Лакираният параван - Роберт ван Хюлик

Разкошна история за премеждията на съдията Ди, докато е във ваканция и инкогнито извън своя район. Макар и на чуждо място, където не познава никого, и подпомаган единствено от верния си сътрудник Цяо Тай (когото от "Златното божество" помнех като Цял Алтай), съдията успя за броени дни да затъне точно толкова в местните бъркотии и криминални среди, колкото да разнищи няколко изневери, едно привидно самоубийство, едно очевидно убийство, 2-3 изнудвания и безброй заговори, кои успешни, кои - не, и да въздаде справедливост на най-неочаквани места. Как да не изградиш могъща империя с такива държавни служители!:)

Прелестните образи, на които не мога да се нарадвам, започват още от заглавието - има ли нещо по-китайско, по-поетично и по-загадъчно? Както установих още при запознанството си с автора, Роберт ван Хюлик е шлифовал до съвършенство природния си усет към красивото и уменията си да разказва майсторски изпипани криминални истории на фона на древен Китай с цялата му мъдрост, бордеи, естетика, жестокост, държавност и философия. Интересно ми беше да науча, че част от традиционната за тогава покъщнина са четири големи сандъка, в които се прибират дрехите за съответния сезон. Видя ми се практично, а очевидно и на една от измамниците, която беше натъпкала в един такъв сандък заклания си мъ... ау, неволно ми се изплъзна.:)

Тук съдията почти никъде не злоупотреби с физическата си сила, но лъжеше така наедро, че направо е чудно как накрая успя да навърже всичките си спекулации така, че да излезе сух.

Възторгът ми от висотата на умението на Роберт ван Хюлик може да бъде потушен само с още от книги същия автор. А може пък те да го разпалят още повече?:)

Възмездието - Агата Кристи

В любимата рубрика на мис Марпъл в "Таймс" за ражданията, сватбите и погребенията е поместено съобщение, че се е споминал неин познат от криминална афера от преди няколко години - господин Рафиъл, царят на финансовите спекулации. Скоро с мис Марпъл се свързват и адвокатите му с молба тя да се заеме с разследване. На какво, на кого - не знаят, приживе старецът само я е записал на организирана екскурзия и тя просто трябва да иде и да открие всичко сама. В съпътстващото писмо я нарича Немезида, с което намеква, че става дума за някакво възмездие, а при успех ѝ обещава 20 000 лири.

Както можете да се досетите, мис Марпъл се заема с всички сили със задачата основно заради раздразненото ѝ любопитство, и тъй като силата ѝ са разговорите, тя започва да досажда на всички. Мистър Рафиъл обаче е помолил не само нея да наднича във фигуративния гардероб със скелетите и скоро тя се запознава с три възрастни сестри от първото градче, в което пристигат екскурзиантите, които любезно я канят да погостува в старата им семейна къща. Започват да изплуват сенките на различни трагедии от миналото, в резултат на които калпавият син на господин Рафиъл се е озовал в затвора с доживотна присъда, ала какво точно се е случило, вероятно би могла да установи само една упорита немощна бабка с плетен розов шал и нюх към злото.

Агата Кристи много умело описва вече доста възрастната мис Марпъл с всичките ѝ болежки - на какъв стол седи заради ревматизма, как забравя, как си преповтаря едни и същи неща от миналото, как трудно се наема и дълго обмисля и подготвя всяко пътуване от измисленото село Сейнт Мери Мийд до близкия Лондон. Как чужди хора ѝ предлагат да се грижат за градината ѝ, защото тя вече няма сили, но пък я дразни всяко буренче. Как всяко нещо ѝ напомня на друго от миналото, което пък ѝ помага да прави връзки и да открива зависимости. Дори непремереното нахалство понякога, защото на старците всичко им е простено. Романът е написан през 1971, когато авторката е била на 81 години, и предполагам, че това обяснява доста. Това е една от последните ѝ книги.

Животът винаги е по-различен от това, което си мислиш, че ще бъде.

***

Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват!

***

Омразата умира бързо. Можеш да се мъчиш да я поддържаш изкуствено вътре в себе си, но няма да успееш. Любовта е по-силното чувство.

Убийство в „Ориент експрес“ - Агата Кристи

От изток на запад в прочутия трансевропейски експрес пътува мосю Поаро, а в съседното заключено отвътре купе е открит намушкан с нож прочут злодей от американската криминална сцена. Кой, как и защо? Въпросите са стандартни, но не и загадката. Това е един доста необичаен роман, защото сред хилядите криминалета на световната сергия трудно ще се намери някое с такъв убиец. Влаковете, а днес вече и самолетите, са в състояние да съберат в едно сравнително малко и ограничено пространство крайно различни хора от гледна точка на прослойка, занятие, възраст, положение в обществото, богатство. Да, тук заподозрените с уж правдоподобен мотив не са много и сигурните алибита ги превъзхождат по численост, но вероятно въпреки всичко истината ще ви хване неподготвени.

Изпусната батистена кърпичка с инициали, инструментче за чистене на лула, отдалечаваща се жена с червено кимоно. Такива очевидни улики мен поне ме дразнят дотолкова, че ги подминавам с презрително безразличие. Не е сериозно някак, убиецът да не е второкласник, та ще предоставя чак толкова уличаващи сведения за себе си?

На националното ми чувство му направи впечатление, че България отсъства в този роман. Героите се качиха на влака в Истанбул, после спряха в снеговете на Сърбия и толкова. Не че това има някакво значение...

По книгата има популярни филми, и то не един и два, като в последната екранизация от 2017 блестят имената на звезди като Кенет Брана в ролята на Еркюл Поаро, Пенелопе Круз, Уилям Дефо, Джуди Денч, Джони Деп и Мишел Пфайфър.

Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона - Мортен Стрьокснес

Дълга е тази страна,

повечето е север.

Ролф Якобсен

Кой, кога, какво и къде? Двама души, които са си наумили в днешни дни да ловят гренландска акула от малка лодка в залива до остров Скрова - на близо 200 километра след Северния полярен кръг.

Това е книга за всички, които обичат да ходят за риба, без да ги притеснява особено това дали ще се върнат с риба. За приятели, на които им е приятно да си помълчат заедно, да измръзнат и подгизнат, да се приберат тихомълком и безславно.

Авторът с непроизносимото име не се старае да напише последователна, завършена и стройна история, а просто разказва каквото му дойде на ум. За рибите, за Норвегия, за историята на остров Скрова и околностите. За времето, когато човек е с лодка в морето, за Гълфстрийма, за рибата треска, за историята на риболова в Норвегия, за еволюцията. Тези разпокъсани размишления обаче не дразнят читателя, те изглеждат съвсем на място за всеки, който се е отдавал на самотни занимания сред природата.

В най-приятните си моменти от годината мястото на действието изглежда ето така. Не ви ли изглежда все едно не е от нашата планета?

Не обичам много морето, не умея да плувам и предпочитам да не рискувам лично из него. Подозирам, че и голямата част от хората, които твърдят, че не могат без морето, всъщност обичат да са на брега до него, а не вътре в морето. Но има народи, които сякаш са родени вътре и се чувстват най-добре там.

Направи ми впечатление как сходно се изразява автърт на книгата по въпроса колко малко познаваме океанските дълбини като този на "Роякът".

На малката снимка на задната корица авторът малко прилича на Златан Ибрахимович.

Още за книгата има в Книжно.

Луфутен се намира доста по на север от столицата на Гренландия Нуук, но през цялата година средната температура тук е почти с десет градуса по-висока. Без Гълфстрийм норвежкият бряг би бил просто огромна пустиня от лед, пропукван само от кратките арктиески лета. 

Азбучните убийства - Агата Кристи

Това е един от най-популярните романи на Агата Кристи с главен персонаж Еркюл Поаро. Мястото на действието традиционно е южното английско крайбрежие, а предизвикателството за малките сиви клетки на белгиеца е нещо необичайно - сериен убиец, който предупреждава с писма до детектива за всяко следващо убийство. Първите букви от имената на жертвите и градчетата им при всеки случай съвпадат и напредват по азбучен ред - A, B, C и почти D.

Какво е общото между жертвите, защо убиецът изобщо се държи така, какви са мотивите му? Защо не съобщава направо на полицията? Това терзае Поаро, но не и останалите разследващи, защото убиецът просто е луд, трябва ли да търсим рационални причини за действията му? Чрез разговори с близките на жертвите детективът се опитва да си създаде по-ясна картина за събитията, както и да ги провокира да си припомнят подробности, за които на пръв поглед никой не би помислил, че са от значение.

Някъде бях чел, че сред най-често срещаните мотиви на престъпниците били парите и любовта - уж най-хубавите неща в живота. Не знам дали наистина е така, но поне мен това веднага ме насочи в една по-прагматична посока, макар да не можех да дам никакви подробности. Серийните убийци винаги са ми крайно подозрителни...

Направи ми впечатление, че бащата на една от жертвите беше на 55 години и беше пенсионер от преди две години. Просто като отражение на една хубава епоха.:)