Гордост и предразсъдъци – Джейн Остин

Като всеки човек, и аз си имам любими теми, разни заклинания, които си повтарям редовно. Едно от тях е, че много се впечатлявам от случайни наглед съвпадения.

Книгата е великолепна. (Това може би значи “много хубава” – “велико лепа”.) Историята, стила, героите – всичко. Просто не си спомням откога не съм чел толкова качествена работа.

“Гордост и предразсъдъци” масово се смята за викториански чик-лит и се представя като такава в многото екранизации, което е в голяма нейна вреда. Което, разбира се, не пречи нашият екземпляр на книгата вкъщи да е изчетен от всички момичета и жени във фамилията, поради което ъгълчетата на страниците вече не са прави ъгли, а са приели някаква неопределена овална форма, изтъркани от прелистване.

Много ценни неща има вътре и то, описани в детайли. Провинциалните нрави, пари и липси, бракове по сметка, суета, общуване между млади хора за женене, хорска глупост и благородство. Много земен, много нормален роман. И за разлика от шекспировите творби, в които недоразуменията са основен нелеп двигател за скалъпеното действие, тук недоразуменията са естествени, преодоляват се по най-естествения възможен начин и историята пак остава забавна.

Може би повечето хора знаят, но аз все пак да си кажа. Историята е за конфликта между енергичната мис Елизабет, която обича да си прави генерални изводи за хората от случайни факти, и горделивия смотаняк мистър Дарси, който конфликт най-естествено завършва с годеж. (Няма нищо общо с латино-сериалите, на които на пръв поглед може да заприлича.)

Мистър Дарси - смешно, но точно като него се чувствам в момента, а и от много време насам. А пък майтапите на мистър Бенет направо ми скриваха топката!:) Много любим, още повече, че се сещам за познати чички, които се изразяват така! Изобщо, аз май всичките герои ги познавам лично.:)

Странни работи. Книгата е писана 1796-1797 (авторката е била май на 21 години) и никога няма да познаете под какво загалавие - “Първи впечатления”. (Остава тайното и никому неизвестно продължение да се е казвало "От последно прочетеното".;) Една от първите романтични комедии, което пък никой не ми беше споменал. Това е една много смешна книга. В смисъла на много забавна, а не на жалка. И леко съжалявам, дето ми идват толкова малко думи за възхвала.

Авторката за мистър Колинс
И макар да беше завършил университет, съблюдавал бе единствено учението, без да си създаде там ни едно полезно запознанство.
Лейди де Бърг
Мистър Колинс, трябва да се ожените. … заради себе си погрижете се да е жена дейна, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с малко пари.
Елизабет
Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова.
Джейн
Защо да искаме един жизнерадостен млад мъж да е все сдържан и предпазлив? Най-често нашата суетност ни измамва. Жената си мисли, че да я харесват, означава непременно да я обичат.
Мистър Бенет
Кой, ти ли да отидеш в Брайтън! Пари да ми дават, не бих те пуснал и на двайсет мили от там! Не, не, Кити, най-сетне се научих да бъда предпазлив и ти ще го почувстваш. От днес нататък в тази къща офицер няма да припари, нито тук, нито в селото. Никакво излизане от къщи, докато не докажеш, че си прекарала полезно поне десет минути всеки ден!
Кити повярва на заплахите и се обля в сълзи.
- Хайде, хайде, не се отчайвай – каза баща и – Ако слушаш десет години, на десетата ще те заведа на военен парад.

Бамби – Феликс Залтен

Има едни набедени детски книжки, които напоследък са станали модерни и донякъде са се превърнали в норма. Имаш ли дете - четеш му тях. Обаче те - “Пух”, “Алиса”, “Оз”, “Малкият принц” и импотентните анимационни филмчета на “Дисни” според мен са всичко друго, но не и добри и подходящи за деца. На хората обикновено им стига да видят някакви яркоцветни крещящи абсурди (за по-романтично наричани “небивалици”) и веднага класират въпросното недоразумение за подходящо за възпитаване на деца. Това по въпроса за подходящи. А за да е добра една книга за деца, тя трябва първо да е добра според възрастните тестови читатели. Нещата винаги са прости, а аз напоследък имах нужда да си го припомня.

“Бамби” е много добра и подходяща. Но само при условие, че си говорим за книгата на Феликс Залтен.

Написана е така леко, че ако не искате да видите друго, от нея ще остане просто хубава приказка за сърнички. Ако ви интересува обаче, има и още.

Макар други истории и моменти от живота на един сръндак да са по-важни, важно е, че в нея има място освен за красотата и любовта, има и за кръвта, и за смъртта. Защото и тези неща ги има на земята и те са най-естествени и прости, а децата схващат всичко и е нелепо да не им се говори за това, сякаш не съществува. Как по-внимателно да им ги разкажеш, освен чрез приказка за сърните? От такава книжка по-лесно и естествено се научава кой живее из българските гори, какъв нрав има и как се държи. Та колко от сегашните деца могат да познаят някоя птица по чуруликането и? И какви изобщо птички и животни живеят на свобода у нас? Врабчета и гълъби? Пък и колко от възрастните са наясно, че елен и сърна не са мъжкото и женското на един и същ вид...

"- Защо не оставаш вече при мене?

- Трябва да бъда сам – отвърна той. Искаше да го каже по-меко, но прозвуча сурово."

Грубо в мозъка – Пиер Пьоло

Преди няколко годинки си приказвахме с един добър приятел и познавач на “Галактиките” и се открои следното. Ако вземете пет произволни книжки от тази библиотека, сред тях ще има две уникално гениални произведения, две хубавки и една наистина слаба.

Тази е хубава книга, макар и да не е пример за незабравима гениалност.

В бъдеще, в което всички живеят предимно виртуално, вглъбени с информацията, с която ги заливат персоналните им приемници за Отклонен парадоксален сън от трето поколение, се появява човек, който има природната способност не да внушава мисли, а съмнение. Детската мечта на този човек е била да стане писател-хакер, в иванпоповия смисъл на думата, а тази му способност му идва дюшеш. И човек започва да се пита какво би направил той, ако има такава тайна способност.

Имаше много любими моменти, но за мен силно беше основно началото на книгата. Много силни и оригинални първи стотина страници, последвани от бозава среда. “Очевидно писана за пълнеж, да си довърши книгата, защото се е изписал”, мислех си аз. До последните две страници. Когато разбрах, че всичко е било част от Плана. Мислел съм си така, защото ТОЙ е искал така. И много умело ме е бутал в желаната посока.

Как се ражда интелект в миньорско градче, какви са дрязгите, перспективите и шансовете там. Може ли дете да осъди родителите си? Докъде трябва да се простират грижите за безнадеждно болните ни близки?

Силен завършек. Много умело ми беше приспано вниманието, та дори аз, който толкова обичам неочакван обрат за финал, бях искрено изненадан.

И друг път съм го казвал – френската фантастика си е по-специална, по-нестандартна.

А, и много точно заглавие.

И един друг прочит.

Операция “Риба” - Петър Копанов

Нямаше начин просто. Мислих го няколко пъти как да намеря да кажа и някоя добра дума за книгата и освен, че заслужава похвала трудът, който е хвърлен за издирването на “жълтите” истории на римските императори и въобще на владетелите от древността, друго не можах да измисля.

Книгата е тържество на посредствеността. Онази, родената от разочарованите комсомолци, плюещи всичко и всички под общ знаменател, когато в разцвета си са се оказали без почва под краката. Жълт, нощен или пък някакъв друг цвят вестник “Труд”. Демокрацията, евреите и народните представители са ни виновни за всичко. И най-вече евреите. А ние ли? Ние можем да караме на инхалации от нафталинени съветски униформи и да прелистваме старите средношколски учебници по история с надеждата да изровим някой по-пикантен пасаж и до второто пришествие.

Разбирам, че е модерно да се изкарват на пазара нови трактовки на историята на християнството, Дан Браун също е бил наясно. Обаче това вече на нищо не прилича.

Детска радост, шарено бонбонче.

Просто не ми го побира главата как такова безумие е излязло в Терата. Сигурно авторът е роднина на издателя и го е изнудил, знаейки някоя негова нелицеприятна тайна. (В такъв дух са всичките “разкрития” и аргументи на Афраний.)

Криптоистория ли? Може, но не и клюко-история.

И още едно мнение.

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

Така. Редно е човек все някога да се изпокара с останалите хора. Според мен това си е в човешката природа. Обещавам да не споменавам общоприетите клишета, не защото се стремя да съм оригинален (а аз и без друго съм, всеки е), а защото наистина ми хрумват различни неща преди и след прочита.

Защо изобщо я четох тази книга? Защото не я бях чел, защото е от тези, които останалите хора четат и цитират под път и над път, защото е малка, защото ми бяха омръзнали прехвалени четива, които не спорят, защото имах 3-4 неща наум за нея, защото имам по-добра представа от повечето хора кой и какъв е бил Антоан дьо Сент-Екзюпери. И понеже мисля, че го разбирам, реших, че ще знам защо е написал това, което всички цитират, при условие, че той е бил доста различен от тези всички.

Аз предпочитам да гледам на него другояче, в друг контекст. Дьо - Тулуза - “Казабланка” – Латекоер – Консуело де Гомес.

Чувствителен и благовъзпитан млад човечец е в изгнание няколко години далече от родината си и си драска равносметка на последните пет години. Нищо особено, само дето го е казал културно, на моменти забавно и с ясно четим болдван подтекст на метафорите. Халва за народа.

А книгата е женска лиготийка. Не детска, не мъжка. В нея няма дълбок смисъл според това, което аз влагам в думата, и нова философия за живота, което пък е любима залъгалка на повечето мъже.