Денят не си личи по заранта - Богомил Райнов

Нелегална търговия с оръжие на немска територия, американски агенти с променливи идеи и един окован от обстоятелствата нашенски разведчик. В този епизод Емил Боев по принуда се утешава в прегръдките на американка с фигура на борец полутежка категория, а при официалните преговори се жабури с уиски. Без да се напива, разбира се. Разгледахме Кьолнската катедрала, сума барове, кафенета и даже една крайно упадъчна дискотека с неонови светлини. 

За мое голямо разочарование се оказа, че не само историята куца поради неясната си и нестройна фабула, ами и е заровена под тонове безсъдържателни разговори. Много монолози, диалози и въобще многолози. Едно близо двестастранично упражнение по преливане от пусто в празно, в което въоръжени с две туби от по 3 и 5 литра, трябва да придобием 4 литра пустота под формата на пряка реч. Или празнота, все тая. Липсваха почти каквито и да е изобретателни шпионски похвати, комбинации и преследвания. Цяла книга се разхождаме, закусваме, обядваме и вечеряме по разни древни немски ресторанти. То не бяха пържоли, то не бяха тортички и сладоледи с каймак?! Ама моля ви се, това какво е - шпионски роман или турски сериал? Доста съм обиден. 

А книгата ми беше предоставена специално (мерси, Ивайло), за да се уверя, че има такава, в която вездесъщият агент с хладен ум и горещо сърце вилнее из ФРГ-то и по-конкретно в известният мюнхенски магазин Кауфхоф. Защото аз като неосведомен, но пък инатлив ценител, упорито твърдях, че няма такава. 

Единствен плюс – интересната идея, че уиски може да се разрежда със спрайт – една от многобройните марки американска лимонада. 

– Албер, закусихте ли? - Прозвучава в слушалката приятен женски глас. 

– Не – отвръщам. – По време на сън никога не закусвам. 

*** 

Хората винаги стават по-любезни, когато предстои да получават пари. 

*** 

Заради една лъжа от чисто сърце никой не е отишъл в ада.

Великият Гетсби – Франсис Скот Фицджералд

След години отбягване се наканих и я прочетох, вероятно влияние оказа и това, че наскоро излезе и филм по нея. 

С две думи историята, която схванах аз, е следната. Анонимен богаташ организира пищни партита, на които се канят и самопоканват редовно стотици хора. Самият организатор стои малко встрани и повече мълчи дълбокомислено. Негова стара любов живее с мъжа си съвсем наблизо и богаташката къща на Гетсби и партитата му са организирани само с цел да се сближи отново с нея. Изневери, заблуди, недомлъвки, коли блъскат пешеходки и револверна саморазправа довършват нещата. Историята завършва с двама герои по-малко, но все в същия разбъркан и недоизяснен вид. Да имаше някакви картини, природи, описания или просто красив за четене стил, пак щеше да има нещо, което да отвлече вниманието от нестройното действие. А така - нищо на лице. 

Объркваща постройка, неясна фабула, герои с шантави действия, неразбираеми за мен поука и смисъл от разказването на цялата история. Защо беше изобщо цялото това упражнение? За да демонстрираме някакъв претенциозен стил? Защото е било модерно да се пише така омотано през 1925? Аз не знам, не мога да кажа, но не ми харесва особено. Чух, че филмът с Лео ди Каприо, бил по-добър и без да съм го гледал мога смело да го допусна за възможно.

Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил. 
***
Няма по-голям смут от смута на един прост ум.
***
— Аз съм трийсетгодишен — рекох аз. — Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтеност. 

Такъв е животът - Джеймс Хадли Чейс

Конвейрно криминале, от което става чуден неангажиращ филм или дори само епизод от сериал, толкова е кратко. 

Имаме заговор с участието на Хитро и злобно джудже ТМ, глупав хубавец с трапчинка на брадичката и адски сексапилна мадама, които намислят как и успяват да опразнят известен брой сейфове в най-добре пазения трезор за частни клиенти в Парадайз сити. Както обаче добре знае всеки фен на поговорките, малкото камъче обръща колата (в случая едни счупени очила със сини рамки), който се смее последен, се смее най-добре (тук - детективът), лакомата сврака - с двата крака (джудже & съдружници) и каквото човек сам си направи, никой не може да му го направи (глупакът, който мина на червено и полицаите го спряха за това, а не защото под ризата си беше натъпкал откраднатите пачки). Яд ме хвана само за момичето, защото авторът се беше постарал да ни убеди, че тя се е променила и не заслужава съдбата на другите отрепки, но какво да се прави, явно или не се е била променила достатъчно, или през 1965 (когато е писана книгата) порядките са били по-строги и не се е гледало добре, ако такъв персонаж бъде оставен да се измъква безнаказано. Сурови врмена, ехей!

Оригиналното заглавие "The Way the Cookie Crumbles" се е превърнало в "Такъв е животът", а корицата се е обезличила и обезвкусила до степен, на която са способни единици български издателства. Но на кой ли му пука чак толкова, хората какви проблеми имат...

Императори на илюзиите. Сенки от сънищата – Сергей Лукяненко

Проклет да е този свят, в който грешниците вършат работата на светците. 

Втора и трета (и последна) част от цикъла за наемника Кей Алтос и вселената, в която всеки с пари може да си купи абонамент за загадъчната технология аТан и да се преражда на воля. Двете истории са сравнително кратки и без сюжетна връзка една с друга. 

В Императорите продължават приключенията на Кей, който по стар обичай пак се опитва да спаси света с голи ръце и за целта трябва да убие някого. За мен остана неясно кого и защо въобще трябва нашият свят да е рожба на нечия мечта и чрез убиването на автора всичко наклисано изведнъж ще се оправи. За сметка на това любимите разсъждения (по-философски или не чак толкова) бяха в достатъчни количества, както може да се види и от приложените по-долу цитати. 

Втората история беше със съвсем нови герои, но пак с достатъчен емоционален, философски и дори морален заряд. Как скучните хора от дълбоката провинция могат да изиграят решаващата роля при защита на обречени каузи със смислена саможертва, да осъдят най-голямото предателство и когато всичко приключи, да продължат по старому. За правото на живот и силата, за приемането и съжителството с другите. 

Продължавам да твърдя, че Лукяненко може да бъде разбран и оценен в пълнота само от хора с поне малко славянска кръв. 

На Вселената не са й познати понятия за добро и зло. 

*** 

Споменът е по-надежден от любовта. 

*** 

— Ще накараме ли звездите да заплачат, Кей? 

— Ще опитаме. 

*** 

Да се бърза е добре само когато се ловят бълхи.

Изчезналата миниатюра или Приключенията на един чувствителен месар – Ерих Кестнер

Романтично-криминална история за една набедена за крадене скъпа картина с участието на красива млада секретарка, крайно добродушен и също толкова наивен месар на възраст, млад и нахален хубавец с първоначално неясни мотиви, представящ се под името Руди, и много бандити. Ама от най-лошите бандити, нали се сещате, с клепнали уши, червени носове, сини очила и щанга в ръкава? Дори така прекрасно започваща история би била почти нищо без преследване с таксита, автобуси, влакове и фериботи, объркани самоличности, фалшиви бради, изгасващи внезапно светлини и бой с крака от столове. За щастие всички тези насъщни елементи са налице, а освен тях има и още 2-3, които обаче не мога да спомена без да разкрия финта на някой от многобройните обрати на действието. 

Езикът и смешките са от вече патентованото от Кестнер високо качество. Прекрасен лек и кратък роман за забавление и разтуха без нито един намек за сериозни философски или житейски проблеми, или някакви други подобни глупости.

Споменах ли, че линията на действието се движи на зиг-заг заради постоянните обрати?

ps. Не намирате ли, че по използван инструментариум за конструиране на хумористичен персонаж Ерих Кестнер и Йордан Попов си приличат заради "Чувствителния месар" на единия и "Пчеларят злодей" на другия?