Кухият човек – Дан Симънс

Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират.

Дан Симънс се води от големите звезди на фантастиката, има си Хюго, Локус, номинации. Тази му книга се пада писана някъде в средата на писателския му път, т.е. не е като да не е знаел как да пише или да се е бил изписал. Из романа наистина се мяркат разни интересни идеи - телепатия, съзнания едно в друго или до друго, реалности коя от коя по-истински, смели допускания за всичко неизвестно в тази област. Но пък са разпиляни сред разклоненията на напълно ненужни второстепенни сюжетни линийки, които не само че не подхранват с нищо основната, ами и отнемат от силата й. Докато следим главния герой как се шляе из различните щати в опит да прежали умрялата си жена и без да иска попада ту на серийна убийца с мания към разфасоване, ту на италиански мафиози, става така, че всичките начесто споменавани купища физици и теориите им неволно олекват. Въобще пък няма да коментирам мястото на формулите и уравненията в художествената литература. 

Бях забравил защо не харесвам как пише Дан Симънс. Не разбирам защо непременно държи да се позовава на „мъдростта“ на поети като Йейтс. Не съм убеден, че поезията е дала кой знае какъв принос в научната фантастика. Защо държи да посипва произведението си с имена на учени и тук-там по някой отвлечен термин? „Хей, вижте, споменах Шрьодингер и Паули няколко пъти, следователно написаното има сериозна научна обосновка.“ Което не е точно така, защото чичо Дан наистина само ги споменава, не обяснява, не се аргументира. Всеки път когато нещата добият опасен наклон към задълбочаване, главната героиня Гейл започва да се мръщи, че не разбира премъдрата мисъл на мъжа си и той благосклонно сменя обясненията с разни достъпни метафори. Птички и пчелички. 

И така, ако №120 от Библиотека „Галактика“ беше пейзаж, то на него по-скоро щеше да има нарисуван залез, а не връх. 

При Блажев и Кръстев можете да прочетете още по темата.