Интелектуалното наследство на Конрад Аденауер (Речи, интервюта, размисли) - Конрад Аденауер

Съвсем тъничка книжчица, но с много ценно съдържание - думите на един от първите радетели за европейска федерация, който действително е работил на високо политическо ниво за тази светла цел. Убеден федералист, който е изстрадал лично две войни и последвалите катастрофи, за да знае със сигурност, че един мирен договор често пъти не струва нищо. А мирът е универсална ценност, която трябва да бъде защитавана.

Аденауер е първият канцлер на Германия и основател на Християндемократичната партия. Това му се случва, когато е вече на достолепните 70 години. И тогава се развихря политическата му кариера! Той е един от най-ярките защитници на идеята за обединена Европа, като с прости и разбираеми думи обяснява и доказва, че това е единственият път на Европа към траен мир, сигурност, благосъстояние и развитие.

Германският народ трябва да се ангажира с политиката, понеже само по пътя на политическото мислене и политическата зрялост той отново може да достигне до свободата и до съграждането на една нова, свободна Германия. Всяка политическа дейност минава през партиите. (1946 г.)

***

Средното съсловие - най-добрата преграда срещу превръщането на народа ни в маса.

***

Възпитанието в средното и основното училище е по-съществено от предаването на знание. Но за възпитанието на децата на първо място са отговорни родителите, а не държавата.

***

В историята има вечни закони. Един от най-важните закони е, че в историята правото си остава право. В историята след престъпването на правото следва наказание.

***

Въпреки че е малка и въпреки своята военна слабост, Европа играе много голяма роля в тази борба, защото именно Европа е твърдината и източникът на западнохристиянския дух. 

Как изглежда положението в Европа днес? (1948 г.) Ако си спомните времето преди 45 години и си представите как изглеждаше Европа тогава, когато Германия бе най-могъщата сухопътна сила на континента, когато Франция и Италия бяха велики сили, когато Англия бе най-голямата морска сила и нейният флот бе по-голям от всички други взети заедно, когато Съединените щати все още бяха страна с дългове, когато заедно с Австро-Унгария целите Балкани и балканските страни бяха свързани със Западна Европа, когато в самата Русия все още не властваше изцяло азиатският елемент, а влияние имаше западноруският - и след това погледнете към днешна Европа, то ще разберете потресаващото падение. Ние сме обхванати от нова надежда за Европа и това е идеята за Европейски съюз, за Обединена Европа. Идеята не е нова, тя бе изречена още преди 100 години и след Световната война от 1914-1918. ... Сега изглежда, че това дело е направило могъщ скок напред в своето развитие с факта, че френското правителство официално е отправило молба към редица европейски страни да се създаде комисия, която да подготви европейски парламент.

***

Нашите внуци ще жънат плодовете на онова, което решаваме днес.

***

Единството на Европа бе мечтата на малцина. То стана надежда на мнозина. Днес е необходимост за всички нас. Единството на Европа, дами и господа, е необходимо за нашата сигурност, за нашата свобода, за нашето съществуване като нация и за всички нас като общност от духовно съзидателни народи. (1954 г.)

За Европа - Робер Шуман

Тази малка (но страшно ценна!) книжка с размисли за нуждата от европейска федерация е преведена и издадена в България през 2001 със съдействието на фондация "Робер Шуман" и предговор от Желю Желев. Времената бяха оптимистични, обединена Европа ни изглеждаше все по-близо, интернет също помогна за премахването на някои поизтънели граници. Скоро след това ни приеха в ЕС и започнахме да приемаме много от европейските блага за даденост, понякога дори без да се замислим кога и как е започнало всичко, през какви премеждия е трябвало да минат страните, да не говорим пък какво ни предстои.

В прочутата декларация на френския външен министър от девети май 1950 година са концентрирани духът и усилията на първото поколение европейски федералисти. Не един и двама са разсъждавали защо не е възможно в Европа да има траен мир, ако тя остане континент на националните държави, и как мирните договори не струват нищо. Защото Втората световна война им е показала, че наднационалните, общочовешките ценности са по-големи и по-важни от частния политически интерес на която и да е нация.

Тиражът на книжката е изчерпан отдавна, но за сметка на това текстът може да се намери безплатно в електронен вид и до днес на сайта на издателството ето тук. За всеки случай обаче си набавих книгата и като книжно тяло, за да мога да я раздавам на близки и познати, които съм се уверил, че не са чужди на идеята за още по-тясна европейска федерация. Това наднационално обединение си има своите бащи основатели и Робер Шуман е един от тях. А когато дойде 09.05, си припомнете, че това е Денят на Европа, а не нещо друго.

Европа не може да се изгради с един замах като цяла конструкция: тя ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи най-напред солидарност.

***

Англия няма да се съгласи да се интегрира в Европа, ако не бъде принудена от събитията.

***

Европа преди да бъде военен съюз или икономическа цялост, трябва да бъде културна общност в най-възвишения смисъл на думата.

Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие

Какво: Това е международен договор, който осъжда насилието над жени и домашното насилие, както се вижда и от заглавието му.

Кой: Автор е Съветът на Европа – това е организация на страните от Европа (т.нар. „Голяма Европа“ – 47 държави), която работи за целите на европейската интеграция. Организацията насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. В организацията членуват 47 държави с 800 милиона души население и тя е напълно самостоятелен орган, съществуващ отделно от ЕС.

Къде: Конвенцията може да се открие и прочете на официалната страница на Съвета на Европа тук.

Колко: 32 страници

Кога: Конвенцията е предложена за подписване на 11 май 2011 г. в Истанбул, Турция, и е в сила от 1 август 2014 г.

Какво е джендър и трети пол: Gender е английска дума, която означава пол и род. Ако очаквате да значи нещо друго, както и какво изобщо е това "трети пол", то няма да го откриете никъде в този документ. Проверих го, джендър и "трети пол" се срещат в конвенцията точно 0 пъти. Ако ви интересува конспиративното схващане какво е това друго, допитайте се до БСП, националистите и останалите талибани, които направиха така, че България се оказа единствената държава на Балканите, която не е ратифицирала конвенцията.

Манифест от Вентотене - Алтиеро Спинели и Ернесто Роси

Към свободна и обединена Европа

Алтиеро Спинели (1907-1986) е един от бащите на Европейския съюз и е автор на "Манифеста от Вентотене" - един от първите документи в подкрепа на създаването на обединена Европа. 

Когато е участвал в писането на този манифест, той е бил още далече от всякакви мисли и перспективи за кариера и политика. На 17 става комунист, а на 19 вече е осъден от фашисткия режим на Мусолини да лежи 16 години в затвора. И той ги излежава почти изцяло, но в това време открива съмишленици, разсъждава и пише. Как може да се направи така, че фашисткото безумие да се спре и никога повече да не се върне?

Някои от идеите в манифеста от днешна гледна точка може да ви се сторят твърде комунистически или дори анархистки, а други пък - пророчески. Затова трябва да се има предвид, че са писани от едни твърде млади хора без опит. В затвора той учи усилено и става страстен поддръжник на наднационалната интеграция, започва да критикува комунистическата партия. Разочарован от комунистите той ги напуска и се присъединява към каузата на федералистите. Когато Спинели е държан в плен на малкия остров Вентотене, се оформят федералистките му идеи. Той се убеждава все повече, че  общоевропейското движение към федерализъм ще помогне да се противостои на разрушенията на национализма.

След Втората световна война Спинели създава Федералисткото движение в Италия. До края на 40-те и през 50-те години на XX век той се проявява като твърд защитник на федералистката кауза за обединена Европа. През 60-те години на ХХ век Спинели, в качеството си на правителствен съветник и изследовател, учредява Института по международни отношения в Рим. Той е член на Европейската комисия от 1970 г. до 1976 г., а през 1979 г. е избран за член на Европейския парламент.  През 1980 г. заедно с други европейски депутати - привърженици на федерализма, той основава клуба „Крокодил“, наречен така по името на ресторанта в Страсбург, в който често се събират. На 14 февруари 1984 г. Европейският парламент приема предложението с преобладаващо мнозинство и одобрява „Проект на Договор за създаването на Европейски съюз“, плана „Спинели“.

Първата задача, с която трябва да се заемем, без чието решение всеки прогрес би останал измамна надежда, е окончателното премахване на границите, които разделят Европа на суверенни държави.

***

 ...здрава федерална държава, разполагаща с европейски въоръжени сили вместо националните армии, да разруши решително икономическите автархии, които са гръбнакът на тоталитарните режими; да има достатъчно органи и средства, за да гарантира изпълнението, в отделните федерални държави, на своите разпореждания, насочени към поддържането на общия ред, макар и оставяйки на държавите автономност, която да им позволява гъвкави възможности и развитие в политическия живот, съответстващ на типичните особености на различните народи. Ако в главните европейски страни има достатъчен брой хора, които да разберат това, победата ще бъде скоро в ръцете им, защото обстановката и хората ще са благосклонни към това дело.

Най-търсеният човек – Джон льо Каре

Не помня скоро да съм подхождал към друга книга с толкова голяма кошница, както към тази. След висотите на Джон льо Каре във „Вечният градинар” си бях втълпил, че името му е достатъчна гаранция за висококачествен емоционален и интригуващ трилър. Тук имаше нещо такова, но не съвсем.

Млад чеченски емигрант пристига нелегално в Хамбург (същия Хамбург, от който тръгват част от атентаторите от 11.09.), за да си получи наследството, което баща му – висш военен от времената на СССР – е откраднал и заделил за черни дни при разпада на системата. Младият Иса и скромните му $12 000 000 обаче привличат вниманието на доста служби, на една алтруистична адвокатка, която обикаля Хамбургския Алстер с дънки и колело, и на един застаряващ британски банкер с нежно сърце. Следват най-добронамерени договорки, игри и инсценировки и всички те са с идеята да се преборят 5-те % зло у един иначе благочестив мюсюлманин. А колко процента е злото у всички останали хора? Колко зло могат да донесат 5% от $12 000 000?

Освен шпионажа, немските служби и действията на радикалния ислям, тази книга е и за Европа. Европа с безкрайните й игри на дипломация и безбройни нива на уговорки между безчетни служби. Отчитане на дейност, робуване на историята при пълна неадекватност към актуално случващото се в момента по света. Това са неща, които ужасно ме дразнят в Европа, не само във връзка с действието в този роман, а и по принцип – във връзка с нереализирани клишета като ЕС, общата валута, единното управление. Европа никога няма да стане една държава като САЩ, както на мен толкова много ми се иска. Или поне не и в обозримо бъдеще.

Още малко за книгата има тук и там.

Но когато жена на половината от годините ти се втурне в живота ти и се обяви за твоя морална водачка, нямаш друг избор, освен да се стегнеш и да я слушаш. Още повече пък, ако се окаже най-привлекателната и интересна жена и най-невъзможната любов в целия ти живот.

Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа - Ги Верхофстад

Ги Верхофстад е бивш белгийски премиер и настоящ депутат в Европейския парламент. Той е един от най-активните и ясни гласове по всички теми, които имат връзка с просперитета на Европа и бъдещето на ЕС като истинска федерация, сплотена и силна. 

Имената на множество идейни предшественици на Верхофстад срещах преди в "Пионерите на ЕС" и започнах да се интересувам кои са европейските федералисти днес. Хората, които сега се борят за тази толкова интуитивна и естествено понятна цел, и се сблъскват с отпора на разцъфтелия популизъм, спекулиращ с безвъзвратно овехтялата национална карта, често финансирана от зложелатели от Изток.

Авторът пише в годината, когато проектът за Европейска конституция се сблъсква на два пъти с отпор от национални парламенти. Тази критична точка го провокира да обедини размишленията си в своеобразен манифест, съдържащ няколко основни точки, които да дадат направление за бъдещи действия. Да покаже и докаже защо е важно Европа да има собствена армия, единна валута, една външна политика, координирана данъчна и социална политика...

Непременно ще чета още по темата, защото това е бъдеще, с единия си крак стъпило в настоящето.

Европа - една държава!

Могили, храмове, гробници: записки на един могилар - Георги Китов

Изключително трудно дочетох тази книга, нищо, че има много картинки. Много факти, дати, подробности, хора, места. Четивото има вид на лични мемоари и затова е практически невъзможно да се проследи внимателно и да се запомни. У мен остана обаче общо фоново впечатление, което беше много ценно. 

Аз не съм някакъв ограничен националист или шовинист, който по липса на информация за значимостта на другите е прегърнал патриотарстването като най-висша кауза. Дори напротив. Не ме изкушава взирането в „народното“, а етнографските музеи ми се струват едно от най-скучните неща след изобретяването на поп-фолка и леопардовата щампа. Хора, моля ви, мислете малко по-мащабно. Затова предполагам, че щом аз съм останал впечатлен от значимостта на тракийското наследство, което е разкопал Китов, представете си за каква висока стойност на находките говорим. 

Но както и да е, колкото и да е кофти за четене, тази книга има много важно значение като фактология. Тя издава планетарното значение на една цивилизация, на чиято територия имаме късмета да благоденстваме и ние днес. Ще го кажа просто, за да е разбираемо:

• България е на трето място в Европа по мащаби и стойност на културно-историческото си наследство. По разбираеми причини на първо и второ място са Италия и Гърция. Представяте ли си, ние с вас живеем на най-важното и стойностно място след Рим и Елада? 
• В България е намерено най-старото обработено злато в света. Тук са работили виртуозни майстори 15 века преди Микенската цивилизация. 
  
• Пловдив е най-старият жив град в Европа и шести в света. 
• Европа като географско място и като генофонд е заселена от хора, дошли от тук, през Тракия. 
  
• Когато Западна Европа е била царство на зелките и дивите прасета, на територията на днешна България е имало високо развита човешка цивилизация. 

Това са факти. И доказателствата за тях са пръснати из територията на цяла България. Десетки са местата, на които можете да се убедите лично какви впечатляващи паметници са оставили траките след себе си. Без световен аналог за епохата си. Гърция заради една гробница в Микена е пробила трапове, та потокът от стотици хиляди туристи да не спира да тече. Гробници на владетели и религиозни храмове от този калибър, че и къде по-разнообразни, в Долината на тракийските царе има с лопата да ги ринеш. Кой знае за тях? Една шепа специалисти. Може ли да се разгледат? Срамно малък брой. А другите? Бурени и разруха.

Затова вдъхновен от културните богатства в книгата, реших да си направя една карта с най-важните обекти от Китовите разкопки и едно по едно да обиколя всичките места. Пък да видим какво ще излезе.

Послеписът на тази книга е от януари 2008. През септември същата година по време на разкопки в Старосел Георги Китов получава инфаркт и умира на място.

Като гледам това ревю се получи едно такова, че в него няма нищо конкретно за Китов и намерените от него съкровища. Но какво да се прави, това бяха първите впечатления. :)

Кан Тервел – кошмарът на халифата – Емил Димитров

Не съм вярвал, че ще дойде ден да прочета книга по препоръка на лицето Божидар Димитров, но ето, че се случи, и на всичкото отгоре съм супер доволен. Скоро след като ислямистите нападнаха и избиха художниците от „Шарли Ебдо“ духовете в Европа доста се разбуниха и в нестройния хор на възмутените се чуха какви ли не обвинителни гласове. Тогава случайно попаднах на статия, в която се казваше, че не Карл Мартел (който и да е той) трябва да честват европейците, а кан (според най-последна информация правилното наименование на българските владетели от това време е кан) Тервел, понеже той е спрял през 718г навлизането на исляма в Европа. Авторът на статията беше Божидар Димитров. Нови за мен факти, които или изобщо не съм знаел, или добре съм забравил, но след проверка се оказаха достатъчно верни, за да ме зачовърка темата. Какво друго можех да направя, освен да си поръчам и изчета на един дъх единствената книга, която намерих.

Книгата е роман и като такъв не може да му се дири сметка за прецизната фактология на събитията, но съм сигурен, че дори и човек да има едно на ум, пак ще придобие достатъчно вярна представа за събитията от онова време. Защото фактите са си факти – след като ислямът е завладял Близкия изток, цяла Северна Африка и Иберийския полуостров, в подножието на стените на Константинопол той се сблъсква с едни диви образи на коне, които така го напляскват по чаршафите, че го пращат да си ходи там, откъдето е дошъл. И никой не може да каже какви биха били историята и бъдещето на Европа, че и на света, ако Тервел не беше победил. Да, Тервел. По-късно църквата го е канонизирала за светец — свети Тривелий Теоктист, спасител на Европа.

Много бях доволен, че в книгата е отделено достатъчно място за така любимите ми битки и стратегии. Може действието да е предадено в дух като за по-младежка публика, но според мен това не само, че не отнема от достойнствата на романа, ами дори го прави подходящ за по-широка група читатели.

Книгата си има и местенце във фейсбук ето тук.

Нощ в Лисабон - Ерих Мария Ремарк

Още в рамките на романтичността на двайсетте си години изчетох всичко от Ремарк, но макар най-подходящото време за това да е отминало, понякога ми е приятно да се връщам към някои от произведенията му. "Нощ в Лисабон" хронологически се пада към края на перипетиите на неизменно бягащия от войната и нацистите интелектуалец. В днешна Европа думата мигрант е добила доста негативен ореол, но като се замисли човек, хората винаги са бягали от войните, глада, опасностите и са търсели спасение на нови места - по-добри или най-малкото временно по-спокойни. Когато нацистката вълна се разлива из Европа, милиони хора побягват, и щом една държава бъде превзета, те бягат към съседната, и така докато се свършат всички съседни и се окажеш на брега на океана, където тръгват последните параходи за Америка. Германия - Австрия - Швейцария - Франция - Испания - Португалия. Това разказва и книгата, която е среднощен разговор между двама мъже, които са със сходни съдби - и двамата бягат от нацистка Германия (Оснабрюк!), и двамата са изстрадали доста, докато стигнат до Лисабон, но единият има всичко необходимо за последната крачка към спасението, а другият е капитулирал. Кое е всичкото ли? Паспорт, билет, виза и жена му до него. Което и от изброените да липсва, прави останалите безполезни.

Ремарк продължава да ми се струва една идея по-сантиментален отколкото е необходимо в такива условия, когато първо трябва човек да оцелява и да се спасява, пък после да го удря на философстване. Предполагам, че пак това е и една от причините все още да бъде търсен, преиздаван, четен и харесван. Заради онова малко зрънце непрактичност, лудост или каквото там го наричаме, което кара хората да бъдат други, когато са открили половинката, без която им се струва, че наистина нищо няма смисъл. Да се люшкат между безумна смелост и примирено отчаяние, като и двете състояния да изглеждат еднакво човешки.

Отново ми направи впечатление с какви цветове Ремарк описва картините си и как това влияе на представите на читателя. Колко много се пие в романите му и колко обречени са жените в тях. Колко красиви места има в Европа и как изглеждат още по-прекрасни, когато не можеш да останеш там, защото трябва да бягаш за живота си.

Както и да е, това е една много хубава книга, а ако я четете на младини и уцелите момента, се превръща директно в превъзходна.

Защо нациите се провалят - Дарон Аджемоглу, Джеймс Робинсън

В историята на света някои нации се провялат, а други просперират. Защо това е така, които са критериите, за да стане едното или другото? Ако можем да избираме нашата страна от кои да бъде, какво трябва да целим? По тези въпроси са разсъждавали авторите години наред и са извели два принципа, които са подкрепили с десетки примери от цялото земно кълбо.

Основното е доказването, че има два вида институции в политиката и обществено-икономическите отношения – екстрактивни и инклузивни. Едните се мъчат да отблъснат множеството от хората, другите се опитват да ги включат. И това прави разликата между развитите общества и изоставащите. Едните имат мотивация да измислят неща, да стават предприемачи, да се включват в управлението на страните си, а другите – напротив.

Примерите са от цял свят – САЩ, Великобритания, Франция, Заир, Гватемала, Китай, Централна Европа, Етиопия, Ботсвана, Русия, Австро-Унгария, ЮАР, Аржентина, Зимбабве, Узбекистан, Египет…

Не мога да се сетя за друга книга, която да прави толкова много повторения. Реално оригиналното съдържание в нея би запълнило може би ¼ от страниците ѝ, другото е преговор и преповтаряне. Което ме забави в четенето ѝ над две години. Но пък успя здраво да ми набие в главата основното си послание, с което засега съм напълно съгласен.

Китайците изобретили преди Европа часовника, компаса, барута, хартията и книжните пари, порцелана и високите пещи за леене на желязо. Те самостоятелно развили предачното колело и водната енергия приблизително по същото време, когато тези иновации се появили на другия край на Евразия. В резултат на това през 1500 г. стандартите на живот в Китай били може би поне толкова високи, колкото в Европа. Освен това в продължение на векове Китай имал централизирана държава с чиновнически апарат, набиран меритократично от гражданите.
***
Богатите нации са богати до голяма степен затова, защото в определен момент през последните триста години са успели да развият инклузивни институции. Тези институции са устояли на процеса на порочния кръг. При инклузивните икономически институции богатството не е концентрирано в ръцете на една малка група, която после би могла да използва силата си, за да увеличава диспропорционално политическата си власт. 
***
Конфликтът за доходите и властта и косвено за институциите е непрестанен във всички общества. 
***
И все пак този растеж [в Китай] ще секне, ако екстрактивните политически институции не станат инклузивни. Докато политическите институции си остават екстрактивни, растежът ще бъде вътрешно ограничен, както е било във всички останали подобни случаи.
***
Първо, чуждестранната помощ не е особено ефикасен инструмент за справяне с провала на нациите по света днес. Далеч не. Страните се нуждаят от инклузивни икономически и политически институции, за да разкъсат цикъла на бедността. 
***
Един от копиеносците на Монтесинос, генерал Вело, обобщава това на един от видеозаписите: „Ако не контролираме телевизията, не контролираме нищо.“
***
Както обобщава един китайски коментатор: „за да се подкрепи ръководството на Партията, трябва да се спазват три принципа: че Партията контролира въоръжените сили; Партията контролира кадрите; и Партията контролира новините.“

Вълци - Хилари Мантел

Започвам с уговорката, че съм пословичен с пристрастеността си към Острова. Тази книга беше много интересна за мен, не на последно място и заради това. Интересна ми е историята на всички народи, обитаващи това парче мокра и студена суша в покрайнините на Европа и мисля, че от нея може да се научи много за това, как и с цената на какво се изгражда една що-годе уредена държава и най-вече зряло общество. Накратко във "Вълци" се разказва за този период от царуването на Хенри VIII (началото и средата на 16-ти век), в която Англия уж в следствие на един каприз на краля, решава да прекрати зависимостта си от католическата църква и да поеме по свой собствен път. Америка е веча открита, но от нея все още няма голяма икономическа полза. Турция вече владее цяла Югоизточна Европа. В Италия има n на брой републики, които овладяват изкуството на търговията до съвършенство. Франция търси своя път (по френски ;), Испания обикаля земното кълбо и колонизира, а германските народи от една страна са обединени под шапката на императора на Свещената Римска Империя, но от друга се чувстват подмамени от реформаторските идеи на Мартин Лутер. Ситуацията е динамична, но като че ли никой не вижда интерес от мащабен военен конфликт. Кръвопролитията са на ниво бунтове и локализирани граждански войни на религиозна основа. Ренесансовото изкуство се вихри със страшна сила.

В книгата има много силни персонажи, както женски така и мъжки. Главната роля се пада обаче не на краля (и неговите много жени; това би било твърде банално), а на Томас Кромуел, който е commoner - поданик на монарха, без аристократичен произход - син на ковач, действащ правник (ако си жител на Лондон през 16-ти век и искаш да продадеш на някой прасе или парче земя е добре да имаш договор, формулиран така, че в случай на нужда да не може да бъде лесно атакуван в съда - работа, която може да ти бъде свършена от правник срещу определено заплащане :), който успява да се издигне до поста главен секретар на краля. Иначе казано, една широка скроена личност - както физически, така и духовно с многостранни интереси, хитроумен език и силно развит политически нюх.

Според критиците романът е изключително исторически точен, но както знаем, историята е преди всичко инструмент на политиката, така че и тази може да бъде преразтълкувана по друг начи след някоя и друга година. Сигурен факт обаче е, че образът на Томас Кромуел в книгата е великолепно развит от Хилари Мантел. До този, идеята ми за историческия роман се свършваше с "Асеневци" - нашите хора, българите, сме адски благородни и симпатични, но долните византийци само ни прецакват и въпреки това, където ги хванем ги бием. Ахелой, Клокотница, страшна работа. В общи линии нещо като приключенски роман с претенции за достоверност. Моите уважения към Фани Попова-Мутафова, книгите и са изключително добре написани (особено ми хареса частта за Калоян, която по спомен беше, като че ли най-обективна), но когато срещу нея Хилари Мантел противопоставя нещо такова:

"Но ако става въпрос за дългосрочно сближаване с французите - в това отношение той, Кромуел, споделя скептицизма на своите приятели в търговските среди. Човек, който е бил в Париж или Руан и е виждал как майките дърпат за ръка децата си и казват "Спри да ревеш, за да не повикам някой англичанин", е склонен да мисли, че всякакъв съюз между двете страни може да бъде само формален и нетраен. На англичаните никога няма да бъде простена способността да рушат, която проявяват винаги, когато напуснат собствения си остров. Английските войски са опустушавали земите, през които са преминавали. Сякаш умишлено са извършвали всички деяния, недопустими според правилата на рицарството и са нарушавали всички военни закони. Не става дума за битките - помни се онова, което  са вършели между сраженията. Опустушавали и насилвали в обхват от четиридесет мили около линията, по която се движели. Горяли реколтата в нивите, изгаряли къщи в хората в тях. Вземали подкупи и в пари, и в натура, а когато лагерували някъде, карали хората от околността да им плащат за всеки ден, през който ги оставяли на спокойствие."

започваш да си мислиш, че представата (втълпявана ти в училище и с разните детски книжки) за един безупречен монарх, който е толкова вездесъщ, че успява да анихилира всичкото зло в своите владения и с един замах да вдигне царство за чудо и приказ, е може би по-скоро митологична. Иначе казано, дори и в една държава, управлявана от абсолютен монарх, факторите, които влияят върху нейното развитие са твърде много и точно на тях рядко обръщаме внимание, когато четем историята. Може би, защото голяма част от тези малки и вероятно на пръв поглед незначителни политически решения не са чак толкова благородни и морални, колкото би ни се искало.

"Така се решава съдбата на народите - от двама души в някоя малка стая. Забравете коронациите, конклавите на кардиналите, блясъка и процесиите. Така се променя светът; с едно побутване на сметалото; с една драскулка на перото, която променя смисъла на някоя фраза; с въздишката на минаваща жена, оставила след себе си лъх на портокали или розова вода; с ръката и придърпваща завесите на леглото; с потъркването на плът в плът, тихо като дихание ..."

Именно тези нечисти решения не са спестени в книгата и това я прави изключително четиво. Набедената пророчица, която е подучвана от свещениците да говори против краля е изгорена на клада, а техният живот е помилван, имуществото им отнето в полза на короната. Кардинал Улзи, при когото Томас Кромуел започва политическата си кариера, умира в немилост и замъкът му е отнет пак в полза на короната, защото Томас Мор и хората около него подшушват на краля, че собственият му лорд-канцлер работи против интересите му. Самият Томас Мор е обезглавен, защото отказва да подпише закона, бетониращ властта на Хенри над религията в Англия, подготвен от Кромуел. Кромуел постига целта си да се хареса на своенравната Ан Болейн и използва придворните и дами, за да задоволява апетитите на краля. Особено приятна е тръпката от това, че никъде в прав текст не се казва, каква е целта на всичкото това суетене и все пак резултатът или по-скоро някаква визия за него лека полека започва да прозира. Политическите ходове, описани в книгата могат да се нищят до безкрай за голямо удоволоствие на нищещите ги.

Романът е изключително модерен и написан на страшно високо ниво. Безкомпромисно кратки описания на действието и второстепенните герои, хиперактивно подскачане във времето. Един миг невнимание, и се налага да препрочиташ. Няма начин да ти стане скучно. Без да преувеличавам, начинът на писане донякъде напомня на Уилям Гибсън - разстоянието между две изречения е голямо и трябва да го прекрачиш сам. Няма кой да ти помогне. Отвсякъде те заливат имена и хора, които трябва да навързваш в общата история - седиш на стана, нишките идват и няма начин да спреш да тъчеш. Началото е а-ла Стивън Кинг:

"Кръвта от раната на главата - плод на първото усилие на баща му - се стича по лицето му. Освен това не може да вижда с лявото си око, но ако примижи, с дясното си око може да забележи, че шевът на единия ботуш на баща му се е разкъсал. Канапът се е измъкнал от кожата, един груб възел е засегнал едната му вежда и е отворил друга рана... Но студът го пронизва, и то само на едно място - през скулата, притинсната към калдъръма."

Раждането на Елизабет е описано подобаващо лаконично:

"Кромуел си казва: 'Кралят се е подготвял'. Както вероятно и всички останали.
Кралят се отдалечава, упътва се към покоите си. Казва през рамо:
- Да бъде кръстена Елизабет. Отменете турнирите.
Болейн проблейва:
- А другите церемонии по план ли ще протекат?
Никакъв отговор. Кромуел казва:
- Действайте по план, докато не получим друго нареждане. Аз ще трябва да стана кръстник на... на принцесата."

Преводът, който със сигурност не е бил лесна работа, е на Боряна Джанабетска и според мен е доста добър. Заглавието е преведено малко странно и няма много общо с английското по смисъл. В оригинал книгата се казва Wolf Hall - името на семейното владение на рода Сиймор, като може би идеята е била да се подскаже, че Джейн Сиймор ще роди дългоочаквания мъжки наследник на Хенри. Лично аз бих се пробвал с нещо по-поетично - Вълчи покои, или нещо подобно.

Корицата не е най-върховната, но като гледах и оригиналните не са съвършени, с изключение на червеното издание. Може би най-много бих се зарадвал на книга с твърди корици с Розата на Тюдорите отпред.

Четирима справедливи мъже - Едгар Уолъс

Четиримата справедливи мъже, както се наричат самите те, е група от хора, които са се заели да раздават справедливост там, където законите и обществата като цяло по някаква причина се провалят. Насилници, на които някак им се е разминало, развилнели се диктатори, корумпирани политици, които прекаляват и какви ли още не. В този епизод Британският парламент се кани да приеме закон, в резултат на който ще бъдат експулсирани множество чужденци обратно в родните им страни, една част от които всъщност са борци за свобода, избягали от жестоки и кръвожадни режими, които биха ги обесили веднага щом ги видят. Вносител на закона е сър Филип, който получава писмо с предупреждение да оттегли спорния закон, защото в противен случай ще бъде убит. Заплахата не е празна работа, защото досега из цяла Европа, а и из Новия свят, прочутите Четирима справедливи мъже са се доказали като краяно ефикасни убийци. За един английски благородник обаче е под достойнството да бъде изнудван от шайка бандити и той продължава да държи на своето. Останалото в книгата е дебненето между полицията и заговорниците, като колкото едните взимат все по-засилени мерки за охраната на министъра, толкова плановете и действията на другите стават по-сложни и загадъчни. Ще успеят ли четиримата? Справедлива ли е наистина каузата им? Ще разгадае ли навреме полицейският инспектор плановете им? По какъв начин изобщо може да се стигне до министъра, когато кабинетът му на Даунинг стрийт е обграден от хиляди полицаи?

Сега не се четат такива криминалета и не знам дали въобще някога пак ще им дойде модата.

Антарктида - студеният юг - Христо Пимпирев

Христо Пимпирев е лицето на българските експедиции до Антарктида. В тази книга той е разказал за континента и първите му откриватели, както и за първите 25 български експедиции до нашата база на остров Ливингстън. Книгата е наистина луксозно издание в голям формат, твърди корици и плътни гланцирани страници с великолепни фотографии от българските следи из студения юг. За трудното начало на ентусиастите, за безкористната помощ от страна на съседите, за какви ли не открития и перипетии в борбата с природата, даже и за един пингвин на име Гошо.

Много българи са имали шанса да видят лично суровата красота на Антарктика, сред тях учени, политици, фотографи. Благодарение на последните и текста на Пимпирев и ние простосмъртните можем да придобием поне бегла представа за това колко различна може да бъде природата на същата тази планета. От първа ръка ще научите за животните, планините, върховете, снеговете и ледовете, за базите и постиженията на другите държави, за ожесточената надпревара до полюса и съдбите на първите изследователи, за трудностите и жертвите. 

Знаете ли, че средно Антарктида е най-високият континент от всички? Или че някога през палеозоя част от нея се е намирала на екватора? А че е по-голяма по площ от Европа? А че температурите там приличат на тези на Марс?:)

Много приятна книга, която основно се разглежда и по-малко се чете. Вероятно това също помага възприемането й да бъде толкова емоционално и на всички да ни се приисква още повече някой ден лично да видим всичко това.

Лисабонският договор

Лисабонският договор е нещо като олекотена версия на глупаво подиграната и неуспяла европейска конституция. Той засега има всички изгледи да успее и да поведе Европа в посока, в която тя никога не е стъпвала през цялата си история. Наистина смятам, че е важна тема и не го пиша, само за да си попълня блога. Като гражданин и участник в този съюз аз се чувствам длъжен да знам къде се намирам, каква е играта и какви са правилата. Още повече, че всичко е лесно достъпно и е на български език. А пък и грандиозността и мащабността на идеите и промените замислени в начинанието са от мащабите, с които обикновено работи само фантастиката. Свободата и големите перспективи лесно ме опияняват.:) Само 287 страници са, а повечето хора изобщо не се замислят колко голямо е всичко това. В добавка може да се запознаете и с Харта на основните права на Европейския съюз, също интересно четиво, доста по-кратко и увлекателно.:)

Естествено, може да не четете всичко наред, а само по-веселите пасажи с пряка реч и картинки, и изобщо да не обръщате внимание на дребните букви в края.;)

Машината на времето на Рудолф Дизел - Сборник

Както много пъти се случва, с изненада открих, че не съм споделил тук за най-важната за мен книга от миналата година. Тя излезе в началото на септември и беше представена на юбилейния Булгакон в Пазарджик. „Машината на времето на Рудолф Дизел“ е сборник с фантастични разкази от немскоезични автори. Те са сред най-големите имена в жанра в Германия и Австрия, а произведенията им са печелили най-престижните награди във фантастичния жанр – Немската награда за научна фантастика и Наградата „Курд Ласвиц“. Съставител на антологията е небезизвестният немски писател Ерик Симон, книгата беше издадена като част от поредицата Тера Фантастика на ИКФЕП „Иван Ефремов“, а аз преведох разказите от немски.

Включени са 19 истории с най-различни сюжети, стил и маниер на писане, многообразието е доста голямо. Има както емоционални и съзерцателни произведения, така и наситени с екшън, насилие и драма. Сред имената на авторите изпъкват най-известните в съвременната немска фантастика Андреас Ешбах, Ангела и Карлхайнц Щайнмюлер, Уве Херман, Михаел Иволайт, Хелмут Момерс, Арно Беренд, Франк Хауболд, Хайдрун Йенхен, Михаел Марак и още неколцина наистина интересни творци. Както спомена и Ерик при представянето на книгата в Пазарджик, това е най-новата немска фантастична къса проза, която е излизала на български, като на това ниво могат да се съставят поне още три книги с други произведения от същите или пък други автори.

За мен това беше много важна книга, най-важната, защото мечтаех за нея повече от двайсет години. От любов към жанра и езика периодично превеждах почти всички къси фантастични разкази лауреати на големите награди, до които успявах да се добера. Първият, който ме запали, беше „Салонен разговор“ от Арно Беренд, една алтернативна история за това какво би било, ако инките бяха изпреварили Колумб и те бяха открили Европа, а не ние Америка. Прочетох я и я преведох може би през 2005 година и я прибрах в една папка на компютъра. Продължих да чета и превеждам за собствено удовлетворение други разкази, които се трупаха в папката. Нямах идея кой и под каква форма би се съгласил да ги публикува, защото знаех колко е трудно да се издава къса проза в жанрова литература от неанглоезични автори. Периодично от електронното списание „Сборище на трубадури“ Петър Тушков и приятели благородно публикуваха на техните страници по някой екземпляр, като 1-2 излязоха и на страниците на Тера Фантастика. И толкова. Бял свят видяха едва няколко от десетки.

Познанството ми с Ерик Симон обаче промени това. Първо се появиха две малки книжки с българска фантастика на немски език („Контакт с вдругиден“ и „Звезден метал“), които бутиковото издателство Torsten Low издаде в Германия и чрез които тествахме нашата комбина от преводач и редактор. После по настояване на Ерик дойде ред и на моята тайна папка. Някои разкази той ги отсортира, добави нови автори или други разкази от същите автори, редактира основно всички текстове и така близо цяла година. Каквото и да си говорим, истината е, че положи огромен труд и ако не беше той, тези истории никога не биха стигнали до който и да е читател. Всичко това двамата го направихме напълно алтруистично и безвъзмездно, защото нямахме илюзии, че някой друг би се наел да превежда и издава такива произведения и да храни надежди за каквато и да е печалба. А има истории, които са толкова интересни, забавни или впечатляващи по някакъв друг начин... Всяка страна, култура, всеки език си има някакви свои специфики, които са толкова чаровни и ценни, че би било истинска загуба да се превежда, издава и чете само едно и също.

Заглавието „Машината на времето на Рудолф Дизел“ идва от едноименния разказ на Карстен Крушел и го избрахме донякъде заради провокативното противоречие – хем да е древно като дизела, хем футуристично като машината на времето.

Както може да се очаква, тиражът е микроскопичен, тъй че ако нещо такова ви вълнува, не се колебайте, а си набавете книжката, защото най-вероятно скоро ще свърши.

Вариант 13 – Ричард Морган

Средна хубост. Беше ми представена като непретенциозно крими, в което има марсиански елементи. Оказа се, че цялото действие е на Земята, а на мен ми заприлича на криминален роман чак в последните 50 страници. Не че нямаше злодеи и престъпления, но ми липсваше оня тип на методично детективско разследване стъпка по стъпка.

Основни герои бяха някакъв тип генно променени мъже, които били отгледани за специални военни нужди, напр. – подривна дейност в тила на врага. Забързани рефлекси, понижена чувствителност към болка, променена психика, подобрена имунна защита. А дефицитът за такива обучени командоси от епруветка бил доста голям.

“Изведнъж никой освен най-долната прослойка идиоти от Канзас не иска да става войник, защото, мамка му, ако станеш войник, може и да те убият, а и все трябва да има и някакъв по-добър и по-добре платен начин да си прекараш живота.”

Впоследствие всички те били обявени извън закона и вкарани в лагери или задължени да емигрират на вече тераформирания Марс. Или по-точно всички без един-двама. И започва една надпревара между кървави убийствата на камари и излишно натуралистично чифтосване, като двете в комбинация са успели да продадат книгата в Англия и Щатите и да я пробутат за издаване и у нас. Едвам успях да извадя нещо извън потния екшън, което да подтиква към размисъл. А, и да се оплача – много нелогичен завършек. Коравият тип, който наби половината свят и изнасили другата половина, взе че се разчувства заради смъртта на либето и взе че доброволно се прости с живота. Това да не ти е хайдушка народна песен, бе Морган?!!

Интересни ми бяха разсъжденията за това какво се губи при цивилизоването на човека. Ясно е кои черти остават, тях ги виждаме всеки ден, но кой тип поведение и носителите му са получили червен картон от еволюцията? Нима те никога повече няма да ни потрябват? Струва си да се помисли преди да се говори за жертвите, които е направило човечеството, преди да издигне на върха на пирамидата кьосав бял дебелак седнал в кресло пред компютъра с пепси в едната ръка и парче пица в другата.

“… тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие… мъже са все пак. “

***

“… ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия си смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните стандарти.”

***

“… селектирали питомност - липса на агресия и отстъпчивост. Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети.”

И още няколко морганови мъдрости, които спокойно могат да бъдат приписани на Конфуций или Лао Дзъ:

“Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.”

***

“Предадеш ли контрола върху реакциите си на човека, който ги е предизвикал, вече си загубил битката наполовина.”

***

“Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество.”

п.п.

Забравих най-веселата новина – Съединените щати са се разцепили, а Европа притежава и управлява!:)

Ето и един друг коментар на същата книга в "Старлайтър", а също и мнението на Копо по въпроса.

пп2

Един новонамерен прочит.

Оръжията и човекът - Бърнард Шоу

Тази старовремска пиеса вероятно щеше да бъде прочетена от малцина и видяна от съвсем малко повече хора, ако, няма какво да се лъжем, не бяха хибридните атаки на днешна Русия да финансира разни лумпени и псевдопатриоти да бунят мира из Европа и по света. Е, като резултат вече театралната постановка е гледана от много повече хора, а аз прочетох пиесата на Джордж Бърнард Шоу в оригинал, за да съм сигуран, че съм прочел всичко, преводът не ми е спестил нищо и имам всичкото право на света да си съставям собствено мнение и да коментирам от душа.

Историята е доста обикновена и е забавна по онзи познат начин, по който със серия от случайни недоразумения британските автори обичат да сглобяват драматични ситуации с множество създадени и разтурени годежи сред млади хора в подходящата възраст за това. От друга страна историята има и местен план, който може да ви заприлича донякъде на "Крадецът на праскови", защото чужд войник от Сръбско-българската война инцидентно търси и намира спасение в къщата на млада българка. 

По принцип имам лека алергия към старовремски (възрожденски) пиеси и съм откровено скептичен към ползите от поставянето им пред съвременна публика. Тази почти успява да се класира в същата категория, но си остава забавна и ненатоварваща, накрая почти всички млади са щастливо сгодени, всеки си получава заслуженото и читателят се наслаждава на удовлетворителен завършек.

Толкова е просто. Всичко друго е фалш и измама. Четете повече книги.

Текстът може да се открие и прочете напълно безплатно от библиотеката на "Проекта Гутенберг".

Революция с аритмия – Йордан Свеженов

Циганин, котка и енергия в природата не се губят. Те само преминават от едно ангренажно състояние в друго.

Асен Езиклопедията

Непопулярен съвременен български автор на хумористичен роман. Как се продава такова нещо аз не знам, а предполагам, че и издателите също, защото обикновено бягат от такива писатели като дявол от тамян. Единствената реклама на книгата е от Христо Блажев, който по това време е част от издателство „Изток-Запад“, т.е. хвали своя стока, както в предговора, така и в блога си.

Множество сюжетни линии, които започват на различни места из европейския континент, ще бъдат завършени там, където започва първата от тях – в забутано село край Стражица, съдържащо само трима престарели жители – полковник от запаса, бивш касапин и един обикновен малоумен. Освен тях канонадата от смешки ни среща с двама автоджамбази, които внасят коли от Англия, цигански екип зидаро-мазачи, които са изгонени пак оттам поради крадливост, комично пленена руска бабуля, други отвлечени рускини, но на доста по-млада възраст, чиито тела се предвижда да бъдат експлоатирани някъде из западна Европа, компания германски младежи на почивка в Испания, на които им се е дощяло нещо русо, и трима афганистанци, които да играят ролята на лошите. Така де, все някой трябва да обере и негативите и за предпочитане е като ще е лош, поне да е много лош.

Имам известни резерви към непретенциозното заглавие, но като изключим него, книгата е доста приятна, с наситено действие, хуморът (макар да простее на места) като цяло не е излишно дебелашки и не влиза в особени конфликти с „интонационната среда“ и възпитанието на читателя. Леко, забавно и доста подходящо четиво за плажа, където ще можете да си се хилите на воля. Не е особено изискана и едва ли ще я прочетете втори път, но то пък последното за коя ли нова българска книга може да се каже...

П.п.

Поправка, книгата е била отразена и тук в блога на Ylith.

Пионерите на ЕС

Кратка аудио книга, която представя на български език в кратък вид историите на онези първи радетели за обединена Европа, на които дължим различни страни на това чудо, което имаме днес. Много е вероятно след прочита/изслушването ѝ съдбите на някои от тях да ви станат интересни и да продължите на търсите и четете повече за тях, както се получи при мен. 

Неловко ми се стори да изброявам всяка от представените личности с какво точно е допринесла за изграждането на Европейския съюз, те са толкова много и разнолики. За някои от тях сме слушали и чели, но в друга светлина, за други пък ще научите за пръв път. Общото при всички тях е осъзнаването, че човешките ценности са по-големи от националните и най-резонното нещо е те да са водещи при построяването на което и да е съвременно общество. Много от тези хора са пострадали от репресии, били са в затвори, лагери или изгнание, някои са родени в една държава, а са прекарали живота си в друга, макар и в същото населено място, и независимо от произхода, опита или положението им в обществото, те са полагали последователни усилия за постигането на добри неща, които са по-големи от всеки един - мир, просперитет, солидарност.

Тези забележителни европейци са: Алтиеро Спинели, Алчиде де Гаспери, Анна Линд, Валтер Халщайн, Жан Моне, Йозеф Бех, Йохан Вилем Байен, Конрад Аденауер, Луиз Вайс, Марга Кломпе, Мелина Меркури, Никол Фонтен, Нилде Йоти, Пол-Анри Спак, Робер Шуман, Симон Вейл, Сико Мансхолт, Уинстън Чърчил, Урсула Хиршман, Хелмут Кол и Франсоа Митеран.

Не знам дали на някой му е направило впечатление колко общо има мотото на българския парламент "Съединението прави силата" с идеите на Европейския съюз. Колко близко и допълващо  е то до европейското - "Единство в многообразието".

Аудио книгата може да се свали от официалния сайт на ЕС ето тук.

Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката в основата на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***
Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.
***
Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба [става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***
Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)