451 градуса по Фаренхайт - Рей Бредбъри

Време за мълчание и време за говорене.

През годините няколко пъти я започвам тази книга и все неуспешно. Явно в неподходящи моменти, а и самата тя не е особено грабваща и завладяваща, поне в началото. Пресилен менторски тон от самия старт, съчетан с парадиране на книжната любов. Ах, колко черен е Монтег и колко бяла е роклята на невинната му съседка. А когато впечатлени читателки започнат да споделят как обичат миризмата на книгите и как електронните просто не са книги, на мен нещата ми идват леко в повече. Особено, когато я прочета най-после тази и в моето съзнание тя извика съвсем други представи и внушения, и реша за себе си, че в този роман горенето на хартиени книги далеч не е най-важното.

Ами отчуждението на хората, информационната лавина, огромните екрани, опростяването на общуването, медийното осакатяване на съдържанието, което се сервира на сетивата ни? Това не е ли по-актуално и по-истинско от преекспонираната важност на изчезването на хартиените книги - този анахронизъм в 21-вия век? 

Толкова нехарактерна ми е тази книга на фона на другите, които съм чел от Бредбъри. Твърде стереотипна, даже клиширана, опростенческа, някак безредна. С безспорно хубави и важни послания, но ми изглеждат сякаш изоставени в средата на магистрала - на прекалено очевидно място, където ще ги видят всички, но никой няма да се спре да ги огледа и обгрижи. Ех, да бяха малко по-прикрити...

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.  

Разкажи ни за пуйката, Джо – Алан Маршал

Това е книжка, която случайно беше орисана да седи в жабката на колата и да бъде четена само в непредвидени периоди на чакане. На някого. На нещо. Грешката се оказа не само правилна и дори добре подбрана, защото вместо човек да се дразни, че другият закъснява, почва да се смее и да разправя австралийски анекдоти. Историйките са прелестно кратки и симпатични. Почти всички се разиграват сред приятелите и роднините на Алан с главното участие на самия Алан. В тях освен изключително свежо чувство за хумор авторът демонстрира и някои качества, според които същите истории биха могли да се превърнат в трагедии, ако ги разказва другата страна, но от негова гледна точка важното е, че на него му е смешно.

Освен тези истории от първо лице единствено число обаче има и други. В тях има някакво невероятно (може би като у Сароян) съчетание на две рядко срещани дарби - да проумееш детайлите, които правят една ситуация разтапяща душата, и после с думи да можеш отново да я сглобиш така, че когато я прочете друг човек на половин свят и половин век разстояние, веднага да си я представи и да почувства същата приятна тръпка. И няма значение дали ти разказва как малко момиченце пресича натоварена улица, как малки момчета печелят внимание и почит като разказват за белезите си, или ти споделя истории за онова малко и смотано куче, на което и белите му са малки и смотани.

И от тази негова книга струи характерната за Алан Маршал жизнерадост. В превод това означава радост от живота. Споменавам го изрично, понеже животът му всъщност не е бил от най-леките, като имате предвид, че след прекарания детски паралич остава инвалид. Плешивата му глава и безпощадните му роднини също се съмнявам да може да се оценят като благодат свише. Но човекът е писал весело и безгрижно, както ще се уверите и сами някой ден. Вижте го само колко пакостливо гледа и си представете какви ги пише. :)

Още за същата весела книга при Станислава.

Сълзите на жирафа - Алегзандър Маккол Смит

Утрото е най-подходящото време, в което да се заловиш с решаването на някакъв проблем.

Втора великолепна книга със случаите на г-жа Рамотсве от Дамска детективска агенция №1 от Габороне, Ботсуана. Както помните от първата книга, г-жа Рамотсве се сгоди за г-н Матекони от сервиза и се канеха да заживеят мирно и щастливо. Последният обаче сега падна в плен на сладките приказки на стопанката на приюта, където доброволно ходи да им поддържа техниката, и се оказа лично оборудван с два броя сирачета за надомно отглеждане. А г-жа Рамотсве, понеже е стабиляга, изобщо не му направи проблем и ги прие в къщата си на  улица "Зебра драйв".

Дотук с личната история, защото като начетени крими-фенове добре знаем, че в класически добрите такива романи задължително освен разкриването на престъпленията, трябва да има преплетена и история с личните проблеми на героя, които да имат сходен нюанс. Да си отиват, да са от една гама с основното действие.

Та професионална ситуация за г-жа Рамотсве този път дойде от поръчката на бяла заможна американка, която продължава да издирва сина си вече 10 години откакто е изчезнал. Младо момче, което от идеалистични подбуди искало да работи в местна ферма, основана от други такива леко наивни новатори като него. Или както се казва в книгата, европейците и американците много обичат да дойдат и да ни казват как да правим това или онова. След някоя година им омръзва, те си тръгват и всичко рухва. Този път обаче са си тръгнали всички без един и Прешъс Рамотсве май вече знае защо и как.

И в тази книга пак личат характерните за автора човеколюбие, кротост и умиротвореност. Африка такава, какъвто бихме искали да бъде и нашият свят. Свят, в който прошката има ежедневно запазено място. Континент с излъчване като на детски спомен от безбрежна лятна ваканция. В който един детектив се чуди как да съобщи разкритията си на клиента, защото каквато и част да сподели, все ще има наранени хора.

Още за същата книга има в блога на Катрин.

- В днешно време много младежи искат веднага да се хванат с големите неща. Искат да тръгнат от самия връх, да вземат много пари и да карат големи мерцедеси.
...
- Колкото повече мерцедеси има в една страна - продължи линията на размишление маа Макутси, - толкова по-лоша е тази страна. Ако има страна без мерцедеси, тя ще е хубаво място. Сигурна съм.

Бягащият човек – Стивън Кинг

САЩ, 2025. Крайна поляризация на обществото, гета с ужасно бедни и квартали с неприлично богати. Обединява ги Всеобщата телевизия, която е задължителна за всеки дом. А по нея царуват безбройни реалити предавания, най-популярното от които е Бягащият човек, в което един доброволец бива гонен из цялата страна, докато не бъде убит. Целта му е да остане жив 30 дни, като всеки ден изпраща до телевизията касетка, на която с връчената му в началото на гонитбата камера записва кадри със себе си. Ако оживее един месец, печели един милиард долара, което никога не се е случвало. Досега. Допреди отчаяният от мизерията и безизходицата Бен да се запише да участва, за да изкара някакви пари за болната си дъщеря. Защото за всеки ден живот, за всеки убит преследвач, роднините му получават пари, истински нови долари.

Екшън едва ли може да се преразказва, а и може би не е нужно. Трябва само да се поглъща на големи глътки.

Казват, че тази книга е поставила началото реалити предаванията – станали днес така любими на целокупния български народ. Друга новост ми се видя да се използва пътнически самолет за... ами по нетрадиционен начин преди 11.09.2001. Освен това в такава книга може да четеш и само екшъна на преследването, може да се възмущаваш от антиутопичните й критики, може да се опиваш от емпатията, която се индуцира в главата ти, когато четеш за необикновените приключения на един обикновен човек. Както съм казвал и преди, за мен най-притегателното в стивънкинговите книги е точно последното – как се държат нормални хора в необикновени ситуации, мисълта, че Бягащият човек бих могъл да бъда аз.

Разбира се, вероятно дори няма нужда да споменавам, че по тази книга има едноименен филм с Арнолд Шварценегер от 1987, който филм... абе вие си го знаете, не се правете.

Още мнения за тази ранна книга на Стивън Кинг, писана под псевдонима Ричард Бакман, можете да прочетете при обичайните заподозрени Аз чета, Христо, Ламота и при Драго.

Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен?

Резерватът на таласъмите – Клифърд Саймък

Нещо ново, нещо старо, нещо синьо и нещо назаем.

Не, не става дума за сватбарски ритуали, а за нов прочит на стара книга със синя корица, която някой ми е дал назаем. В един хубав ден миналата есен младата ми още страст към занаятчийските бири беше посрещната от колега с:

- И много внимавай с тролите под моста, да не стане като със сладката октомврийска бира на таласъмите.

- ?!?

- От "Резерватът на таласъмите", бе.

Университетски преподавател се прибира вкъщи от междугалактическо пътешествие, но се оказва, че негово копие вече се е прибрало преди две седмици и дори вече е загинало при нещастен инцидент. Класическо сай-фай с крими загадка, ще кажете. Да, ама не съвсем, защото после ще научите, че на тази Земя, освен портали за пътувания, в специален резерват съществуват и троли, феи, таласъми, банши и какви ли не други същества, които освен за оригиналност, претендират и да са по-стари от човешкия род. И може би си спомнят нещо важно от древните времена преди появата на човека... Но и това не е всичко, защото има и пътуване във времето! Освен това лични срещи с Шекспир, със загадъчна прастара раса и озадачаваща търговска оферта, която трудно може да се отхвърли. И доста смешки, на всичкото отгоре.:)

Някъде писало, че това е най-веселата книга на Саймък. Не знам, далече съм от това да ги знам всичките, още повече, че той доста е пописал. Но не може да му се отрекат майтапчийските нотки - с университетската политика, с модерната наука, със суеверията. Освен всичко друго, това е човек, който е спечелил с творбите си три награди Хюго и една Небюла, което може да се тълкува, че е три пъти по-харесван от феновете, отколкото от колегите си. Сред последните е бил обаче изключително близък с Айзък Азимов.

- Момчета, не искате лед, нали? - запита той. - Само разводнява питието. А освен това и нямам.

***

Огънят мънкаше нещо в комина.