Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.) - Иван Попов

Иван Попов е много специален автор, не мога дори да кажа просто писател, защото това би прозвучало някак незаслужено ограничаващо. Още по-незаслужено и преждевременно той си отиде от този свят миналата година, а този сборник е благороден жест от страна на негови приятели и близки да се запази и даде малко по-голяма разгласа на част от роденото от блестящия му ум. Вие може да познавате българи, които умеят да разсъждават и пишат за бъдеще, философия и наука на такова високо и все пак разбираемо за масовия читател ниво, ала аз не знам други. Той беше българинът, от когото за пръв път съм чел високо стойностни материали по теми като киберпънк, футурология, телевизионни вируси, трансхуманизъм. Чрез този сборник статии, есета и интервюта Иван Попов ще провокира любопитните умове по неподозиран и неповторим начин, а за нелюбопитните разсъжденията му ще бъдат скучни и неясни. Надявам се, че ако четете тук, вие ще сте от първата категория и думите му ще послужат за детонатор на верижна реакция и във вашите глави.

Сборникът съдържа изкусителни размисли по теми като киберпънк, компютърни и телевизионни вируси, защо бъдещето трябва и ще дойде с взлом, какво ще им бъде по-различното на икономиката, войните, психиката и щастието на бъдещето? Какво значение имат иновациите, броят и качеството им? Защо е необходимо хуманизмът да бъде разгромен? Щастието въпрос само на хормони ли е? Богомилите били ли са хакери? За езиковото инженерство и ТРИЗ, както и що за фантастични текстове би могъл да продаде човек на списание Playboy?

Ще се изненадате приятно от това колко едновременно забавни и добре аргументирани са всичките му тези, макар първоначално да ви изглеждат странни и противоречащи на общоприетите схващания. Както вече казах, удивителен ум, който се надявам да ви провокира да поразсъждавате с усмивка върху нещата, които ни предстоят в най-най-близко бъдеще.

Всички произведения на автора могат да се открият за безплатно четене и наслаждаване чрез връзката към името му най-горе.

За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

Приказка за Долната земя – Ирена Първанова

Пряко волята си тринайсетгодишният Александър от София е изпратен за лятната ваканция в затънтеното село на баба си, която никога не е виждал. Всичко там се оказва много по-странно и загадъчно от нормалния свят, който познава, и той с героично любопитство се впуска да разбере каква е голямата тайна на село Вратня. 

И аз, както много други доволни читатели, се изненадах приятно колко хубава може да бъде една модерна българска детска книга. Има някои дребни песъчинки в салатата, които биха могли да бъдат отсети от по-жесток редактор или по-рутинирано писателско око от рода на „снежнобели“ бабешки коси, дете да заблуждава баба си, че си пише домашните през лятото и т.н., но цялостното впечатление остана изключително положително.

Имаше и много силни оригинални хрумвания, като това с имената на близначките Димана и Огняна (Ана и Яна), които супер много ми допаднаха. Даже самият главен герой не беше толкова интересен, колкото другите странни обитатели на селото, които включваха завеян млад поет с преследващи го ученички, грубиян-бакалин, който продава продукти от несъществуващи другаде марки, четири гаменчета с нахлупени до ушите шапки посред лятото, злокобна ханджийка и трите баби Ясна, Весна и Красна, които седят денонощно на пейка на площада, предат, плетат и все нещо разправят, макар винаги да звучи, като че е казано извън времето – ту е за нещо минало, ту за още неслучило се.

От нетърпение да продължа прочита си държах книгата в колата и я четох малко като ученик – в откраднати моменти. Сутрин спирах на паркинга пред работата и четях до последната възможна минута, през обедната почивка гълтах обяда надве-натри като мисир и отскачах до паркинга да открадна още някоя минута време за село Вратня и разпрострялата се пред Алекс загадка. 

В заключение, това е една много хубава приказна книга и очаквам от авторката да пише още, защото явно ѝ е работа и освен това има много интересни идеи. Нека продължи да пише спонтанно и без задръжки за натуралните неща и хора в България, такива невероятни места и чешити има тук! Пазарът наистина е микроскопичен и ще ѝ е по-трудно скоро да стане милионерка като колежката Дж. К. Роулинг, но важното е, че доброто из страниците ѝ категорично няма да си остане сред тях, защото такива книги винаги ще се четат.

Както обича да казва Гугъл, създавайте оригинално съдържание, това е най-ценното.

Приливи на Мрака – Арън Розенбърг

This world is ours, and by the Holy Light we will keep it safe, now and forever.

Turalyon to Khadgar after the Second War

Лавината от орки, която се е изляла от Тъмния портал, вече е превзела единия континент на Азерот, величественият Стормуинд е в руини и кръв, а крал Лейн и Медив са мъртви. Оцелелите човеци са намерили спасение отвъд морето, където някои тамошните владетели приемат предупрежденията им, а други не ловят вяра и се подсмихват ехидно. Единственият шанс на хората е да се обединят, за да могат да дадат смислен отпор на нашествениците. Дали, как, кои? Ако сте се опитвали да накарате повече от трима души да свършат обща неприятна задача, вероятно ще имате идея за обширното поле от препъни камъни.

Тази книга разказва за създаването на Алианса и първите трудности във войната срещу Ордата, като в хода на действието историята навързва нишките на много оставени в предишните истории стърчащи краища. За предателството на Перинолд от Алтерак, за битките, които принудиха първоначално надменните елфи от Куел’Талас и джуджетата от Еъри Пийкс и Айрънфордж да се присъединят към Алианса на хората. За създадения от първите четирима паладини орден на Сребърната ръка и израстването на вярата и водаческите умения на младия Туралиън. За героичната гибел на последния от славното трио приятели - Медив, Лейн и Лотар. За поробването на червения дракон Алекстраза чрез артефакта Демонична душа и принуждаването ѝ да люпи нови и нови дракони, които да бъдат яздени от орките като летящи крепости. За бляскавите морски победи на флотата на адмирал Праудмуър. За гибелта на Гул’дан и колосалната глупост, която сътвори, и за която всъщност беше докарана цялата оркска раса на тази земя - да освободи погребания под морето Саргерас, заключен там някога от Игуен с печат, който не може да бъде отворен от никоя съществуваща на Азерот раса.

Допадна ми описанието на войната, защото не беше прост сбор от отделни битки, а създаваше усещането за нещо по-мащабно с цялото организирано придвижване на войски, преходите, сроковете, средствата. Хареса ми също, че не беше обърнато никакво внимание на Саргерас, по простата причина, че никой от участниците в събитията не знаеше нищо за него, и развихрянето му остана да се случи в евентуална следваща книга.

На картата по-долу е показано нагледно как протече походът на орките из човешките земи:

Една от най-хубавите книги в поредицата, която подхрани пламъка на интереса ми да продължавам възможно най-скоро със следващата.:)

Фарът на края на света – Жул Верн

В края на по-миналия век на крайчеца на остров Естадос, който е най-източната суша от архипелага около остров Огнена земя и на ръба на Магелановия проток, аржентинското правителство постоява фар. Ролята му е решаваща за направляването на потока от кораби, които ежедневно се преливат от Атлантика в Тихия океан и обратно, защото и земите, и водите там са толкова чужди и сурови, че без неговата помощ редовно се стига до трагични крушения.

Първата смяна, която ще дежури на новия фар, се състои от трима доброволци с опит в морските дела и самотната служба. Корабът им си заминава и ще се върне чак след три месеца със следващите, които ще ги сменят. За зла участ обаче на острова през цялото време се е укривала крайно подла пиратска банда, която допреди това е примамвала преминаващи кораби към сушата и след разбиването им, ги е ограбвала. Усетили липсата на кораба, пиратите за нула време нападат и убиват двама от пазачите на фара, като само третият успява да им избяга. В рамките до следващото идване на военният кораб с новата смяна, пиратите угасяват фара, продължават да плячкосват и дори съдбата им изпраща една доста запазена шхуна, на която те замислят да натоварят богатствата си и да офейкат овреме. За тяхно съжаление обаче, излягалият последен пазач на фара не е съгласен да ги остави да се отърват просто така. Какво може да направи сам човек за три месеца на безлюден остров с крайно суров климат? А дали е сам?

Приключенска книга от далечната 1905, издадена посмъртно съвсем скоро след кончината на автора. Много мъжество, смелост, себеотрицание във времена, когато далечният юг още не е бил покорен от човеците, а платноходите са били основно мореплавателно средство. 

Днес на този остров остават за постоянно пак само шепа хора, главно учени, които дежурят в метеорологичната станция там, а самото място изглежда ето така: