Игрите на глада - Сюзън Колинс

Върна ме в детските години. Щастливият край беше ясен от петата страница. Големият въпрос беше само точно как ще се случи и с какви жертви от страна на второстепенните герои. Абсолютно праволинейно действие, с много малки кривини.

Малко генномодифицирани насекоми и животни за цвят, малко всевиждащи високи технологии, за да се покаже върховенството на господстващата класа. Докато плебеите се държат в подчинение чрез глад и непосилен труд, патрициите тънат в охолство и живеят за едничките Гладиаторски борби, които се провеждат веднъж в годината. Останалото е екшън. Пък и какво друго да бъде!?! Героят ни се бори за оцеляване. Сега. На мига. Като порастне още малко ще зададе правилните въпроси и най-вероятно ще получи и правилните отговори (в съответствие с добрите пънкарски традиции).

По никакъв начин не се почуствах разочарован. Даже напротив. Поглъщах страниците със страшна скорост, предвкусвайки края, който... остана отворен. Ако в следващите части авторката наблегне повече на технологиите и обществото, вампирите ще дишат прахта и след някоя и друга година никой няма да си спомня, че е имало Бела и Едуард.

Спин - Робърт Чарлс Уилсън

Звездите угасват, като след щракване с пръсти - странен феномен. Няма паника. Всичко си тече по старому. Жертви няма, освен ако не броим падналите сателити и говорещите несвързано астронавти. Иначе казано - нищо, което военните да не могат да покрият. Видимата заплаха е оставена за развръзката. Дълго време изглежда, че само нощното небе е пострадало - обезличено от Октомврийското събитие. Почти незабележима промяна. В края на краищата колко често се случва на хората да погледнат към небето нощем. На фона на измиращите от глад африканци, Близкоизточния конфликт, ожесточената битка за икономическо надмощие в свят, в който ресурсите са на изчезване, това е нищо и никакъв микроскопичен дефект в пространството.

People younger than me have asked me: Why didn't you panic? ...
Why did your generation acquiesce, why did you all slide into the Spin without even a murmur of protest?
...
And sometimes I cite the parable of the frog. Drop a frog into boiling water, he'll jump out. Drop a frog into a pot of pleasantly warm water, stoke the fire slowly, and the frog will be dead before he knows there's a problem.


В хода на историята се установява, че краят на света се отлага за неопределено време. Никой няма идея с колко. Не е утре, нито след ден или два. Учените дефинират противника (Хипотетичните) и започват да бълват теории, а армия от религиозни водачи се надпреварват да интерпретират Писанията, в опита си да постулират Правилния Начин за Посрещане на Апокалипсиса. Целта е само една и пътят за постигането и е указан с купища знамения.

Насред мъчителното изчакване (отчаянието и търпението, особено на разказвача, са почти Ремарковски), яростното примирение и крайно болезненото вцепенение, сковало человеците, тримата герои успяват за един период от 30 години (или пък 300 милиарда години, зависи от гледната точка) да постигнат невъзможното - това, което всеки от тях желае най-силно. Естествено, всеки от тях плаща дължимото. Усещането накрая е, че цената си е струвала. Дори платилите с живота си, са възнаградени пребогато, нещо което много ми допадна.

Гениалното на книгата беше в непрестанното сръчно подскачане от личното към научното и от миналото към настоящото и обратно. Просто не оставше никакво време за почивка. Фактите бяха разпределени в двата конеца толкова прецизно и порционирани в кратички глави, така че в цялото да се навържат в перфектна нишка, без нито един дефект.

Разкошно разказана вдъхновяваща история! Заслужава си наградата. Безусловно.

ПП. Невронните мрежи започват да ми стават интересни.

Изнудването – Джон Гришам

Досега не бях чел нищо от Гришам по причина, че бях убеден, че ще се окаже (сега и на мен ми е смешно) изключително посредствен. Адвокатски трилър ли? Че те в Щатите нали си нямат друга работа, освен да се съдят, ако се съди по безбройните им филми и сериали, които аз така щателно избягвам. Съдебни заседатели, прецеденти, щуротии.

Обикновени безпочвени предразсъдъци. Романът, който получих с щедри препоръки, се оказа от топ-ниво и си струваше и двата дни четене.

Това е една майсторски разказана и вълнуваща история за изнудване на един единствен човек, а пък залогът е голям и тежко корпоративен. Действието засяга най-голямата адвокатска фирма в света, а целта е информация, която може да реши делото с най-големи финансови претенции в историята – 800 милиарда долара.

Много достоверна и изпипана изглежда цялата атмосфера на работа до откат в такива грамадни компании – стартови годишни заплати за прясно завършили младежи от по 200 000$ и блъскане по над 12 часа на ден, 7 дни в седмицата. Работа и през нощта, спални чували в тесен офис без прозорци, разводи, системна преумора, постоянно отритване на тези, които изостават от натегачите. И всичко това за първенците от Йейл, Харвард и Колумбийския. Защото на 35 вече ще са съдружници и ще са сред елита на света с годишни възнаграждения с по шест нули, „Ягуар” за жената, апартамент в Сохо и къща в Хамптън.

По-интересна е обаче личната история на потърпевшия студент и новопостъпил адвокат, с която всъщност се занимаваме и на която сме съпричастни. И която завършва по един приятно недовършен начин. Хем не можеш да кажеш, че има хепиенд, хем нещата се нареждат достатъчно добре.

- Аз ли? Смятам да изляза оттук и да се разходя до жилището си, без да поглеждам през рамо. Щом стигна, ще натоваря всичките си вещи в стария джип, с който съм навъртял поне двеста хиляди километра, и ще поема към къщи. Би трябвало да стигна при баща ми късно вечерта. Утре двамата ще подпишем договор за съдружие – адвокатска фирма „Макавой и Макавой”. Така ще се превърна в най-младия съдружник в историята на Йейл.
- Звучи ми добре. Главният редактор на „Правен журнал” в Йейл работи като адвокат в центъра на Йорк, щата Пенсилвания.
- На мен също. Очакват ме истински клиенти и истински случаи. Лов на елени в събота, мач на „Стийлърс” в неделя. Истински живот.
- Не се майтапиш, нали?
- Никога не съм бил по-сериозен.

А ето на това място може да се прочете първата глава от романа.

Морският вълк – Джек Лондон

Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи.

При нелеп инцидент в залива на Сан Франциско с участието на един потънал ферибот 30тина годишният безделник от благородническо потекло Хъмфри ван Уейдън бива спасен на борда на ветроходен кораб, който цепи с пълна газ Пасифика в посока бреговете на Япония, за да лови там тюлени. Капитанът на този кораб, когото всички наричат Вълка Ларсен, решава, че би било забавно да направи човек от тази медуза с „ван” пред името и го зачислява към персонала на най-ниското възможно стъпало от корабната йерархия. Следват приключения, образуване на мускули и здрав разсъдък у същия този Хъмп, както и няколко поминали се по прищявка на капитана моряци, за илюстрация колко е било опасно. През цялото време в разговори между капитана и Хъмп се предъвкват теми като живот, смърт, морал, право и какъв е смисълът на цялото занимание. А към края на борда „най-случайно” се появи и една компаньонка като за интелектуалното и образователно ниво на Хъмп, така че да не му е скучно и да се вдъхновява за още подвизи.;)

Романът е писан сравнително рано (между „Дивото зове” и „Белият зъб”), но е някак по-различен. Изглежда по-недодялан, по-старовремски. По дяволите, писал е така, все едно името му е Джек Бронте! Интрига, разбира се, има, но тя е така проточена и разтегната, че човек лесно може да се отегчи.

Не мога да кажа, че е слаба, но е по-слаба от другите му неща, които съм чел.

Една хубава статия, която не е точно за морски вълци, но все пак.

Сбогом, лято – Рей Бредбъри

Много внимавах докато я четох. Постоянно имах 101 на ум: ей сега вече ще ме разочарова. Защото, съгласете се, не е възможно 55 години след първата част на една прекрасна история да напишеш също толкова прекрасно или поне сносно продължение, просто не може. Да, ама май се е получило. Писал, събирал още идеи през годините, те си отлежавали, а феновете чакали. После в ума му се избистрили метафорите и в един хубав ден през циганското лято (интересно, че там, отвъд Голямата вода, му викат „индианско лято”) на 2006та зарадвал читателите си.

„Сбогом, лято” е в типичния рейбредбърски носталгичен дух. Носталгичен не по далечно място, а по време, което, естествено, никога няма да се върне. В този случай обаче макар всички да отбелязват как това е продължение на дивотиите на Дъг и Том от Онова паметно лято от „Вино от глухарчета”, има и нещо друго. Има старец, който играе главна роля. Имам чувството, че макар Рей да не е забравил напълно онези дребни за околните и страшно важни за момчетата от малките провинциални градчета неща, той вече се е поизтощил и изплашил. Също като Куотърмейн, ама съвсем по същия начин. И е бързал да напише и издаде, докато още е на крак.

Книжката е с може би излишно едър шрифт и дебела хартия, но все пак като ти искат 10 лв на касата, трябва в замяна поне да стискаш нещо с обем като за толкова.

Кротко, уютно четиво. С някои странности, но какво пък, все някога дори и генералите от дерето биват целувани.:)

Ето тук още мнения, преразкази или иначе казано фенски виждания по вездесъщия въпрос какво, аджеба, е искал да каже авторът.

пп
Много гадно нещо е да свършва лятото, едно от най-гадните и нищо не можеш да направиш.