Презгранично пътуване или Георг и пътешествията – Ерих Кестнер

Hic habitat felicitas! 

По Хитлерово време, но преди войната, и най-точно през лятото на 1937-ма година един млад берлински доктор по подчинителните наклонения бил поканен от свой приятел на прочутия международен театрален фестивал в Залцбург, Австрия. Може да е на ей толкова от немската граница, но е в чужда държава, а по онова време било забранено да се изнасят повече от 10 марки на месец, които дори при тогавашния курс не биха стигнали за нещо повече от кафе и вестник. Затова младият Георг, този същият с подчинителните наклонения, прави единственото възможно нещо – наема си хотел в последното немско село преди границата и започва ежедневно да пътува до Залцбург (30 минути с автобус), където може да се наслаждава на фестивалното настроение, замъците и обеди и вечери, плащани, разбира се, от приятеля му. Не би могло да бъде по-добре, ще каже някой, който не е запознат, че още римляните са открили, че в Залцбург живее щастието и са го написали на мозайка. Георг също много бързо установил този факт от първа ръка, но не чрез четене на мозайки на латински, а чрез запознанството си с Констанца, камериерка в един от безбройните местни замъци. И тук започва интересното, което аз обаче нарочно няма да ви разкажа, за да си го прочетете сами.:) 

P.S. Може вече да съм споменавал, че Ерих Кестнер е титан на интелектуалстващия хумор, но пак ще го кажа: Велики са внушенията, езикът, стилът и смешките му! 

P.S.2 Съвсем не нарочно, но броени дни след като прочетох книгата ми се наложи да попътувам задгранично точно по пътя, който свързва Залцбург с Германия. И знаете ли, сега няма нито граница, нито кьорав митничар да ви провери колко марки носите, а навлизането в другата държава не се познава по нищо друго, освен по смяната на мобилния оператор и по изчезването на ограниченията на скоростта по магистралите.

Завръщането на Поета – Майкъл Конъли

Отговорът винаги е в детайлите.

Романът е достойно продължение на хитростите на Робърт Бакъс – агентът от ФБР, който оглавяваше отряда за залавяне на серийния убиец с прякор Поета, докато накрая не беше излязло, че самият Бакъс е въпросният убиец. Достатъчно умен, за да се измъкне почти невредим. В настоящия роман Бакъс се завръща с друга серия убийства и сложен план за елиминирането на двамата си най-добри ученици във ФБР, който план обаче за него самия няма същия щастлив завършек както преди. Защо така и каква е разликата ли? Разликата се казва Хари Бош. В предишния роман той не участва, а в този се оказва намесен случайно в ролята на частен детектив. След пенсионирането си се занимава с това. Леките загадки около смъртта на бившия агент Тери Маккейлъб (онзи с присаденото сърце) тласнаха Хари по такава поредица от събития, която от една страна го вкара в леглото на хубавицата агент Рейчъл Уолинг, а от друга го изложи на капаните на Поета и за завършек го хвърли в един от прочутите канали на ЛА по времето на най-изобилния порой в града от век насам.

Бетонният канал, който минава в края на задънената  Валерио Стрийт.

Запазената марка на Бош – да вика подкрепление, но да не го чака – беше приложена за пореден път и пак даде добри резултати. В началото на романа слушахме заедно с Хари един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, докато се возехме в черния му мерцедес (!) през пустинята Мохаве на път към Лас Вегас и наближавахме злополучната отбивка за Зайзикс. (Ама че име, Zyzzyx! Ето така се правят запомнящи се герои и места.) Припомних си прекрасното чувство да следя събитията заедно с Хари и да усещам как засилва усилията си в момента, когато усети, че е на прав път. Как подхранва яростта, за да я използва, защото той също е от Преживяващите.

Няма да ми омръзне да осмивам заглавията на българските издания. Къде е The Narrows (Теснините), което се връзва с всички второстепенни нишки, и къде българският плосък, че чак едноизмерен вариант?

Още за същата книга – при Копо. И за да не дублирам неговите цитати, ще приложа други.

Можеш да превъртиш и да се откъснеш от света. Можеш да повярваш, че си вечен неудачник. Но детската невинност те връща обратно и те въоръжава с щит от радост, който да те пази. Бях го научил късно в живота, но не прекалено късно. Никога не е прекалено късно. Сърцето ми се късаше при мисълта за нещата, които дъщеря ми щеше да научи за света. Аз знаех само, че не искам да я уча на нищо. Чувствах се опетнен от пътищата, по които бях вървял в живота си, и от нещата, които знаех. Не бях получил от тях нищо, което исках да притежавам. Исках тя да ме научи.

***

С Елинор се бяхме опитали да крием споровете и суровите думи от ушите на дъщеря ни, обаче понякога стените са тънки и децата, както започвах да разбирам, са най-добрите детективи. Много ги бива да подслушват.

***

Да разчиташ на предположения бе все едно да сипваш пясък в резервоара на колата си. Това беше пътят към провала.

***

Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.

Разкази – Уилям Фокнър

Жени. Пълна загадка. Уж ги искат [бебетата], а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.

По шантавостта на част от разказите трябваше да се сетя, че вероятно авторът е получил и Нобелова награда, напоследък съм убеден, че това е от основните критерии. Други от разказите му за американските южни щати обаче, като първата половина от „Стръвницата“, са такова откровение, каквото трудно може да се предаде с думи. Истини за самостоятелни малки момчета, за гора, за оръжия и дивеч, за бедни или богати неудачници, които обаче всички усещат и разбират ценността на дивото и свободата. Или пък „Коса“ (за мълчаливия бръснар и момичето), „Слез на земята, Мойсей“ (за умрелия бандит, когото погребаха най-почтените хора в градчето), „Черните панталони“ (покъртителната история на якия негър, на когото умря жена му и той се пречупи) - много човешки и човечни истории за драмите на малките, слабите и беззащитните, които обаче имат същите сърца като големите и силните. Вероятно за това също награждават. 

Подозирам, че Фокнър е имал известни психически... особености, поради които е писал малко по-различно от нормалното. Например основите на т.нар. магически реализъм на 100те самотни години на Маркес аз ги виждам заложени още в разказите на Били Фокнър. Отнесеност и несъсредоточеност, дълги монолози на индианци, негри или други южняци, изречения от по една страница сякаш казани на един дъх от човек, на който в природата му е за никъде да не бърза, премятащи се като в кошмар картини, за които нито героят, нито ние като читатели сме сигурни наистина ли сме ги видели или сме си ги измислили. Битова лудост, предавана поколение след поколение. Дори в „новаторските“ приказки на Радичков (привързани балони, верблюди, барутни буквари и т.н.) също личи да са имали за пример Фокнъровия маниер на разказване, само че не за селата около град Монтана, а за тези около река Мисисипи. (Ето че все пак успях да го извъртя така, че Монтана и Мисисипи да имат и друго общо, освен като имена на щати.) 

Тук има малко биография за Фокнър, а тук – видео и превод на български на прочутата му реч, която произнася, когато му връчват Нобеловата награда за литература. 

Като преподавател в университета във Вирджиния Уилям Фокнър формулирал следните съвети за млади писатели. Ще се убедите, че са брилянтни. 

1. Вземи каквото ти трябва от другите писатели – предшествениците са на разположение, а писането е аморална дейност в това отношение. 

2. Не се притеснявай за стила си, по-важно е съдържанието. 

3. Пиши от опит, но гледай дефиницията ти за “опит” да е доста широка – всичко, което си чел, почувствал или си си представил, е опит. 

4. Изучи добре героите си и историята ще се напише сама – когато създадеш добър герой, ще трябва само да отразяваш какво той казва и прави. 

5. Използвай минимално диалект, иначе ще отблъснеш читателите. 

6. Не изтощавай въображението си – важно е да спреш, когато историята е още “гореща”. 

7. Не си търси извинения – ако искаш да си писател, нищо не може да те спре. 

Малка книжка за Великден - Ирина Катеринска

Имам удоволствието да ви съобщя благата вест за появата на "Малка книжка за Великден" в книжарниците у нас и по света.

Всичките 23 сладки и солени рецепти са лично изпитани от авторката Ирина и мъжа й Димитър. Тя готви, а той яде. Или по-правилно е да се каже, че той първо снима и после яде. По тази формула издават вече втора книга, а по-ежедневните предложения публикуват в блога "За дълга към удоволствието".

Селекцията на точно тези 23, а не други рецепти, се крие в едно пътуване из Европа в навечерието на Великден. Промъкнали са се и няколко рецепти от Мароко и Ливан, които придават допълнителна екзотика на кулинарното пътешествие.

В книжката ще намерите няколко козуначени вариации, чуждоземски идеи за печено агънце-багънце, доста курабиени увлечения, както и личния ми фаворит - "яйце в кюфте"!

Книжката е малка, тъй че резюмето не бива да бъде голямо. Както се казва в онези филми:

"Добре дошли, ето ви чехлите и да ви е сладко!" :)

Коледата на Поаро – Агата Кристи

Криминален роман, демонстриращ качествата, които са прочули жанра: кратък (230 страници), лек за четене, без дълбокомислени размисли, без драми и интриги, а само заплетена криминална загадка. Кой от всички наследници и гости в имението е заклал богатия дядка баш на Коледа? Мотиви, оказва се, имат всички, а възможност – никой, защото вратата е заключена отвътре. Привидно безнадеждния случай Поаро традиционно разкрива само чрез разговори с всички заподозрени. Можем лесно да проследим с него рушащи се алибита, новооткрити факти и улики, чрез които сами да стигнем до решението на логическия пъзел. За съжаление този път аз не познах кой е убиецът, макар всичко да ми беше пред очите. (Ако не искаш да си развалиш изненадата, не чети до края на абзаца!) Многото изтекла кръв показваше, че убийството е станало поне час преди да намерят тялото, а не когато е проехтял викът. Така последният, който е бил по това време при дядката, е най-вероятният извършител и оставаше само да се огледаме какъв би могъл да бъде неговият мотив. Тогава щяха да ни направят впечатление забележките за приликите му с портрета от младините на стареца. 

Кратка и забавна литературна версия на рубриката със загадки „Решава логиката” от древните списания "Космос". Може да се чете по Коледа, а може и по Заговезни. Може във влак, на море, летище, а може и вечер за приспиване. 

Корицата за пореден път остава без коментар, само бих искал да попитам художника, ако той види такава корица на книжарски щанд, какво би било първото му желание: 

а) да си я купи веднага;

б) да плюе в пазва и да се прекръсти три пъти.