Когато боговете се смеят – Александра Маринина

Пореден за Настя случай през едно необичайно горещо и задушно лято. Жертвите са младежи, които са се подиграли на някаква певица от слабо известна местна група. Престъпникът явно е болезнено докачлив фен, който плюс това е и влюбен до уши в певицата. Освен това имаме случайно наглед момиче, което поради физическа прилика със същата певица започва да получава писъмца от Фена. Бащата на момичето пък се оказва, че изповядва доста тиранични възпитателни похвати, докато в същото време лично той никак не е цвете. Всички дотук споменати в момента имат разни лични проблеми, които временно им усложняват живота и им помагат да правят пропуски при разплитането на нишката.

Считайте, че с всичко това не съм издал почти нищо, защото историите на героите (включително и на убиеца) започват да се разказват паралелно от самото начало и тръпката е само как разследващите ще изскочат от своя коловоз и ще намерят някакво разклонение, което да води към дирите на престъпника. Или пък не? Може би гледат в грешната посока и не очакват да видят нещо толкова неразбираемо като глупостите на Павлик Морозов?

The Bro Code – Барни Стинсън

Барни Стинсън е един от главните герои в популярния сериал „Как се запознах с майка ви”, който се явява нещо като подобрен наследник на „Приятели” или поне го гледат същите хора. Ако питате него, Барни, най-вероятно е единственият главен герой и освен това е awesome. Винаги носи костюм (дори пижамата му е такава) и винаги лъже 22-годишни кифли (от Айова, напр.) по баровете.

Дотук, нищо общо с книги. Освен когато им разправя, че е нобелов лауреат или нещо подобно. Обаче Барни е характерен и с друго. Постоянно цитира разни измислени от него правила, които да оправдаят маловажни прегрешения спрямо приятелите му, леко унизителното му отношение към мацките и други такива принципни дреболии. За тази цел Барни винаги се позовава на (най-вероятно измисления от него, макар да твърди друго) Кодекс на братята. И ето, воала, през 2008 заедно с четвъртия сезон на сериала (препоръчвам!) е излязло и хартиено издание на този прочут кодекс. На мен ми попадна съвсем наскоро под формата на аудио-книга, четена от самия Барни Стинсън и съпроводена с някои забележки в неговия awesome стил. (Посвещението на книгата е: На мен.)

Само от цитатите (известни повече като „Простотиите на Барни”) едва ли човек може да добие представа за таланта на Барни Стинсън, но може да опита. Suit up!

Whether he cares about sports or not, a Bro cares about sports.
***
A Bro never sends a greeting card to another Bro.
***
A Bro will drop whatever he’s doing and rush to help his Bro dump a chick.
***
Bros do not share dessert.
***
A Bro never dances with his hands above his head.
***
A Bro should be able, at any time, to recite the following reigning champions: Super Bowl, World Series and Playmate of the Year.
***
When flipping through TV channels with his Bros, a Bro is not allowed to skip past a program featuring boobs. This includes, but is not limited to, exercise shows, women’s athletics, and on some occasions, surgery programs.
***
When wearing a baseball cap, a Bro may position the brim at either 12 or 6 o’clock. All other angles are reserved for rappers.
***
Unless he has children, a Bro shall not wear his cell phone on a belt clip.
***
When questioned in the company of women, a Bro always decries fake breasts.
***
A Bro never cries.
EXCEPTIONS: Watching Field of Dreams, E.T. or a sports legend retires.*

* Applies only to the first time he retires.
***
A Bro never wears pink. Not even in Europe.
***
Even in an emergency that requires a tourniquet, a Bro never borrows from or lends clothes to another Bro.
***
A Bro shall honor thy father and mother, for they were once Bro and chick. However, a Bro never thinks of them in that capacity.
***
A Bro never spell-checks.
***
A Bro automatically enhances another Bro’s job description when introducing him to a chick.
***
A Bro leaves the toilet seat up for his Bros.
***
A Bro shall stop whatever he’s doing and watch Die Hard if it’s on TV.
COROLLARY: Ditto The Shawshank Redemption.
***
Bros shall go camping once a year, or at least attempt to start a fire.

NOTE: Attempt to start a fire outside.
***
The mom of a Bro is always off-limits. But the step-mom of a Bro is fair game if she initiates it and/or is wearing at least one article of leopard print clothing… provided she looks good in it… but not if she smokes menthol cigarettes.
***
When a Bro is with his Bros, he is not a vegetarian.

p.s.
Най-вероятно The Bro Code не може да бъде преведен по приемлив за който и да е Bro начин. Или поне няма да е лесно. И скоро. Сори.

Разкази – Петър Тушков

Съвестно ми е, че се позабавих с този сборник. Първо изслушах разказите, на които авторът така любезно беше направил прелестни подкасти, и чак тогава зачетох останалите. Мисля, че много помага да се хванат акцентите и емоциите, които авторът е замислил.

Петър Тушков разказва красиво и стилно като в хитово пълнометражно японско сай-фай аниме (в моя ум това минава за голям комплимент).

Тя хвърля последен поглед на изпепелените от бомбардировката развалини от тази страна на жилищния блок и тръгва из обезобразеното поле от дзифт и усукана арматура на плоския покрив в търсене на асансьорна шахта. Когато я намира, коленичи на ръба, включва лъча на фенера и осветява вътрешността й към кънтящия търбух на сградата. Част от ръждивите въжета все още висят от приклещена между етажите стоманена греда. Момичето изсипва шепа автоматични скаути в шахтата и се вслушва в бръмченето им, докато един по един оживяват по етажите и се стрелват из мрачните коридори долу, след което се изправя и скача леко в чернотата на ямата след тях.

Усещането за време е странно, приятно различно и придава фантастичен нюх. Авторът приказва бързо, героите му действат бързо, а езикът, на който говорят всички те, е богат (ей, търсих една дума в уикипедията!) и носи толкова много чувства.

Темите са най-различни, но на повечето места ползват за среда неща от уютната класическа фантастика от времената на Шекли и Лем - космически кораби, други планети и астронавти. (И повече да не скромничи, когато го сравняват с Лем.;)

Поезията. Вижте само с какви заглавия е украсил разказите си: „Луната брои останалите зелени листа”, ”Залезите все така очите ви” или пък „Космонавтът в океан безбрежен”. Прилича донякъде на Брин, нали? Само че е по-съвременно и високо технологично, долавя се някаква уравновесеност и източен покой. Почти очаквах да видя някъде облаци жълти пеперуди в бамбукови гори. Тези разкази имат толкова поетични заглавия, че сигурно би било приятно човек да им се наслаждава с периферното си зрение, ако заглавията стояха като хедър на всяка страница, за да оставят подсъзнателно внушение през цялото време.

Сборникът е прекрасно доказателство за това, че интрига, изненади, неочаквани завършеци може да има дори в толкова кратки неща като ”Залезите все така очите ви”, „Репликантът”, „Всичко, дори това” или „Космонавтът в океан безбрежен”.

Номерът на това да разказваш интересно вероятно се крие там, винаги да оставяш малко недоизказано. Споменавай много, но не обяснявай всичко. Така се създава впечатление за мащабност, за свят, в който е толкова истински и нормален, че подробностите в него са известни всекиму и изобщо не е нужно да се обясняват. Има риск да се случи така, че човек да не разбере някои неща от смисловата нишка, но това не дразни и разказите остават леки (за четене) и замайващи (въображението) като хубаво розе.:)

Похвалите на armydreamer за същата книга - тук. Това е страницата на автора, където можете да намерите и самата книга, а от тук дори можете да си я купите в електронен вид и на съвсем символична цена.

Изворът – Айн Ранд

Добрата версия

Доста увлекателно четиво! Четеш и не можеш да се спреш, което е трудно да се повярва (и постигне) за целия обем на нещо с дебелина от 800 и кусур страници. Признавам на авторката майсторството да пише интересно и да заинтригува читателите си. Да провокира емоции. Да харесаш тези герои, които тя е избрала за положителни, и да намразиш отрицателните.

Лошата версия
Айн Ранд е взела силните и горди мъже от Севера на Джек Лондон и ги е превърнала в клиширани карикатури, епичното житие от „На изток от Рая” на Стайнбек и го е посадила сред никнещите нюйоркски небостъргачи на О’Хенри. Поляла е цялото нещо с насилена и безсмислена в крайността си псевдо-философия и го е декорирала с 1 бр. жена с неустоима красота, която за съжаление е лишена от всякакви други достойнства. Архитектите обаче са си нейни, на Алиса Зиновиевна. Не познавам никой, на който би му хрумнала самоубийствената идея да пише роман за архитекти и същевременно да храни надежди за продажби.

Доста изненадващо огромна част от повествованието почива на странното и изумително в своята погрешност схващане, че архитектите са центъра на света. Ето още няколко от ударно прокарваните заблуди: трудът им е особено важен, те са най-творческата професия, животът е немислим без оригиналната им мисъл, вестниците неспирно пишат за тях, а хората живо се интересуват от работата им. Както сами виждате – нищо общо с красивата ни реалност. *** Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин. *** Ха-ха, айде бе!;)

Книгата спокойно можеше да бъде с 500 страници по-къса и да запази абсолютно всичките си достойнства, плюс още едно – краткост.

Разбирам защо книгите й са бестселъри. В тях все пак се залага на неща класически примамливи за пролетариите, които харчат суха пара за книги – власт, хубави жени, пари, хубави жени, слава, хубави жени... Засега обаче още не мога да разбера прословутата й философия. Може би все пак трябва да прочета и знаменитата реч на Джон Голт.

Отегчената версия
Още една женска книга, не ми се занимава повече с нея.

На моменти романът доста ме подразни с плоските си и наивни възгледи, но някои места пък доста ми харесаха. Като тези, които следват по-долу.

Предназначението, мястото, материалът определят формата.
***
Спорът, г-жо Гилеспи – каза той, - е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже.
***
Знаеш, че хората копнеят да бъдт вечни. ... Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг.
***
Да продадеш душата си е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата... ще разбереш ли защо е много по-трудно?
***
За хората втора ръка. Това е важно.
Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Де действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбира тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в сътояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.
***
Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.

I am the Messenger - Markus Zusak

"The gunman is useless.
I know it.
He knows it.
The whole bank knows it.
Even my best mate, Marvin, knows it, and he's more useless than the gunman"

Получих я като подарък. Приятна книга. Прочетох я с удоволствие.

Историята започна многообещаващо, а пък свърши малко нещо мелодраматично и предвидимо. Нашето момче е деветнайсет годишен таксиметров шофьор, който се носи по течението в депресиращо безперспективен град в компания от приятели, които досущ като него не чувстват нуждата да избягат от него. След като в пристъп на необяснима (дори за него самия) самоотверженост предотвратява банков обир, ежедневието му се разнообразява под вещата ръка на неизвестен извършител. Промяната води до преосмисляне на заобикалящото и накрая героят е променен. Малко, но достатъчно.

"I have one housemate. He's called the Doorman, and he's seventeen years old. He sits at the flyscreen door, with sun painted onto his black fur. His old eyes glow. He smiles. He's called the Doorman because from a very early age he had a strong penchant for sitting by the front door.
...
I love the hell out of him anyway. But Christ, he stinks."


Стилът на писане ми хареса много - лек и динамичен, а циничното отношение на главния герой към живота, действаше много освежаващо. На моменти звучеше, като уморен и вечно неуспял полицай, пред пенсия, който е на прага да разкрие престъплението на живота си. Малко анахронистично, предвид на това, че Избраният едва е завършил училище.

"I cook.
I eat.
I wash but I rarely iron.
I live in the past and believe that Cindy Crawford is by far the best supermodel."

"I feel like I'm outside myself.
I watch myself drag Gavin Rose into the bush and beat him down to the grass, the dirt, and the fallen tree branches.
My fists clutter on his face and I put a hole in his stomach."

Препоръчвам я на звездобройци и безделници, които търсят малко меланхолично гимназиално настроение.