Неверест - Максим Иванов, Стефан Иванов

"Неверест" е името на самоделната лодка, с която баща и син Иванови прекосиха Атлантика само с гребане и поставиха няколко рекорда. В днешно време морските пътешествия, предизвикателства и рискове не са много популярна тема и предполагам затова начинанието им беше такъв фурор. Книжното описание на събитията си е писано от самите тях и като цяло не е някакъв литературен шедьовър, грабващото тук е фактът, че двама аматьори в морското дело и гребането могат да си направят лодка, да се подготвят и да прекосят океана сами.

На едно място към края на книгата се споменаваше и това, че хората не са най-силните същества на Земята, нито са най-бързите, но са най-издръжливите. И това какви чудеса може да постигне човек, ако впрегне волята си да помага на физиката, е само по-себе си най-голямото чудо.

Следях приключението на Макс и Стефан от страниците на вестник "Дневник" през онова паметно лято на 2020, най-страшната година на пандемията от Ковид. Затова историята не ми беше нова и съответно четенето на книгата се проточи. В края на годината обаче всички ни облъхва едно настроение за равносметки и разчистване на забатачени неща, ето защо форсирах нещата и я дочетох. През нощта. Дочетох я на зазоряване и после, ако щете вярвайте, сънувах с усмивка синьо-жълти махи-махи.

Предупреждение: Четенето на "Неверест" може да ви вдъхнови да посмеете да извършите някакви свои подвизи.

Стив Джобс от Уолтър Айзъксън

При все, че не съм от най-заклетите почитатели на Епъл, мога с чиста съвест да кажа, че книгата беше доста интересна.  Убеден съм, че ако бях я прочел, когато ми я подариха (мисля, че преди 5-6 години), нямаше да я оценя толкова високо. Вродената ми алергия към изкуственото възхваляване на разни хора и продукти щеше да ми попречи да се концентрирам върху по-техническата част на книгата.  Доволен съм също, че я оставих да отлежава години наред, преди да я прочета, защото нека не се лъжем, Епъл е култ, а не просто фирма и е много лесно човек да откаже да погледне отвъд това. От книгата става ясно и защо това Епъл е култ. На практика този подход се оказва може би единствения начин компанията да си намери място в Златната ера на персоналните компютри, преборвайки гиганти като IBM, Hewlett Packard, Dell, Compaq, Motorola, за да се превърне самата тя в гигант. Приносът на Стив Джобс eдва ли може да бъде оспорен. Авторът е убеден в това, като в същото време дава и доста факти за по-недоброжелатилните читатели, с които те да затвърдят не толкова добрите си виждания си за човека. 

Погледнато от моята камбанария, бизнес успехите, фирмената политика, манипулаторските умения на Стив Джобс в корпоративния и в личния му живот при този прочит бяха просто второстепенни детайли. Изобщо не ми се стори изненадващо това, че за да успееш като шеф трябва да си безцеремонен и да взимаш спорни от морална гледна точка решения. Поради липсата на опит в управленито на компания с такава стойност, естестевено, съм склонен да мисля, че има и по-човешки начин да водиш една фирма. Но пък като се замисли човек, какъв би бил "човешкия" начин да уволниш някого, защото от твоя гледна точка не си върши работата, като хората? Лесно е да раздаваш оценки, когато не си в ролята. Със сигурност по всеки отделен казус може да се разисква много. 

Това, което за мен беше най-впечатлявощото в книгата, беше яростното желание  и порив на Стив Джобс и на хората около него (и може би от неговото поколение) да генерират идеи (без значение дали оригинални или просто откраднати и/или основаващи се на вече съществуващиа продукти), да създават прототипи, да ги изпилват до последния детайл, без да се съобразявят с бюджети, крайни срокове и желанията на клиенти. Ако приемем, че това наистина е било така, а не е някакви идеалистична представа на автора за процеса на създаване на продукти в Епъл, това желание е наистина достойно за възхищение. Отчитам, че това мое възхищение е силно повлияно и от собствения ми опит в последните години и разочарованието от това, че много малко хора от индустрията вече мислят в продукти. Много бих искал, хората които четат тази книга сега, да вземат и запомнят точно това от нея, за да излезем от батака, в който сме се забъркали. 

Това, което не ми хареса толкова в книгата e, че си личеше, че авторът не е много в час с техническите подробности. Трудно ми беше да си представя, например, как Самсунг са имали миниатюрен хард диск, който се е въргалял из фабриката им, докато не дойдат хората от Епъл и не поискат да им го дадат, защото са му намерили идеалното приложение. Ако има книга, която навлиза в повече детайли при подуктовите решения, бих я прочел с удоволствие

Другото нещо, което не ми допадна беше, решението на автора да илюстрира всяка отделна случка с няколко директни цитата от действителни разговори между хората.  Със сигурност това придава достоверност при педаването на случките, но пък накъсва разказа.

Някои казват: „Да дадем на клиентите каквото искат.“ Моят подход не е такъв. Работата ни е да се досетим какво ще поискат, преди още да са го поискали. Мисля, че Хенри Форд навремето е казал: „Ако бях попитал клиентите какво искат, сигурно щяха да ми отговорят: По-бърз кон!“ Хората не знаят какво искат, докато не им го покажем. Затова никога не разчитам на пазарни проучвания. Нашата цел е да прочетем нещата, които още не са написани.

Морал за красиви момичета - Алегзандър Маккол Смит

Третата книга за "Дамска детективска агенция №1" и случаите на госпожа Прешъс Рамотсве от Габороне, Ботсвана отново доставя безрезервно всично необходимо на човека. Радост и тъга, справедливост, истина, почтеност, разпределени в няколко бързо разрешени случая.

Имаше една заподозряна в отровителство снаха, четири претендентки за миски, за които има съмнения в почтеността им, двама чираци-женкари, малко дете, намерено само в буша, а за капак и г-н Мотоконе, годеникът на главната героиня, се разболя от депресия.

Алегзандър Маккол Смит продължава да разказва толкова сърдечно и натурално, както не бих допуснал, че може да го прави никой друг мъж и европеец за Африка. Пред неговите истории категоричният ми страх от този огромен континент и неговите обитатели винаги се смекчава и ми се приисква и аз да съм там по местата, за които разказва, сред добрите хора с традиционни ценности и възпитание. В неговите истории винаги съм сигурен, че доброто ще победи, няма друг начин.

пп. Какво заглавие, а? А това на следващата книга е също доста силно: "Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Войната на маковете - Р. Ф. Куанг

Тигрови бозки!

Историята започва като истинско фентъзийно клише: Малко сираче от последната война между две враждуващи империи има таланта и упоритостта да учи, за да се измъкне от провинциалната мизерия. Следват успех на държавните изпити, прием в най-престижното училище и бясна въртележка от препятствия и враждебност на всяка стъпка по пътя ѝ. Фонът на събитията напомня за историята на Китай и вероятно това не е случайно, макар официално действието да се развива в измислен свят. С напредъка на действието тя попада в по-свойски екип, където има и доста по-странни хора от нея. Менажерия, като от бар от "Междузвездни войни". Книгата се чете приятно и смесицата между неща, които очакваме, и такива, които ни изненадват, се е получила добре. Поне докато препратките към действителната история на Китай не станат прекалено ужасяващи. И ако не четете последната 1/3 между 2 и 5 през нощта.

Фентъзито е определено на много места като dark, което първо ме изненада, но след края на книгата съм сигурен, че не е грешно. Определено има пасажи, които стряскат, още повече при допускането, че голяма част от това е било истина. 

Макар и малко разпиляна, книгата е учудващо богата като за дебют и не смея да си помисля как би писала Р. Ф. Куанг, когато е ошлайфала писателските похвати. А може и да посмея, защото следващата ѝ книга извън трилогията за маковете "Вавилон: Тайна история" печели и "Небюла", и "Локус".

Ребека Куанг, родом от Гуанджоу, била на четири години, когато семейството ѝ емигрирало в САЩ. Учи и успешно завършва Кеймбридж, Оксфорд и Йейл. Първият ѝ роман "Войната на маковете" е завършен преди да навърши 22 и жъне огромен успех. Единият ѝ прадядо е бил точно в градовете, които са пострадали най-много при японската окупация.

Препоръчва ли се? Не непременно, само за много здрави стомаси.