Старецът и морето – Ърнест Хемингуей

Това е сборник, в който освен едноименната повест, има и още няколко разказа, които аз лично не харесах особено. И в тях личи характурният стегнат и мускулест стил на Хемингуей, но някак като идея и внушения ми се губят. Да казва малко, а ти да се сещаш много. Е, аз не можах да се сетя особено много.

Харесах все пак неща в „Индианското селище“, „Непобеденият“ (за нещастния тореадор), „Виното на Уайоминг“ (ей, и аз познавам такива хора!), „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“ (за лъва, за който веднъж ни обърна внимание Джен), но най-силните ми симпатии останаха за „Старецът и морето“. Много силен, пестелив на излишни думи и диалози, привидно скучен – за борбата на някакъв кубински дядка с една риба меч – но всъщност приятен и свойски, защото си спомняш как и ти си говорил така на себе си, когато си бил пределно изтощен, как си побеждавал, а накрая непреодолими сили са ти измъквали успеха под носа, но ти все пак не си се чувствал победен и не си се предавал. Човешки неща, ама от хубавите, за които е приятно да прочетеш.

За стила и маниера на разказване на Хемингуей преводачът Димитри Иванов казва, че едно е да знаеш малко и да кажеш малко, а съвсем друго е когато знаеш много и въпреки това казваш малко. Правило на автора било да разказва само за онова, което лично е видял и изпитал, а темата му била винаги една — за силата на човешкия дух. На пръв поглед последното звучи някак повече джеклондоновско, но като прочетете разказите ще се съгласите, че донякъде е вярно.

Не мога да не отбележа, че за самия Димитри ние знаем и други неща от рода на агентурни имена и досиета, но засега ги оставяме без коментар и отдаваме почит на добрите му преводи на Хемингуей.

Глупавата корица също няма да коментираме.

Започна от нищо, за това как се прави пунш, после се сбихме, аз се подхлъзнах, той ме повали, притисна ме с коляно, хвана с две ръце гърлото ми, сякаш искаше да ме удуши, а аз се мъчех да извадя ножа от джоба си, да го намушкам и да се освободя.

***

Мъж, който работи нощем, не може да задържи жена, ако тя струва нещо. 

Опасно лекарство - Артър Хейли

Неочаквано за мен (след няколко прочетени негови книги) се оказа, че Артър Хейли бил англичанин. Това няма почти никаква връзка със сюжета, с изключение може би на момента, когато действието и парите на американския фармацевтичен концерн се отклониха за малко до Англия, където си създадоха втора лаборатория за коректив и разнообразие. От логиката на историята не стана ясно защо е нужно да бъде точно там, но явно човекът си е имал симпатии. Както и да е, това са дреболии.

Романът е от 1984, т.е. след другите големи заглавия на автора ("Хотел", "Летище", "Колела"), и странната му за мен постройка явно не се дължи на писателско неумение или непознаване на похватите за писане на трилъри. Действието тук върви плавно, напредва постепенно и без особени изненади. Все едно разказва за живота и развитието на кариерата във фармацевтичния бизнес на истински, нормален човек, а не за измислената г-жа Силия Джордан.

Както е обичайно за Хейли, романът има и известна образователна стойност. Тук хронологически проследяваме развитието на фармацевтичната индустрия, тази рожба на втората половина на 20ти век, която днес върти обороти вероятно съизмерими само с тези на автомобилната или оръжейната индустрии. Нови лекарства, стадии на разработване, колосални разходи, изпитвания, странични ефекти, пускане на пазара, регулаторни органи, изтегляне от пазара - има какво ли не. Проследяваме как почти еволюционно са възникнали лекарства и механизми, които днес имаме за даденост.

Езикът е обикновен, да не кажа прост. Явно дългите изречения с финтифлюшки от изискани думички не са непременно задължителни за всеки английски автор. Не правят впечатление оригинални фрази, сравнения или термини, но това не е фатален недостатък, щом историята е интересна.

Някъде пишеше, че Хейли отделял за всяка своя книга по година до година и половина, за да се подготви по темата. Не е чудно, че после романите му са компетентно написани, сякаш от професионалист в дадената сфера.

Не личи художникът да се е затруднил много с корицата, може и да му е отнела около 5 минути преди заспиване.

Петдесет велики разказвачи – Сборник

Издателство „Кронос“ (и по-специално любезният мъж на техния щанд на зимния панаир на книгата) много старателно ми изрекламираха този сборник, който съдържа избрани разкази от най-добрите световни майстори. Аз се бях спрял при тях за нещо весело и безгрижно, но рекламата и приятната корица надделяха. А също и това, че томчетата са две – синьо и червено – вероятно съответно за момченца и момиченца.:) 

Не знам какви са били критериите за включване в сборника, но прави впечатление присъствието на хора, които меко казано не са за тази компания. Не че пишат лошо, просто са от друг калибър. Още от пръв поглед може да се ориентира човек чии разкази ще са добри, пък макар и понякога не особено весели, и на чии ще се чудим и маем какво пък толкова им е интересното. Разбира се, всички включени са прочути имена с безспорен принос към световната литература, но произведенията на някои от тях са доста по-приятни за четене, доставят кеф като венозна инжекция и имат доказана склонност към удължаване на живота на четящите. 

Евентуално съдържание би изглеждало така: 

Антон Павлович Чехов - Ана на шията (за ордените и много по-младите жени) 

Джек Лондон - Мъжеството на жената (каква жена!!) 

О'Хенри - Даровете на влъхвите (знаете го, не се правете) 

Ги дьо Мопасан - Приключението на Валтер Шнафс 

Проспер Мериме - Матео Фалконе 

Марк Твен - Разказът на калифорниеца (тъжен, но симпатичен) 

Луиджи Пирандело - Пътешествието 

Рюноске Акутава - Благодарност за добрината 

Йордан Йовков - Серафим 

Бранислав Нушич - Първата любов (може ли двама първокласници да се самоубият като ядат кибритени клечки без барута и дали ще ги бият след това) 

Ярослав Хашек - В час по закон Божи (какви мерки трябва да се взимат срещу боя с пръчка в училище) 

Исак Бабел - Как ставаше това в Одеса 

Хенри Джеймс - Дървото на познанието 

Мигел де Унамуно - Един беден богат човек 

Д. Х. Лоурънс - Дъщерята на конетърговеца 

Саки – Мишката (твърде, твърде добър) 

Кетрин Менсдийлд - Блаженство 

Джуничиро Танидзаки - Татуировката 

Хърбърт Уелс - Човекът, който правеше чудеса 

Аугуст Стриндберг - Есен 

Джеймс Джойс - Прискърбен случай 

Артур Шницлер - Смъртта на ергена 

Вирджиния Улф - Дукесата и бижутерът 

Скот Фитцджералд - Най-разумното нещо 

Зигфрид Ленц - Нощ в хотела (симпатичен) 

Подчертаните стават за четене и към тях може смело да се посяга, докато на другите все нещо им липсва. Нещо съществено. Очаквам във втория том да има съществено подобрение и концентрация на качество, защото иначе ще се оплача лично на следващия книжен панаир.:) 

пп 

Направи ми впечатление, че масово разказите са посветени на темата за мъжете, жените, женитбите, старите моми и ергени и други такива.

Осъдени души – Димитър Димов

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън

Първите ми впечатления са донякъде противоречиви, но с видим превес на негативните. Позитивните идват основно от това, че книгата ми беше похвалена от хора, на чието мнение обикновено с право се доверявам. Какво не ми хареса на мен:

Героите

Доста от тях имат скучни и самоцелни имена, които изглеждат избрани само за да покажат към коя народност принадлежат. Позиране и дървена игра на персонажите като на актьори от български филм. Патетични и неестествени диалози, често наситени с непонятно мълчание, което може би трябва да се тълкува като дълбокомислено, но всъщност е доста неразбираемо и нелепо. Кой жив човек говори така като от театрална сцена?

Темите

Наркомани, трафиканти и дрога. Спринцовки, припадъци и други неприятни подробности изпълват началото на този прехвален роман до козирката. Благодаря много, но за мен това не е никак привлекателно. Впоследствие изместването на акцента върху Гражданската война и лекуването на петнистия тиф макар сами по себе си също да не са особено весели беше къде-къде по-познавателно и интересно за проследяване. Дори въпреки странната псевдо-любовна история между Фани и отец Ередия.

Постройката

Неприятно слабо начало, което няма никаква видима връзка с финала. Кой в днешно време може да си позволи да започне романа си с пълна липса на интрига, действие или каквото и да е друго нещо, с което да събуди читателския интерес?

Идеи

Комунистическа пропаганда, която дори не е в прикрит вид, а целият този парадоксален поход срещу религията изглежда особено смешен днес. Ни в клин, ни в ръкав се подхвърлят разни безумни клишета за загниващия капитализъм и прогресивния пролетариат. Добрите металурзи и тъкачи срещу лошите благородници и монаси. Ама хайде, моля ви се, нямаше нужда. Книгата далеч не е толкова силна, че да понесе и това.

Имам почти обоснованото предположение, че „Осъдени души“ е станала така популярна заради годината на издаване (1945 – почти непосредствено след комунистическия преврат през есента на 1944), успешния за времето си филм по нея и заради заслужената слава на другата прочута творба на Димитър Димов – „Тютюн“.

Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. 

Червеният термос - Ърл Стенли Гарднър

Пери Мейсън (адвокатът-комбинатор) и Дела Стрийт (неговата ослепителна секретарка) имат нова задача, защото някакъв изнудвач тормози за пари една жена, после – друга, а накрая и трета. Всичките тези дами са заплашени от публично разпространяване на нелицеприятни тайни от тяхното лично или семейно минало. Пери се заема и подготвя инсценировка за измамване на измамниците, за да не получат откупа. В резултат нещата загрубяват и се появява крайно неприятен труп на борда на една яхта. Оплескване, което според мен може да се очаква винаги, когато плановете станат прекалено сложни.

Стори ми се, че има прекалено много герои, прекалено много имена, до едно безлични и трудно запомнящи се. Досаден стил с много подробности и малко загадки, опасности или премеждия. Скучните показания, диалози и разпити са предадени с отблъскващ и според мен ненужен буквализъм, а истинската интрига е бледа и недостатъчна. Едва ли ще чета още от автора.

Оригиналното заглавие The Case of the Step-Daughter's Secret се е попроменило леко на български и едвам го намерих в навалицата, защото се оказа, че авторът е произвел десетки подобни конвейрни криминалета, като в най-плодотворните си години е писал по 3 романа годишно. Което не е особено чудно, като се има предвид качеството им. 

И нещо любопитно – на 78 години (две години преди да умре) Гарднър се жени за дългогодишната си секретарка, която е прототип на ослепителната сътрудничка на Пери Мейсън Дела Стрийт.

По описание двамата главни герои навяват известни спомени за сериала от края на 80те „Съдружници по неволя“, в който блеснаха за пръв път Брус Уилис и Сибил Шепърд. Нали помните колко зашеметяващи бяха? :) 

Интересно интервю с Вероника Лилова, която чете тази аудио книга, ще намерите на сайта на списание „Зари“ ето тук.