на следващите ни кораби се издуваха като гуши на гълъби в брачен сезон.

***

Това е промяна, а аз не харесвам промените. Особено онези, които не разбирам.

***

Младежите винаги са убедени, че по-късно ще има повече време.

***

Съдбата на целия свят зависи от действията на всеки един човек, всеки ден.