Кукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.

***

Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.