Врагът – Ерих Мария Ремарк

Оръжията превръщат хората във врагове.

Заваля, захладня и заприлича на есен. В мъгливото и кално време според мен е удачно да се чете за Първата световна война с цялата й „прелест“ от окопи, въшки, химически оръжия и други фронтови новости. И да не забравяме жертви, независимо загинали или не.

В тази книжка са събрани шест ранни разказа на Ремарк за Първата световна, за които светът научи сравнително скоро. Причината е, че скоро след грандиозния успех на „На западния фронт нищо ново“ Ремарк получава поръчка да ги напише за някакво американско списание. Излезли там през 1930-1931 и са били забравени дълго време, та чак до 1993, когато са преоткрити и излизат на немски.

Стилът е така характерният за младия Ремарк – суров, почти документален и едновременно лиричен от декорацията с жалостта на младия интелектуалец за опустошените от войната хора и места. За враговете, които са просто другари, но с оръжия, за осакатените семейства. За прекършените младежи, за срутената психика на възрастни, които са оцелели само телом. За невероятно ускорените животи и съдби, които само войната може да изчерпи толкова бързо и после да ги захвърли.

За Ремарк в родината му масово казват, че е „военен пацифист“, така пишело и в музея в родния му град Оснабрюк, където много ми се иска да ида някой ден. Другото, което не казват, е, че в Германия всъщност не го тачат особено. Вероятно защото е така силно свързан с войните, за които там е така неудобно да се говори.

Може вече да ви е втръснало да го споменавам и на други места, но при желание ето тук можете да прочетете и шестте разказа в преводи на български, които носят моето име:

Врагът

Жената на Йозеф

Историята за любовта на Анете

Карл Брьогер във Фльори

Мълчание за Вердюн

Особената съдба на Йохан Барток

Тези преводи не са съвсем мои. Те са на един впечатлителен стажант по машиностроене, който преди десетина години събота и неделя засищаше физическия си глад с фрикадели, варени картофи и бира „Рекс“, а интелектуалния с персонализирана наслада от жонглирането с редки текстове на любим автор, които преводи записваше с молив в тетрадка с твърди корици.

Приятно ви четене и дано ви харесат. Аз си признавам, че най-любим ми е „Жената на Йозеф“. :)

Повелителят на мухите – Уилям Голдинг

Антиутопията трябвало да показва колко е фалшива утопията.  Тази е написана през 1954, а авторът Уилям Голдинг получава Нобеловата си награда 30 години по-късно. Макар статията за книгата в Уикипедията да е ужасна, в нея пак има и нещо полезно. Аз, както вероятно и повечето читатели, не бях разбрал какво е значението на заглавието. Връзката е с името на Велзевул (идва от еврейска дума, която значи Повелител на мухите), т.е. синоним на дявола.

Книгата е много силна и страшна. Хем се вижда, че е измислица, хем е страшна, защото всички герои са деца. Когато разказваш на какви страхотии е способен човек и ги разкажеш от името на възрастен, не е същото, както ако злото пълзи без контрол из детските души. Ама как е възможно? Много просто, поставяш група момчета сами на изолиран остров и им гледаш сеира как ще оскотеят и ще се избият. Нали беше много хубаво да си сам, да нямаш възрастни над главата, да правиш, каквото си решиш? И какво ще направиш? Опитът показва, че правиш предимно глупости. Тогава в главите на малцината трезво мислещи се възцарява ужасът от безсилието, когато знаеш, че си прав, но никой не те слуша и неслушащите започват да погубват себе си и което е по-важното – теб.

Интересно ми беше да видя развръзката, която не предложи идеи за решаването на такива проблеми. „Богът от машината“ даде само някакъв изход, моментно спасение, но не и лечение на пагубните мисли и деяния, които доведоха до разложението на малкото островно общество.

Препоръчвам да се чете само от възрастни хора и особено във времена около избори.

Мненията за същата книга при Христо, Станислава и в Четива.

Кръв – Майкъл Конъли

Един от по-ранните романи на Конъли, в който се запознаваме с Тери МакКейлъб (после ще го срещнем в Примката на совата и Завръщането на Поета, така че не се плашете, засега ще издържи)  – бивш агент от ФБР за ЕлЕй и региона, ловец на серийни убийци, който без време е пенсиониран по болест, защото се е наложило да оперират болното му сърце и да му трансплантират ново. Тери няма къща, роднини, приятели и живее на старата си яхта на кея срещу остров Каталина. В един хубав ден два месеца след операцията при него идва жена, която го моли да разследва убийство. Как, като какъв, защо? Ами защото носиш сърцето на сестра ми, която беше застреляна при обир на магазин... И Тери се захваща, нещата, естествено, се оказват съвсем не такива, каквито изглеждат в началото,  и всяка нова информация застрашава чисто новото му сърце.

Конъли е във вихъра си, умело създава нови образи, които да експлоатира дълго след завършека на романа, но не и прекалено дълго, за да станат предвидими и скучни. Смесва познати и вече любими места от ЕлЕй (ресторантът „Мусо&Франк“) с любима музика, булеварди, пейзажи. Балансирана смес от философски размишления, екшън, загадки и истински същестуващи хора и места за реализъм. Винаги личната история на героя да бъде омесена с разследването и проблемите и опасните ситуации да се прехвърлят от едната линия на другата. Винаги правдата се отстоява дори с риск да застраши личното щастие.

По книгата има филм от 2002 с Клинт Истууд, казва се пак Blood Work.

Мечката и драконът – Том Кланси

 Страните нямат приятели, а само интереси.

Кисинджър

Това е книга за шпиони, войни и политика с обем от над 1200 страници. Авторът е дългогодишен спец по шпионските трилъри, от който аз досега не бях чел нищо (срам, срам...), а само бях гледал няколко пъти екранизацията на „Ловът на Червения октомври“.

Изключително мащабно, детайлно и реалистично представяне на поводите и причините, които може да доведат до световна война с ядрен уклон в наши дни, днес и сега. Без измислици-премислици, не, сър. От тънкостите на дипломатите при преговори, през шпионската дейност, взимането на политически решения със световно значение и не на последно място стратегията на бойните действия. Ах, тези танкови колони, ами въздушните боеве, артилерията, „умните“ бомби, дроновете... Прекрасна романтична симбиоза от стари дизелови танкови двигатели и ъпгрейди на софтуера на ракети земя-въздух. Напрежение и изненади от какъв ли не вид, от моретата от дизел по формата на стратегически резерви от времената на Хрушчов, до предаване на бойни действия на живо в интернет.

Поради нещастно стечение на случайни обстоятелства рутинни търговски преговори между Щатите и Китай завършват със затръшване на врати и изтегляне на американските дипломати от Китай. Страната на свободните, която се явява и дом на смелите, се затваря за всички китайски стоки и най-голямата по население държава на света изведнъж остава без долари, без които не може да си купи дори най-насъщното – нефт и пшеница. По същото време в източната част на Сибир руснаците имат нещастието да открият две гигантски находища на нефт и злато. Решението на китайското политбюро е да се завземат с военна сила тези две находища и така да се решат възникналите проблеми на страната им. Самата Русия (особено в азиатската си част) е в състояние на полуразпад и от славната им армия не е останало почти нищо. За броени дни хиляди китайски танкове нахлуват през река Амур и навлизат на стотици километри навътре в Сибир. Ще има ли кой да им се противопостави, с какво, как и с какъв резултат?

В заключение: Том Кланси е шибан гений, а преводачите му Павел Талев и Борис Христов са феноменални. Точка. Дори глобалните войни стават буквално заради едно нищо. Две точки.

Препоръка - намерете си някаква причина и я прочетете тази книга. Според мен е много важно, а освен това ще ви бъде и интересно.

Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. Но на умния ще го повери.
***

Животното, което трябваше да се пази в клетка, беше войната и то се пуска от нея, когато времето за това е подходящо.

***

Главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели. 

***

Това, което се виждаше на екрана на монитора, й приличаше на нещо, което би се получило, ако се натопят краката на няколко пияни петли в мастило и след това ги пуснат да се разхождат върху бял лист хартия. (Как изглежда на западняците китайската писменост.) 

***
Талантът отиваше там, където бяха парите.

Кал, пот и сълзи – Беър Грилс

Тази книга на Беър Грилс може да бъде наречена чудесен лош пример как не бива да се пише за приключения. Защото дори и да си имал интересни и опасни преживелици, съвсем друго е да ги разкажеш по интересен начин. Ако пък от заглавието се очаква да пробуди у читателите представи за тежък живот, то тогава спокойно можем да го наречем подвеждащо.

В тази своя автобиографична книга "Беър" (или Едуард, както се казва по паспорт) е избрал да постави акцента върху някои от най-рискованите неща в живота си – кандидатстването му за специалните части на Великобритания (SAS), неуспешния скок с парашут, който прави за удоволствие и в резултат е целия почупен, включая три прешлена от гръбнака, и изкачването на Еверест. А, и как се е оженил! Точка. За тримата му сина има няколко думи, за родителите и баба му - малко повече. Историята приключва когато става известен и започва да прави предавания. За самите тях обаче - джунгли, пустини и разни други такива диви и интересни места, не е написал нито дума и вероятно на тях има посветена някоя друга книга.

SAS - Десетки страници скука и безинтересни детайли, които за сметка на това пък са в изобилни количества. Ок, бил е там, станал е командос, напуснал е, но от цялото кандидатстване и служба ние научаваме основно как е ходил безчет километри с тежка раница на гърба в мокро, тъмно и студено. Това ли са командосите, нещо средно между планинари и шерпи?

Може ли човек с три счупени прешлена да проходи и малко след това да изкачи Еверест? Ето това вече е по-интересно, но ако имате неблагоразумието да разкажете историята на изкачването с акцент върху най-безинтересните детайли, и вашата ще се получи трудна за четене като тази на Беър.

Беър Грилс е завършил може би най-престижното училище в света – Итън. И с това изглежда се изчерпват образованието, културата, речникът му. От книгата се запознаваме с един безгрижен и наистина много упорит и здрав млад човек. Който обаче освен това и не обича да се замисля особено много, рискува често и като цяло има доста авантюристичен живот. Колкото е интересно за гледане на филм неговото „Оцеляване на предела“, толкова е скучновата и автобиографичната му книга. Но може би такива са били и някогашните английски откриватели и приключенци, защото тогава Беър Грилс чудесно би се вписал в редиците им.

И една картинка, която намерих преди време и специално си я запазих.