Проклятието на огледалото - Агата Кристи

Нова драма с труп в Сейнт Мери Мийд и то съвсем скоро след събитията в "Трупът в библиотеката", а близката приятелка на мис Марпъл, мисиз Бантри, отново е сред най-осведомените очевидци. Нещастието се случва на празненство, на което прочута филмова звезда от Холивуд е поканила селската общественост на пищно парти под формата на "ден на отворените врати" за пръв път, след като е купила имението на Бантри и го е ремонтирала. Разбира се, всички искат да надзърнат, да се отъркат от славата, а някои дори леко нахално да напомнят на звездата, че и друг път са се срещали. Е, за тези някои това се оказва фатално, защото скоро се оказват отровени със свръхдоза приспивателно в чашата с коктейла. Защо, кой, как, а и не на последно място това ли е била истинската мишена на убиеца? Кому е притрябвало да убива някаква безизвестна женица, за която научаваме единствено, че е толкова голяма фенка на Марина Грег, че когато преди години била болна от рубеола, се напудрила, пременила и тайно се измъкнала от отделението, за да иде да се ръкува и вземе автограф от звездата.

По познатия ни маниер, заподозрените извършители са ограничен кръг - само тези, които са били непосредствено на стълбищната площадка, където Марина Грег и антуражът ѝ са посрещали гостите. Домакинята, десетина гости, иконом, секретарка, количка с коктейли и една картина на Белини на щастливата Мадона с младенеца. В интернет открих различни негови версии, на повечето от които тя е с описаната в романа синя дреха, но на тази по-долу Мадоната ми се видя най-щастлива.

Продължавам да се възхищавам от прекрасните корици на поредицата на издателство "Абагар", едновременно стилни и съдържателни, но без да издават всичко.

Когато напреднах с текста, се оказа, че чета книгата за втори път, и изненада в действието нямаше, но пък беше интересно да се припомнят някои безотговорни черти на егото, които изпъкват ежедневно дори в сегашните пандемични времена. Errare humanum est, sed perseverare autem diabolicum. Твърди се, че го е казал Цицерон, а преводът трябва да е нещо като: “Човешко е да се греши, но да се продължава, е дяволско.”

The Singles Collection 1999-2009 - Богдан Русев

За пръв път чета нещо от Богдан Русев, което си е мой пропуск. Прочетох, че е изгрял на писателския небосклон през ерата на книгите-игри, което пък обяснява първото изречение. Може би тогава съм попадал на неподходящи екземпляри, но пропуснах тази форма, без да се науча да я харесвам.

Книгата представлява сборник от самостоятелни произведения, които вероятно са писани и публикувани на различни места (напр. списание "Егоист") през различни години от споменатото в заглавието десетилетие. Т.е. те са самостоятелни "сингли", които са били издадени в обща колекция. 

Ако човек тръгне на търси прилики или обединяващи неща, като нищо и да намери, макар някои от историите да изглеждат крайно различни. Ще срещнете разкази от по едно изречение, което се простира на няколко страници. Истории с много алкохол, дрога, секс, претенции, замислени младежи, софийски киберпънк, в който има повече пънк и по-малко кибер. Истории за умове от големия град, за любов, за крайности и близости.

За пръв път от много време ми направи грабващо и отнасящо приятно впечатление това, че български автор може да разказва едновременно дръзко и смислено. Да развива уж дребни ниши до размер на градски вселени и да продължава да звучи яко. 

Парчетата от приказки за Белегаст по някаква причина не ми допаднаха, не знам, може би просто не ги схванах, както трябва. Други пък ми се видяха прекалено брутални или натуралистични. Харесах обаче други ("Мемоцид", "Deus ex machina", "Електрочакра", "Сънувах сън", "Cafe Royale", "La sangue oblige", "Ode to my family", "Винаги някой някъде реже нещо с флекс") и то много! Дори харесах е слабо, умореното ми късно вечерно съзнание потъваше с радост в киберпънкарските халюцинации, вихрещи се из познати ми подлези, квартали със съмнителна слава, заведения, места. Една почти апокалиптична София, каквато е толкова лесно да повярваме, че би могла да бъде. С нелегални операции, импланти, бустери, емпати, различни и което е най-важното - свобода на фантазията!

Горе главата, Джийвс - П.Г. Удхаус

С традиционния си маниер Удхаус е заложил различни мини из текста, а ние проследяваме съдбата на Бърти Устър, който с лекота се движи из пейзажа и не оставя нито една невзривена. 

От една страна лично се е пременил с нова тиролска шапка, която е трън в окото на Джийвс, а вие знаете какво се случва в такива ситуации. От друга страна е призован телеграфически да се яви в Тотли-на-платото, и по-точно в Тотли тауърс, за да услужи на приятели и роднини да преодолеят някои лични, любовни, колекционерски, кариерни, спортни и други тревоги. Има намесена една туземска статуетка от черен кехлибар, за чиято кражба е набеден "клептоманът" Бърти, който след серия от финтове се озовава за кратко дори в местния затвор. За да е по-драматично стар приятел избяга с готвачката, като заряза първоначалната си годеница, което пък постави в страшна опасност втория в листата с кандидат женихи. Правилно, онзи от затвора. Има и едно малко, но злобно куче, курат, който иска да става викарий, ама никой не му дава, треньор, който си търси централен нападател и още поне десетина персонажи с различни искания, като уреждането на всички е по силите единствено на Джийвс. На каква цена ли? Върнете се към началото и ще се сетите.:)

10 от 10.

Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми

Обичам да чета смешни неща и през годините са ми попадали сборници с различни видове национален хумор. Някои от тях са толкова характерни, че веднага се разпознават и дори служат за нарицателно - тънките сметки от еврейските вицове, такива за компетентното по всички въпроси радио Ереван, английският хумор с най-различните проявления на автоирония, съчетана с критика на всичко чуждо, фините интелектуални немски смешки на Кестнер, критичните и винаги обществено ангажирани руски хумористи, волният гърлен смях на французите, американците, австралийците... Целият свят обича да се смее и всеки го прави посвоему.

Има обаче и един тип хумор, който не смея да определя точно като за отделна нация, като балкански или може би дори централноевропейски, който е понякога подигравателен, насмешлив, ироничен, някак по-кисел, не особено ведър, понякога смях през зъби. Смеем се, ама ни е криво. Осмивани битовизми и простащина, корупция, шуробаджанащина, пияници, грозни псувни и закани. Вероятно в тази измислена рамка ми се струва да попадат много образи от Швейк, та до Бай Ганьо. Е, и в този сборник със сръбски хумор има такива. 

Допаднаха ми много разкази от най-различни сръбски майстори. Истории като онази за проблема с гащите с разтегнати ластици на сръбския висш чиновник, за изчезналото магаре, което можеше да предизвика международен скандал, за сръбските пияници, които си намират десетки различни поводи. За онзи чичо от село, който беше тръгнал с новия си анцуг на гости на племенника си в столицата, или пък как се краде камък от Калемегдан за затискане на зелето.:)

Приятна книга, която обаче четох извънредно бавно, като не се наемам да реша дали заради съдържанието, пролетна умора или обикновен читателски мързел.

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:

• "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
• "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
• "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
• "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 

Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)