Зоологическа градина в моя багаж - Джералд Даръл

За какво се разказва? Авторът е отговорил в първите си две изречения:

В тази книга е описано шестмесечното ми пътешествие, което предприех с моята съпруга до планинското западноафриканско кралство Бафут в Британски Камерун. Една от причините за нашето пътешествие бе твърде необикновена: искахме да съберем животни за собствена зоологическа градина.

Какво може да се допълни? Едновременно и малко, и много. Ако човек не се интересува от чудновати животни, други континенти, южни страни и хора, британски хумор, кажете му само тези две изречения и го оставете. Той така или иначе няма да я прочете. Ако ли пък не сте такъв човек и намирате за смешно как някой разлива три пъти поред един и същи варел, пълен с вода и двеста шпорести жаби и после ги гони по двора, за да ги натика обратно във варела, то може би ще ви е приятно да я прочетете. Или пък нямате против да научите за калпавата маймунка, която била вързана за дърво до дворната врата и подръпвала за дрехите всеки минувач, включително и саронга на момичето, което под него не носело нищо друго. Или за маймунката, която беше отмъкнала дрехите на къпещата се секретарка на Джералд Даръл. Ами историята с изпусната на земята зелена мамба, която беше накарала съветниците на фона на Бафут да изпълняват акробатични подскоци?  

Освен смешките, нека си признаем какво друго знаехме досега ние за Камерун. Съвсем малко и крайно недостатъчни факти:

Екваториална африканска държава, столицата се казва Яундѐ, а националният им отбор по футбол се е класирал седем пъти за финали на Световното - повече от всеки друг африкански отбор. А, да, и Самюел Ето'о е оттам. Освен това и, че някога, и то не чак толкова отдавна, Камерун е бил разделен на две парчета - френска и британска колония, но с това европейското присъствие не се изчерпва, защото преди тези две страни там са се опитвали да колонизират немците. Затова и до днес страната има повече от един официален език.

Благодарение на тази книга ще научите, че езиците не са единственото разнообразно нещо там. В реките на Камерун рискувате гневен мъжки хипопотам да нападне лодката ви, може да ви се наложи да дърпате огромни питони за опашките, да плашите маймунките, да ловите птици, влечуги и бозайници от най-различно естество. Да гостувате на местния полигамен монарх, да го учите да танцува латино-танци и да си пийвате заедно уиски. Мда, изглежда никак не е било лошо да се пътува с Джерал Даръл. А пък това е гледка от двореца на фона на Бафут в днешни дни:

Аудио книгата е прочетена от ерудираната г-жа Ирина Илиева, която има много приятен глас и винаги се усмихва на смешните места.

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)

Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.

Киберпънк - Списание

Първото хартиено списание на "Шедоуденс" се оказа тематично ориентирано в сферата на киберпънка. Приятна изненада за жанр, обявен от някои за отмрял, но реално все по-близък и реален. Имаше предварителна кампания за набиране на средства, трепетно очакване. 

Екипът на списанието се е постарал да създаде красиво оформено и направо луксозно списание, богато на съдържание в традиционните за списанието категории: разкази (преводни и от български автори), ревюта на филми, сериали, музика, анимета, комикси, игри, запознаване с историята на жанра, подвидовете му, а даже и привидно доста странични теми, като тази за мястото на велосипедите в киберпънка.

Припомних си любими автори и истории ("Зимният пазар" на Гибсън), зарадвах се, че някакво местенце в калабалъка имаше и за Дълбината на Лукяненко и за Хакерите на Иван Попов.  Крайно любопитни автори като Брус Стърлинг, Нийл Стивънсън и Хараламби Марков също бяха намерили място в броя. Припомних си обаче и защо преди в "Шедоуденс" традиционно избягвах да чета повече от половината от материалите. Те или се разминаваха радикално с моя вкус (музика, игри), или стилът на някои от статиите се рееше някъде по-високо и встрани от моите понятия за приятен и разбираем текст. 

Не можа да не ми направи впечатление и направо озадачаващо настойчивото споменаване на филма "Блейд Рънър". Независимо от версията той присъстваше буквално навред. Вероятно ще съм един от последните хора, които да оспорят значението и разкошния кеф от историите на Филип Дик, но филмът е... хм, да кажем просто, че филмът има много по-малко достойнства, а пък и да не е само той, я що филми има за киберпънк, ами че то даже на "Матрицата" не беше отделена и 1/10 от възторга по Рънъра. На "МАТРИЦАТА"!:) Да не говорим колко други произведения пък изобщо не фигурираха в прегледа...

Накратко, удовлетворението ми от похарчените 20 лева беше на очаквано задоволително ниво. Дано авторите да запазят хъса и енергията си за нови издания и по други фантастични теми, при тях винаги има да се научи по нещо любопитно.:)

Нощният пожар - Майкъл Конъли

Солената вода лекува всичко.

Книгите на Конъли не изтрайват дълго време непрочетени в мои ръце, а серията почивни дни допълнително предразполага към злоупотреби с любими криминални автори.

"Нощният пожар" е шарена отвсякъде - видове случаи, герои и опасностите, в които попадат. Този път Майкъл Конъли беше като уважителен бой-скаут, който гледа да обърне внимание на всички свои герои. От това романът изглежда малко претрупан с действие, имена и събития, но като се замисих, реших, че всъщност нещата в реалния живот никога не са излирани и не ни се сервират едно по едно за наше удобство и по-лесно храносмилане.

Хари не беше попадал на наемен убиец, но и това му дойде до главата, и пак в сенките около Бънкър хил, както в "Ейнджълс флайт". Имаше си традиционните напоследък разкрити стари случаи, достатъчно дилъри от Крипс, пандизчии, гейове, бездомници, адвокати и какви ли не други отрепки. Опасности за всички от сърце, а лошите си получиха полагаемото. Интересно беше да се научи как може да пострада човек с откраднати документи и какви може да ги натвори безнаказано фалшивата му самоличност.  

В този роман Хари слушаше Бен Уебстър с прякора "Красавеца и Звяра" (саксофон) и Чарлз Мингъс (контрабас) от Карнеги Хол, 1974-та ("Си Джем Блус" и "Пердидо"), а Рене - Мюз и някакви други такива глупости, но препратки за тях няма да има понеже не ми допадат. По подобни причини ще подмина и цитираните места за хранене, които вече ми се струват фрапиращи. Не че не търсих от любопитство разни каравани за тако с морски дарове в стрийтвюто на Google Maps, но като цяло рекламата на ресторантите ми дойде в повече.

Преводачът продължава да нарича магистралите автостради и това да не прави впечатление на никого, а кибритената клечка от корицата е прекалено общ намек за огньовете в книгата. Не знам, "Бард", не знам...

Холивуд беше доста различно място в малките часове, след като неонът и блещукащите светлини угасваха. Балард виждаше промяната всяка нощ. Тогава Холивуд се превръщаше в чиста проба територия на хищници и жертви - място, на което имащите се радваха на комфорт и сигурност зад заключените си врати, а нямащите бродеха на воля.

***

Бош погледна чинията ѝ. Напоследък като че всички ядяха авокадо. Противна работа.

Как не станах екзистенциалист - Ерих Кестнер

Създава онзи, който създава порядък.

Малка книжка, която съдържа 18 кратки текста, условно ще ги наречем разкази, от великия майстор. Аз ги четох с нагласата от преди, че ако човешката душа беше арфа, то Ерих Кестнер щеше да е един от най-виртуозните ѝ изпълнители. Знае пределно добре кои струни да дърпа и го прави майсторски. Книжката е писана вероятно някъде между двете войни, а може и да не е била предвидена като самостоятелно издание, а да се е получило така впоследствие у нас. Не знам. Историите са доста различни, някои изглеждат дори като фрагменти, като нещо, което е записал, за да не забрави. Българското издание тук-там е украсено с илюстрации на Борис Димовски, което отначало ми беше трудно да възприема, защото някак съм свикнал неговите персонажи да са с увиснали мустаци, цървули и потури. А не да ходят да се забавляват по швейцарските курорти. Но както и да е, важното е, че обичаните език и стил са си тук, както и маниерът някои по-тежки истини да ги съобщаваме през устата на децата. Защото на тях им простено да казват всичко, нали още са малки и не разбират? Но пък понякога, както е казано в една по-популярна книга, устами младенца глаголит истина...

По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, през едно краткотрайно посещение на града годеницата му - едно красиво като картинка и не особено умно момиче - избяга с един темпераментен скулптор - после и двамата съжаляваха за тази стъпка, както и за всички следващи.

***

Някога опитвалили сте се да си представите как може да се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има - пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато стои на възвишението на живота си, разглежда своите планови, преценява своите желания. Тогава човек е сам, размисля за своите цели и скрива лице в ръка!