Римско монетно съкровище от село Попинци, община Панагюрище (I-III в.) - Сборник статии

Доста хора знаят за съществуването на Панагюрското златно съкровище, много по-малко са запознатите с Панагюрското сребърно съкровище, а вероятно малцинство са тези, които са чували за Римското монетно съкровище от село Попинци. Подобни екзотики често провокират любопитството ми и ме карат да прочета нещо повече по темата, и колкото по-малко знам, толкова ми е по-интересно.

Става дума за голяма колекция от 387 сребърни римски монети, датирани между I и III век, която е открита случайно при изкопни работи край селото още през 1957г. Монетите са доста различни и са сечени при управлението на общо 15 римски императори и 7 императрици. Археологът от Исторически музей – Панагюрище и един от съавторите Васил Кацаров обръща внимание, че чрез състоянието и разнообразието си монетите показват косвено какви връзки и са имали местните жители и кои събития в Римската империя по това време са направили възможно натрупването на толкова различни монети заедно.

Периодът между I и III век се оказа доста интересен, защото обхваща управлението на династиите на Флавиите (Веспасиан, Тит, Домициан), Антонините (Траян, Адриан, Марк Аврелий, Комод) и Северите (за мен тези бяха най-неизвестните), та чак до настъпването на кризата от III век. През средата на III век Римската империя страда от различни нашествия на варвари, идващи от север през Дунава, като това касае и провинциите Дакия и Тракия. С тези нашествия (240-250г сл.н.е.) се свързва и това, че има толкова много находки от това време на скрити в земята скъпоценности – целта е те да бъдат опазени и да не попаднат в ръцете на нашествениците.

Интересно беше да се научи кои градове са били нападани, кои са разрушени, кои са оцелели след обсада, кои битки са били спечелени и кои загубени. Любопитна беше и последната статия от сборника, която отразява съдържанието на различните химически елементи в условно сребърните монети, както и при кои императори са сечени монети с най-високо съдържание на благороден метал.

Любопитни неща, които човек може да прочете от и заради сборник със статии като този.

Приключенията на Пинокио – Карло Колоди

Доброто, което правим, винаги се връща. 

Кучето Алидоро към Пинокио

Това е една от най-мъдрите приказки, които някога съм слушал. Нарочно не казвам чел, защото според мен приказките трябва единствено да бъдат слушани.

Обаче за да не бъдат неволно проспани, приказките трябва първо да са интересни и забавни и затова тази разказва за невероятния житейски старт на една малка дървена кукла, родена от сръчните ръце на самотен дърводелец, която после не го слуша, глези се и върши всевъзможни бели. Бяга от къщи, не цени бащините грижи, събира се с лоши другари, не желае да ходи на училище или да работи, а само да се забавлява, и като резултат гладува, отнася бой, преследват я убийци, изяжда я акула и ѝ се случват куп други подобни неприятни възмездия.

В коя друга приказка разглезените деца заслужено губят всичките си пари, или пък попадат за месеци в затвора? Тази ще ви припомни, че за сериозни провинения, човек може да бъде обесен без много обяснения, както и че най-нормалното нещо на света е да останеш беден и гладен на старини, когато вече не можеш да работиш, а пенсията не е съществувала като понятие през цялата история на човечеството без последните 100 години. Че в реалния финансов свят няма начин да превърнеш 4 парички в 1000 за една нощ, и ако някой ти обещава друго, трябва да знаеш, че иска да те обере. Ако искаш да се сдобиеш дори с едно петаче, за да се нахраниш, трябва да свършиш някаква работа, а пък който бяга от училище и лентяйства, накрая се превръща в магаре, понякога дори буквално.

Тежко и горко на ония деца, които не слушат родителите си и напускат родната си къща, когато им скимне.

***

Ох, каква ужасна болест е гладът!

пп.

Не са ли разкошни старите илюстрации на Либико Марайа?

Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.) - Иван Попов

Иван Попов е много специален автор, не мога дори да кажа просто писател, защото това би прозвучало някак незаслужено ограничаващо. Още по-незаслужено и преждевременно той си отиде от този свят миналата година, а този сборник е благороден жест от страна на негови приятели и близки да се запази и даде малко по-голяма разгласа на част от роденото от блестящия му ум. Вие може да познавате българи, които умеят да разсъждават и пишат за бъдеще, философия и наука на такова високо и все пак разбираемо за масовия читател ниво, ала аз не знам други. Той беше българинът, от когото за пръв път съм чел високо стойностни материали по теми като киберпънк, футурология, телевизионни вируси, трансхуманизъм. Чрез този сборник статии, есета и интервюта Иван Попов ще провокира любопитните умове по неподозиран и неповторим начин, а за нелюбопитните разсъжденията му ще бъдат скучни и неясни. Надявам се, че ако четете тук, вие ще сте от първата категория и думите му ще послужат за детонатор на верижна реакция и във вашите глави.

Сборникът съдържа изкусителни размисли по теми като киберпънк, компютърни и телевизионни вируси, защо бъдещето трябва и ще дойде с взлом, какво ще им бъде по-различното на икономиката, войните, психиката и щастието на бъдещето? Какво значение имат иновациите, броят и качеството им? Защо е необходимо хуманизмът да бъде разгромен? Щастието въпрос само на хормони ли е? Богомилите били ли са хакери? За езиковото инженерство и ТРИЗ, както и що за фантастични текстове би могъл да продаде човек на списание Playboy?

Ще се изненадате приятно от това колко едновременно забавни и добре аргументирани са всичките му тези, макар първоначално да ви изглеждат странни и противоречащи на общоприетите схващания. Както вече казах, удивителен ум, който се надявам да ви провокира да поразсъждавате с усмивка върху нещата, които ни предстоят в най-най-близко бъдеще.

Всички произведения на автора могат да се открият за безплатно четене и наслаждаване чрез връзката към името му най-горе.

За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

Приказка за Долната земя – Ирена Първанова

Пряко волята си тринайсетгодишният Александър от София е изпратен за лятната ваканция в затънтеното село на баба си, която никога не е виждал. Всичко там се оказва много по-странно и загадъчно от нормалния свят, който познава, и той с героично любопитство се впуска да разбере каква е голямата тайна на село Вратня. 

И аз, както много други доволни читатели, се изненадах приятно колко хубава може да бъде една модерна българска детска книга. Има някои дребни песъчинки в салатата, които биха могли да бъдат отсети от по-жесток редактор или по-рутинирано писателско око от рода на „снежнобели“ бабешки коси, дете да заблуждава баба си, че си пише домашните през лятото и т.н., но цялостното впечатление остана изключително положително.

Имаше и много силни оригинални хрумвания, като това с имената на близначките Димана и Огняна (Ана и Яна), които супер много ми допаднаха. Даже самият главен герой не беше толкова интересен, колкото другите странни обитатели на селото, които включваха завеян млад поет с преследващи го ученички, грубиян-бакалин, който продава продукти от несъществуващи другаде марки, четири гаменчета с нахлупени до ушите шапки посред лятото, злокобна ханджийка и трите баби Ясна, Весна и Красна, които седят денонощно на пейка на площада, предат, плетат и все нещо разправят, макар винаги да звучи, като че е казано извън времето – ту е за нещо минало, ту за още неслучило се.

От нетърпение да продължа прочита си държах книгата в колата и я четох малко като ученик – в откраднати моменти. Сутрин спирах на паркинга пред работата и четях до последната възможна минута, през обедната почивка гълтах обяда надве-натри като мисир и отскачах до паркинга да открадна още някоя минута време за село Вратня и разпрострялата се пред Алекс загадка. 

В заключение, това е една много хубава приказна книга и очаквам от авторката да пише още, защото явно ѝ е работа и освен това има много интересни идеи. Нека продължи да пише спонтанно и без задръжки за натуралните неща и хора в България, такива невероятни места и чешити има тук! Пазарът наистина е микроскопичен и ще ѝ е по-трудно скоро да стане милионерка като колежката Дж. К. Роулинг, но важното е, че доброто из страниците ѝ категорично няма да си остане сред тях, защото такива книги винаги ще се четат.

Както обича да казва Гугъл, създавайте оригинално съдържание, това е най-ценното.