Пътят към възкресението - Майкъл Конъли

Мики Холър и Хари Бош са се наели с благородна мисия - да освобождават невинно осъдени и излежаващи присъди. Да, и това го има и не е чак толкова рядко.

След сензационното освобождаване на доказано невинния Хорхе Очоа, в кантората на Мики завалява порой от писма от затворници. Разбира се, всички твърдят, че са невинни. Задачата на Хари е да пресява потока и да се обърне внимание само на най-обещаващите случаи. Така попадат на млада майка, обвинена, че е застреляла мъжа си. Има скандал, два изстрела, има барут по ръцете, има признание и излежана половин присъда. След като се заравят по-дълбоко в случая, се оказва, че нито барутът е от нейните ръце, нито признанието е истинско, камо ли да има оръжие и възможност. Адвокатът ѝ е бил пълна дупка, а за татуираните полицаи пък изобщо не искам да говоря.

Научихме какво е то хабеас корпус и как се атакува държавата в такъв случай. Хари се подложи на експериментална терапия и засега изгледите са добри. Храната и музиката бяха традиционните - джаз и Мусо&Франк.

Това беше 38-ата книга на Конъли и само седма за Адвоката с линкълна. Едноименният сериал на Нетфликс засега е само до втори сезон, т.е. филмирани са само два романа, което е все пак някаква утеха, докато чакаме следващия роман през следващата зима, който дори още не е обявен.

Честита Нова година и дано да е по-плодотворна от предишната!

Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа - Ги Верхофстад

Ги Верхофстад е бивш белгийски премиер и настоящ депутат в Европейския парламент. Той е един от най-активните и ясни гласове по всички теми, които имат връзка с просперитета на Европа и бъдещето на ЕС като истинска федерация, сплотена и силна. 

Имената на множество идейни предшественици на Верхофстад срещах преди в "Пионерите на ЕС" и започнах да се интересувам кои са европейските федералисти днес. Хората, които сега се борят за тази толкова интуитивна и естествено понятна цел, и се сблъскват с отпора на разцъфтелия популизъм, спекулиращ с безвъзвратно овехтялата национална карта, често финансирана от зложелатели от Изток.

Авторът пише в годината, когато проектът за Европейска конституция се сблъсква на два пъти с отпор от национални парламенти. Тази критична точка го провокира да обедини размишленията си в своеобразен манифест, съдържащ няколко основни точки, които да дадат направление за бъдещи действия. Да покаже и докаже защо е важно Европа да има собствена армия, единна валута, една външна политика, координирана данъчна и социална политика...

Непременно ще чета още по темата, защото това е бъдеще, с единия си крак стъпило в настоящето.

Европа - една държава!

Манюня - Нарине Абгарян

Докато се наканя да прочета тази толкова нашумяла книга, и тя вече се превърна бестселър, а авторката ѝ доби такава слава, че чак беше поканена и се яви на Панаира на книгата, за радост на безбрежното фенство.

За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с  чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали. 

Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако  си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.

От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.

Магьосникът от Землемория - Урсула ле Гуин

Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.

"Магьосникът от Землемория" е едно от онези основополагащи литературни произведения, които са оформили път за много други след тях. И ако може да са обобщи максимално значението и приносът ѝ, за мен това е силата на имената. Познавайки истинските имена на нещата и хората, ти придобиваш сила над тях. Замислете се, не може да не ви е направило впечатление колко красиво е самото име на този свят - Землемория (по-хубаво е дори от оригиналното Earthsea). Земя и море. Много ясно, как иначе да се казва?

Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.

Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.

Глина - Виктория Бешлийска

Дебютният роман на Виктория Бешлийска "Глина" през последните години доби огромна за българските мащаби слава. Това заглавие и характерната му слънчева корица ще ги видите не само в книжарниците, а и по супермаркети, бензиностанции, навред. За мен това е безспорно доказателство за успех - максимално много хора са се поинтересували и са пожелали да прочетат книгата.

В романа личи характерната за дебюти страст, желанието да споделиш всичко вълшебно, което си открил, което те е вдъхновило и е накарало душата ти да прелива. Това, което те окрилява да напишеш 368 страници, които си препълнил с любов към думите. Българските думи, старите думи, турцизмите, диалектните, ярките думи, които са богатство сами по себе си и извикват други образи, не делнични или обикновени. Тази страст към думите, или както Георги Господинов го нарече - чудото на езика, за мен беше най-впечатляващото и най-силното нещо в романа. Не можах да не отдам дължимото уважение към авторката, която е хвърлила толкова труд в желанието си да ни покаже защо толкова обича думите. Книгата буквално прелива от разни позабравени понятия, които често да дадени под линия или в речника накрая. Термини за занаяти, инструменти, домакински пособия, обичаи, митични образи или най-общо неща от бита на миналите векове, които отдавна са изпаднали от езика на днешното съвремие. И Виктория Бешлийска ги е съживила, настроила е апарата за езиково реанимиране на максимална стойност и ни е шибнала с цялата мощ на думите.

По силата на навика, макар и отслабнал от последните месеци на нечетене, не можах да не направя сравнение с книгите, които досега са ме грабвали и са ме оставяли без дъх. Защото тази не беше от тях. Четох я на почивки, продължително и с усилия. Самата история, маниерът на разказване и случката вътре беше такава, че не предполагаше да ми допадне особено - грънчари, овчари, знахари, любови. Тя не е за моя вкус. Изглеждаше ми леко суха в началото и мелодраматична след това, когато действието се забърза и драматичните събития зачестиха. Някой ми каза, че това е женска книга, и колкото и да може да се коментира или критикува политкоректността на такова изказване, вероятно най-малкото подсказва, че повечето от харесалите я до степен, че да я препоръчат някому или да си купят следващия роман на авторката, са жени. И това също е ок, не може всички да четем само кръвопролитни криминалета.