Божията формула - Жозе Родригеш душ Сантуш

Животът е софтуер.

Насам, народе! Португалският Дан Браун ще ви обясни нещата! Нерде науката, нерде религията. От мухлясала Португалия през умопобъркан Техеран, та чак до вмирисания на биволско масло Тибет просторите са все негови! Има разбити супер яки шифри от две думи на кръст, взлом по нощите в иранско министерство и разшифроване на най-важната тайна на Все... wait for it ...лената! И всичко това, извършено от задръстен университетски преподавател!

Изпитвам безпочвените подозрения, че авторът наскоро е бил огрян от изцелителната сила на обучението по физика в горните класове на гимназията и магията на наученото го е опиянила дотолкова, че е решил да престане да ограничава разказваческия си талант до журналистически дописки и е прехвърлил възхитата си от физиката в истински дебел роман. Само че книгата прилича на роман само по дебелината си. Липсва почти всякаква художествена стойност, фабулата е съшита с бели конци, а диалозите... о, диалозите са просто прелест. В общи линии представляват следното:

Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Нима?
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Аха, разбирам.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Ясно.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката. После мъдрецът с физичните познания логично се изморява и отива да спи. На другия ден инквизицията продължава.

Въпреки всички подозрения Герой Б не е селския идиот, а се зове професор Нороня - преподавател и стар ерген по съвместителство. Безценното светило на португалската криптографска наука се оказа вербуван едновременно от иранските тайни служби и ЦРУ за „разшифроването” на секретен документ, писан от самия Айнщайн по поръчка на Бен Гурион. По всички подозрения това трябваше да е рецепта за създаване на евтина гараж-мейд атомна бомба, но се оказа нещо къде по-тривиално – „доказателство” за съществуването на Бог, разбираш ли.

Не мога да се сдържа и да не обърна внимание на колектива, който е имал грижата тази белетристична перла да украси рафтовете и на българските книжарници. 5 души са си написали имената на предпоследната страница и 5те са мацки. Не, че е нещо, ама да бяха дали поне на един мъж със средно образование да прочете книгата и да им обърне внимание на някои очевидности. Феминизацията вече достига такива размери, че дори природният газ от страница 35 вече е сменил резбата и сега си тече като природна газ.

Някъде из блогосферата преди време срещах следната крилата мисъл, която доста точно пасва на господина душ Сантуш. Който не е чел фантастика на младини, после му се налага цял живот да живее в нея.

Обобщение: Рядко наивна и некадърна книга, която на места откровено лъже, като се маскира зад уж научни истини.

Един бърз сърч постфактум показа някои изненадващи и дори подвеждащи данни за същата творба. Ел, честно, не го очаквах от теб.:)

Ченгета – Майкъл Конъли

...тъмно като в душата на лихвар.

Майкъл Конъли в този блог вече ще бъде известен и като Ел Магнифико. Така те оплита в разследването, че до края на романа тичаш покрай детектив Бош като послушно куче. Не можеш да избързаш пред него, защото повествованието е много интензивно и постоянно се случват нови неща, старите хипотези се зарязват и тръгваме по нова следа. Същевременно обаче не можеш и да изостанеш от него, защото е адски интересно. Гатанки за ума, персонални опасности, едрогабаритна мафия ти диша във врата, нагазил си до ушите в стриптизьорки, перачи и евтини холивудски филми. Добрата новина беше, че Хари най-после си намери другарчета в работата, които да му уйдисват на дивия нрав и се съгласяват да вършат нелегални разследвания, докато са отстранени официално.

Започва по почти тривиален за ЛА начин. На един от пустите баири над открития амфитеатър Холивуд Боул седи бял ролс ройс с бос мъж в багажника, който от своя страна има златен ролекс с диаманти на китката и два куршума .22 в тиквата. Сиво ежедневие, един вид. Обаче следите водят основно към Вегас, а Хари се направи на нахален и отседна в „Мираж”, нали управлението плаща командировките. Чудех се сега коя и с какъв номер ще му завърти главата и почти се изненадах от дежа вю-то. В тая серия симпатягата с мустака яде съвсем малко бой, но затова пък хвърли доста повече. Добрите почти не можаха да бият лошите, защото лошите сами се биха още повече, Хари запази малко чест за финала и... не, айде поне него да не преразказвам.

Важен момент пак беше музиката. В тази книга Майкъл Конъли тотално се изложи, когато отказа да даде малко джазец за душата, и пусна Менделсон до дупка. Както и да е, ще продължавам да го чета, сигурно издателите са го натискали и затова е прибързал с лесна развръзка.

Той отпи от чашата със студено кафе, която бе донесъл със себе си в кабинета. От кофеина ръцете му трепереха, но знаеше, че ако престане да подхранва звяра, бързо ще грохне от умора.
***
Знаеше, че за истинските комарджии нямаше значение печалбата или загубата, а само очакването.
***
Подробностите бяха двигателната сила на всяко разследване.
***
Всичко това в град, в който проститутките по булеварда се задържаха по-дълго от повечето ресторанти.

пп
Заглавието за пореден и вече традиционен път магически се е превърнало от съдържателното Trunk Music в безличното Ченгета.

Зюден и обетът на падналия ангел - Фридрих Ани

Всички лъжат, на това те учат още в полицейското училище.

Това е първият роман на Фридрих Ани от поредицата за детектив Табор Зюден. Някъде авторът пишеше, че по различни причини насилието и кървищата не му допадат и затова неговият детектив разкрива само случаи за изчезнали хора.

В случая беше изчезнал един обущар, който никога никъде не е ходил, не обича да пътува и най-далечната му дестинация е кръчмата в края на улицата. Улицата пък се намира в мюнхенския квартал Швабинг. Историята допълнително се заплете, когато жената и балдъзата на изчезналия (житейско указание: трябва много да се внимава с балдъзите!) получиха съобщение от полицията, че обущарят се е обадил с недвусмислено указание да престанат да го търсят и да го оставят на спокойствие. В същия момент от банката съобщиха, че е изтеглил 20 000 марки, равняващи се на половината от семейните спестявания. Жената реве, Зюден нищо не вдява, после ролите леко се размениха...

При Фридрих Ани се наблюдава достойно за уважение внимание към и разнообразие в пиенето. То не беше бирено многообразие, шампанско, концентрати, а върхът беше, когато една сутрин се събуди на пейка в заключената кръчма, грижливо завит с одеяло. Силно, силно.

Всеки, който се случеше да пътува с Мартин, си спестяваше парите за двуседмичен престой в будистки манастир. Никъде нямаше да видите повече смирение и търпение, отколкото в опела, каран от главен комисар Хойер.
***
Така, както нямах мобилен телефон, нямах и часовник. Времето просто си съществуваше, а аз си взимах от него колкото ми потрябва.
***
Er trank einen Jägermeister, und weil nur Flamingos auf einem Bein stehen können, noch einen zweiten. (Сори за последното, хареса ми много, ама така и не успях да го преведа.)

Любимата дума на Зюден е обезателно.

Мечките откриват огъня – Тери Бисън

Заради името си този разказ отдавна ми е трън в окото. В смисъл, че ми е много интересен. Накрая се взех в ръце, издирих го и проверих защо.

„Мечките откриват огъня” без малко да изпадне от графата фантастика. В него фантастичното допускане е толкова кратко и явно още от заглавието, че дори някак се губи. Мечките в сума американски щати откриват (или пък може би си припомнят?) огъня, започват да си светят и да се топлят и вече не спят зимен сън. През зимата голяма част от тях дори започват да мигрират на юг успоредно на магистралите и огньовете им могат да се видят в шубраците през няколко километра. Толкова с фантастиката. Обаче това, което е прочуло разказа, предполагам е супер странната атмосфера, която създава. А тя е някак необяснимо фантастична. Уж историята е на главния герой, който се гордее със старовремски провинциални добродетели като умението да оправя гуми, на неговия малък племенник с флоберката и на една бабичка, която вече е пътник, а пък всичко се оказва наситено с някакво неописуемо мечо настроение, спокойствие и увереност. Да разбираш всичко, да не говориш много-много, да не бързаш, да правиш нещата както трябва.

Разказът излиза през 1990 в августовския брой на прочутото списание Asimov's Science Fiction и за оставащата половин година и за следващата 1991 успява да спечели само Хюго за къс разказ (1991), Небюла за къс разказ (1990), Наградата на читателите на Азимов'с (1991), Наградата на името на Тиъдър Стърджън (1991), Локус (1991) и наградата на SF Chronicle (1991). Скромно.

Орсън Скот Кард го е включил в своя антология заедно с истории от други 26 автора, които според него са най-добрите разкази на 20ти век.

Разказът може да се чуе ето тук в Старшип Софа - Наслада за слуха, вол. 25.:)

Последният койот – Майкъл Конъли

Или всеки е от значение, или никой няма значение.

Отново страхотен Майкъл Конъли! Макар този път да имаше малко повече фатализъм и разчистване на лични сметки, разследването на случая пак беше на ниво. За да ни е още по-интересно Хари Бош яде бой този път с железен бокс по тиквата, а пък докато беше във Флорида две вечери се забавлява със самотна художничка. (Макар че авторът вероятно трябваше да ни спести клиширания открит фолксваген кефер на художничката.) Пак имаше хубав джаз и живопис. Майкъл Конъли може да ви впише толкова красота в един роман за грозни престъпления, че ще има да се чудите как изобщо е възможно. Но да караме поред на номерата.

Хари беше отстранен от работа за неопределен срок и го задължиха да ходи на задължителни срещи с психоаналитик (Год блес Америка!), защото разби стъкления офис на Паундс с главата на последния. Последният също така му се явяваше шеф. Видял се изведнъж с много свободно време и психически претоварен [общината напираше да му събори пострадалата от последното земетресение къща (да, оная на пилоните), жената от предния роман го заряза и побегна чак във Венеция, Европата, назначиха му заместник в работата и тероризиран от настоятелната шринкаджийка (все си мислех, че ще й налети и на нея)], Хари се зарови в миналото. Да разчепка убийството на майка му от преди 30 години.

Какво слушаше Хари този път?

1. Willow Weep for Me от албума на Клифърд Браун Clifford Brown with Strings от 1955. Просто тъжен, мирова скръб.
2. Do Nothing till You Hear from Me. Жената му избяга без обяснения.
3. What a Wonderful World на Луис Армстронг. Прекрасен, няма що. Бит, пиян, излъган и зарязан от всички, просто чудесен...
4. „Шехеразада“ – Римски-Корсаков. Това също беше излишно като кабриото и затова не получава линк. Какъв смисъл има включването на намеци за балет в роман за Хари Бош? То бива арт, ама чак пък толкова...
5. Blue Valentines на Том Уейтс. Събориха му къщата, нанесе се в долнопробен мотел, умряха хора.

Влагата го обгърна като мокра кърпа още щом излезе от самолета и заслиза по стълбичката.
***
Нищо не сближава хората така, както изстрели в покрайнините, помисли си Бош.

Българското заглавие на първото издание от размирните времена на 90те се е поддало на импулса и беглите намеци във финала, импровизирало е със заглавие "Последната мисия", и разбира се е сгрешило. Това съвсем не е последното приключение на Хари.