Съдбата на Убиеца - Робин Хоб

Протакането на действието, очакването, пътят и страданията докато героите стигнат до Клерес и не причинят развръзката, за която са предопределени, беше тегаво. Робин Хоб го умее това нагнетяване на емоции, но още по-приятно беше, когато макар и в малко страници нашите се развихриха и показаха на лошите, че са си направили криво сметката. Накрая по очакван начин любимците ни се отърваха с достатъчно малко поражения, като изключим Фиц. Той беше орисан да страда през цялата многология и финалът й трябваше да бъде и негов финал. Дори това, че накрая авторката ни върна там, където започнаха перипетиите му, явно не е било случайно. Трябвало е да заприлича на затворен кръг.

Имам една любима теория за образа на Малко момиченце™ в литературата и киното. То е нещо, което по потенциал и могъщество далеч надскача друго утвърдено понятие като Немощен старец™ в кунг-фу филмите, Междузвездни войни и други такива леко приказни феерии. Посланието е следното: никога да не подценявате слабите и да не спекулирате с привидната им неспособност да се защитят. Защото има и такива малки момиченца, които няма да ви оставят дори да съжалите за злините, които сте им причинили. Когато времето настъпи, Пчеличка не им даде шанс.

Убиването е нещо важно. Наскоро някъде срещнах форумен капацитет да обвинява света, човечеството и в частност мъжете като източник на агресия и причинители на над 80% от престъпленията. Как трябвало да се поправи всичко това. Не само, че не може, ами и не трябва. Убиването е част от живеенето, питайте Робин Хоб. Ако не го умееш, си овца, ако ли пък се справяш, ти си вълк, така казва тя.

Това беше най-бавно прочетения том от всички досегашни с любимите ми герои. Очакването на развръзката и съдбовните събития не ми попречиха със седмици да припадам вечер след две прочетени страници, докато накрая не се взех в ръце и й отделих нужното време. Не знам, подозирам, че може и подсъзнателно да не съм искал всичко това да свърши.

Както подобава на всяко окончателно сбогуване, и това не беше нито особено лесно, нито особено приятно. Когато трябва да погребеш герои, с които си свикнал и които си заобичал в продължение на хиляди страници, няма как с лека ръка да ги изоставиш. Тъжно е, все едно се прощаваш със заминаващи за дълго истински приятели.

Благодаря ти за всичко, г-жо Хоб!

Богат татко, беден татко - Робърт Кийосаки

Господ няма нужда да получава, но хората имат нужда да дават.

Крайно популярна книга от жанр и автор, към които не бях посягал досега. Мога да потвърдя стойността й най-малкото като силно средство за мотивация, а не толкова като практически наръчник за забогатяване.

Като стил и литературни качества има още какво да се желае от книгата, но тя се цели в нещо съвсем друго. Да посади внушения, да поощри и възпита дух на предприемчивост, с подходящи и разбираеми за всички примери да обясни и прикани всеки човек да подобри финансовото си здраве и воля. Защото финансовата независимост е мечта за много хора, но наистина много малко от тях я превръщат от мечта в цел, която се преследва делово и последователно. Както и в много други начинания, и тук въпросът е човек да се престраши и да започне. Най-вероятно ще има своите върхове и падения, но както гласи популярното клише, нали никой не се е научил да кара колело, без да падне поне веднъж?

Струва си да се прочете, за категорията си е доста добра. Вярвам, че всеки читател може да намери в тази книга нещо ценно за себе си.

Основната причина за бедността или финансовите затруднения са страхът и незнанието, а не икономиката, правителството или богатите.

***

- Ако дойдете с мен, ще забравите да работите за пари и ще научите как да карате парите да работят за вас.

- И какво ще получим, ако тръгнем с теб? Какво ще стане, ако се съгласим да учим от теб? Какво ще получим? - попитах аз.

- Свобода.

***

Повечето хора работят за всеки друг, само не и за себе си. На първо място работят за собствениците на компанията, след това - за правителството чрез данъците, които плащат, и най-накрая - за банката, от която са взели заем за покупка на жилище.

***

Не слушайте бедни или изплашени хора.

18% сиво - Захари Карабашлиев

Не бях чел друго от този автор и дълго отлагах книгата заради подозрения в нечитавост. Единственото нечитаво, което мога да потвърдя след края й, е на места мяркащи се вулгарни сцени или по-волна употреба на цинизми. Такъв език не е в услуга на никой автор. Обаче действието, героите, диалозите са си ок, а в крайна сметка това е същественото.

Не знам дали някой друг български автор е писал за българите в Америка. Как, кога, защо са емигрирали, как се справят и за какво се борят. Какви демони се блъскат в главите им, български или американски? Когато загазят, как се държат?

Има трансконтинентално пътешествие с кола, опасности, различни видове загуби, гонене на една малка американска мечта (да продаде случайно попаднал му чувал с марихуана), която героят преследва почти фанатично с надежда да го измъкне от дупката, в която се е озовал. А кризата идва основно от загубата на любимата жена и сцените на пътешествието от Калифорния до Ню Йорк се редуват със спомени от запознанството с нея, та до смъртта й. Пътят ни среща с най-различни хора - мексиканци, продавачки, рокери, дилъри, милионери и какви ли още не, като междувременно авторът обръща внимание колко много са думите в Америка, които значат "път". И как в българския същото разнообразие от думи го има, когато човек се опита да опише различните роднински отношения и връзки. Постройката на романа е приятна и проследяването на завоите из действието ни води до един логичен и обясним завършек. Обичам да става така, финалът да бъде изграден тухла по тухла в хода на действието, а не да се оставя в ръцете на случайността.

Авторът в прав текст споделя на едно място чуденето си за това, на кого му е нужна още една книга за раздяла. Много размишления без конкретни отговори. Твърде много изкуство, картини и фотографии, твърде много за моя вкус, разбира се. За героите това са професии и призвания, но на мен ми идват леко позьорски и претенциозни занимания. Дори заглавието идва от специфичната за тази среда терминология.

Приятно беше, но не бих чел/слушал още произведения в този дух.

ps
Забравих да спомена, че докато четох тази история за Америка, в която главният герой е изгубил своята Стела, нямаше как да не се сетя за джаз-стандарта "Stella by Starlight" - песен от 40-те години, която през десетилетния си живот е била обичана от толкова много музиканти. Ето версията на Майлс Дейвис:

Гонитбата на Шута - Робин Хоб

Действието забавя темп, забавя и цял том се мотаем с Фиц, който се възстановява от премеждията в "Убиецът на Шута", тревожи се, лута се в опити да успокои всички, да сложи ред в имението Върбов лес, да подреди нещата си в Бъкип преди да тръгне да отмъщава на Слугите в Клерес, които, както вярва той, са погубили малката му дъщеря. И това повече от 550 страници. 

И преди бях забелязал у Робин Хоб подобна склонност да отлага моментите, когато се налагат решителни действия. Предполагам това е неминуемо, когато авторите на фентъзи се увлекат в продълженията, но ми се искаше Робин да не е като другите. Също така ми се щеше да кривне в другото фентъзи-клише - да отиде на Белия остров, да открие виновните и да ги избие до крак, както беше обещал.

Забелязах, че чак в края на романа, когато традиционните похвати и нишки от преди вече не са в състояние да поднесат нещо ново като действие и герои, авторката не се посвени да въведе напълно нови места, с абсолютно непознати герои и нови за нас проблеми. Разбира се, всичко това беше стоварено основно на главата на Фиц, макар Шутът и триото съпътстващи ги младежи да помагаха кой с каквото може. От камък на камък събитията отведоха всички в Келсингра, където присъствието на драконите е ежедневие и където това присъствие е променило физически всички хора. И от мисия на отмъстител, Фиц пак се оказа по пътя на спасител с още една непредвидена спирка по пътя му. И точно тогава последната глава набързо ни съобщи в прав текст това, което ние вече така или иначе подозирахме - Пчеличка не само, че не се е стопила в Умението, ами беше изплюта от потока му жива и здрава. Къде? Това ще се разбере чак в последния том от тази трилогия - "Съдбата на Убиеца".:)

Дълга тъмна нощ - Майкъл Конъли

Дори и заглавието ни насочва в тази книга - кой работи през нощта? Рене Балард, разбира се. В добавка обаче към всичко, което вече знаем за нея и начина й на работа от предишната книга ("Късното шоу"), тук се намесва и старото пенсионирано куче, което нищи стари случаи в Сан Фернандо. Точно така, Хари Бош още е в играта.

Преплитащите се спирали от случаи, по които работят двамата, се оказват свързани от преки мостчета, за да заприлича историята на истинска ДНК. Бош рови през свободното си време изстинал случай за загиналата дъщеря на наркоманката, която спаси при предишните си приключения под прикритие в "Два вида истина". Рене пък откликва на всякакви повиквания през нощните си дежурства, включително неволни инциденти с подхлъзнали се бабички, обири на картини от Анди Уорхол от загриженост и даже фалшив опит за изнасилване - в Холивуд е така. Тършуването на Бош около стари следи обаче привлече и нея и в един момент, най-неочаквано за мен, старанието им се отплати. Да, Хари не би бил той, ако не загази драматично, но хубавото сега беше, че има някой като него, който не жали сили за своите и не прощава на лошите.

При превода на заглавието някъде е изпаднала святостта от Dark sacred night, но поне българската корица този път е удачна - хем не издава нищо, хем съдържа достатъчно мрак.

Ето така си представих, че е изглеждала изчезналата картина, устните били на Мерилин Монро: