100 хайку - Мацуо Башьо

Мацуо Башьо е бащата на хайку, той е поетът-основател на жанра още някъде през дебрите на 17-тия век. Роден е през 1644 г., живее само петдесет години и казват, че още приживе е станал кумир на стотици хиляди читатели. Сега спрете и се замислете над историческия контект на предишното изречение в световен мащаб. Да имаш дори и "само" сто хиляди почитатели през 1600 и някоя си година, означава, че дори и в тези древни времена в Япония е имало огромна маса грамотни хора, от които само част са чели и харесвали поезията на Башьо. Влиянието му дори и след смъртта му е толкова мащабно, че се твърди, че през 1806 г. императорът го нарича Божество на летящите звуци. Шинто и дзен.

Портрет на поета от края на 18. век.

Ранно утро – 

камбанен звън блуждае

сред мъглите.

Онзи облак

вест за среща 

от мълнията чака.

По нищо не личи,

че близка е смъртта им – 

песен на цикади.

Лястовичке,

калта за гнездото

не пускай в моята чаша.

Овчарска торбичка!

Край плета

цъфнала е тя свенливо.

Есенни дъждове – 

излизам и пътник

вече е моето име.

Пъдпъдъци 

пеят в здрача – 

за ястреба е тъмно вече.

Посеви с елда – 

белеят се смътно

под лунния сърп.

Час за раздяла – 

като облаците надалеч

отлитат дивите гъски.

Пролетен дъжд – 

пътека сред тревите

и пелин край нея.

Стоян - Станислав Стратиев

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието.

Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило.

Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив.

Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. 

Не сме любими никому.

Никой не ни обича.

Никой не иска да се обединява с нас.

***

Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен.

Цар Алкохол - Джек Лондон

Важната дама и лекото момиче са сестрички.

Захванах книгата преди година или две, защото я открих в аудио формат. Тогава слушах много такива помежду друга дейност, която вършех, без да се замислям. Тази обаче ми се опря. Не беше приключенска, а биографична, макар целият живот на Джек Лондон да си е едно шеметно приключение. Тази разказва за опита му с пиенето през целия му живот - като моряк по пристанищните кръчми, като обикновен работник, като златотърсач, писател и интелектуалец. За това какво алкохолът ти взима, защото другото, че дава нещо, си е чиста илюзия.

Книгата е доста... не весела. Трудно е да се повярва колко нещо може да постигне един младеж с толкова труден старт в живота само с воля, труд и упоритост. И то въпреки пагубното влияние на алкохола. И пак да изглежда истинско, защото Джек Лондон разказва толкова интересно и убедително, че няма как да не му повярваш.

Страшна е неговата история, свирепа, очарователна и в същото време винаги ме натъжава. Винаги изпитвам едно чувство на жал, че такъв човек е трябвало да може да поживее още, защото е имал още много да твори. Качествени неща, смислени произведения, вълнуващи и истински истории. Но понякога в живота става така, че тези, които горят най-ярко, най-бързо прегарят.

Не знам как става така, но нямам насита от неговите произведения вече повече от трийсет години. Не усещам за тях да има неподходящо време или възраст, обичам ги и досега по същия пламенен начин, както и като ученик.

Благодарността е черта, свойствена на човешката природа. Когато такъв човек спечели пари, можете да бъдете уверени, че част от тях ще отиде на тезгяха, в касата на оня, който му се е притекъл на помощ.

***

Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като „Атлантически месечник“, правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в „Космополит“ и „Мак-Клюр“, отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя.

***

Жените са истински пазители на расата. Мъжете са прахосници, търсачи на приключения, картоиграчи и в края на краищата винаги жените ги спасяват. Едно от първите химически изобретения на мъжа е алкохолът и той не престава да го произвежда и пие до наши дни, но не е имало ден, когато жените да не са се борили против пиянството на мъжете, макар че никога не са имали възможност да вземат против това някакви решителни мерки. Щом жената получи някъде право на глас, тя най-първо затваря кръчмите. Мъжете и след хиляди поколения няма да се решат да направят това по своя инициатива. Със същия успех би могло да се очаква от морфинистите да забранят продажбата на морфина.

Жените знаят, че за пиянството на мъжете те са заплатили с неизброимо количество пот и сълзи. Вечно загрижени за расата, те ще вземат мерки да опазят своите бъдещи синове и дъщери, бъдещите жени и сестри на тези синове.

Алексис Зорбас - Никос Казандзакис

И този бисер ми артиса от едно пътешествие в чудна компания до остров Крит. Седмица там кара човека да се нормализира, както стомана, която е тормозена с твърде много температури и напрежения. Но както и да е, започнах книгата, ала не я довърших, и тъй като сега ме е обзело настроение да разчиствам стари бакии, седнах и я прегазих докрая.

Може да сте я чели, може да сте гледали стария известен филм, но ако не сте, книгата разказва за наблюденията на сравнително младия, богат и с романтични представи за света малко вятърничав автор, малко дървен философ, който наблюдава своя стар работник на име Алексис Зорбас. Грък, бандит, пияница и непрокопсаник. Залита по жени, мързел, побойник и пройдоха. Или както казва авторът: "Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах." Авторът придобива малка мина за въглища на остров Крит, а Зорбас се очаква да е негова дясна ръка, надзирател и организатор на добива.

Дали от дистанцията на времето, т.е. че вече не се смятам за млад, дали от това, че този тип романтично опиянение и преклонение пред чара на натуралните и близки до земята люде никога не ми е било присъщо, книгата не успя да ме грабне. Да, интересна ми беше, не прекалено, интересни ми бяха хората, земята на Крит, времената, но не и разсъжденията, които прелитат през вятърничавата глава на автора. Всичко изглеждаше много близко и балканско, за да ми е екзотично и запленяващо. Не знам, може би времето за четене с очароване на тази книга е отминало. И моето, и общото. А може и да греша. Вие я пробвайте, пък си решете лично за вас. Подозирам, че ще се хареса на твърде много българи. Защото все пак книгата се занимава с най-универсалните неща, които са вълнували всеки сапиенс през вековете - любов, храна, вино, работа, религия, творчество, страст, смърт, защо.

— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето. 
За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.

***

— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!

***

— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!

***

— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено! 

***

— Брей, каква машина е човекът! Туряш ѝ хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.

Духът на свободата - Джордж Байрон

От датите под стихотворенията научих, че Байрон е творил в началото на деветнайсти век. От темите, които са го вълнували, някои ми бяха интересни, други - не чак толкова. Имаше няколко стихотворения с имена на жени, по които явно много си е падал, други - посветени на родината, на местата, където е пораснал, на волния дух, на свободата. Имаше и някои твърде отлвлечени и общи, в които не личеше конкретен повод или човек със заслуги за написването им. Имаше и цял цикъл за еврейските земи и хора, от което съдя, че Байрон, както много други поети, е писал за всичко, което го развълнува силно.

Не съм се интересувал особено от живота и творчеството на Байрон и попаднах на стихосбирката по-скоро случайно. Търсех поетичен превод на стихотворението  "They say that Hope is happiness", което обаче не открих никъде, а ми трябваше, за да приложа две строфи от него като завършек на един фантастичен разказ, който превеждах. Както и да е, не открих стихотворението и в тази книжка, която си купих специално за целта, но поне я прочетох и се обогатих с байронщини.

Прочетох в Уикипедията за бурните му връзки, за това как е блуждал и бягал насам-натам, за общественото неодобрение, как умрял безславно, когато опитал да се присъедини към борбата на гърците за свобода. Спомням си как преди много години при една екскурзия из Гърция гидът ни показа мраморна колона на нос Сунио, на която Байрон издълбал подписа си. Което ми се видя странно, малко егоистично, нахално и безотговорно. Но може би много поети са така - невъздържани и импулсивни, вероятно това и трябва, за да пишат стихове.

Дали бих го препоръчал? По-скоро да, особено стиховете му за Шотландия, например "Лох-на-Гар". От него научих, че Каледония е старото име на Шотландия. Вече проучвам маршрути за изкачване на тамошните планини.

Умрелите се будят - как да спя?
Пшеницата узря - как да не жъна?
Тирани властват - как да ги търпя?
Не спя - в постелята ми сякаш тръни.
Тръба звучи в слуха ми всеки ден,
отеква в мойта гръд...

Откраднатият бял слон - Марк Твен

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени."

Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. 

Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг.

Ще завърша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Събо Николов - първият българин ротарианец - Цвятко Кадийски

Тази книга е най-специалната от всички, които прочетох миналата година. Четох я даже няколко пъти, защото по стечение на обстоятелствата се оказах съучастник в създаването ѝ. Вероятно вече съм надул ушите на всички близки и приятели с истории за Събо, но житието му се оказа толкова интересно и важно, че май нямам право да спирам, повече хора трябва да научат за него.

Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше...

Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият.

Съвсем накратко защо.

Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1899 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още...

Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.

Рана - Захари Карабашлиев

Получих книгата като подарък, без да съм я търсил. Междувременно се оказа, че тя е спечелила наградата "Роман на годината", което не ме учудва. Припомних си защо харесвам как пише Захари Карабашлиев и какви интересни образи на интелектуалци създава. Колко достоверна изглежда войната му, а грижите и разговорите му с малко дете - не чак толкова. Направи ми впечатление как по някои неща сюжетът наподобява "На западния фронт нищо ново" - младежът, който е натъпкан до козирката с идеализъм и патриотични чувства от обаятелен преподавател. Бърза да отиде на фронта, пада още при първата битка. 

Подсети ме и защо отбягвам да чета български автори - основно заради фиксацията им към миналото. Да, то е интересно и важно, и Тракия, и Добруджа са, но не съм убеден, че България и аз имаме нужда от все повече минало. Защо не пробваме за разнообразие да се съсредоточим върху настоящето, в което всички живеем в момента, или пък върху бъдещето, което ще стане настояще още утре? Те са истински или ще бъдат, а миналото е само една тъжна проекция на ума. Него сега го няма и никога повече няма да го има.

Книгата е доста добра и за нея много ще се говори.

The Waiting - Майкъл Конъли

Късметът е променливо нещо.

Феновете на Майкъл Конъли тази книга я почакахме малко повече, но затова пък нивото отново е топ. Сюжетът е по класическата рецепта и в него освен удовлетворението от разкриването на криминалните загадки (разбира се, че в множествено число), има и намек за епохата - атаката на Капитолия от 06.01., фентанила, пожарът на о. Мауи, кражбите на iPhone15, PS5 и GoPro, намек за "славното" минало - Черната Далия, намек за добрите ресторанти в ЕлЕй.

И цялата еуфория, цялото надъхване, че хей, пак ще се топнем до ушите в майсторлъка на Конъли, понякога бива шпиковано с някакви неочаквани изненадки в българския превод, които приличат на скрити в тортата малки гадни черни пиперчета.

Например думата автостради. Хора, моля ви, да не сме във филм на Антониони? Това не е сериозно, откъде се взеха тия автостради в Лос Анжелис, 2025? Какво им е лошото на магистралите?

Или пък когато Рене се беше подпряла на предната скара на автомобила!? Може да е решетка, може ролбар, може да е всичко, ама скара не е, във всеки автомобилен форум ще ви се смеят. Скара...

Или да наричаме кръстатата отвертка кръстачка. С кръстачка се затеска зелето в бидона или на нея се поставя елхата по Коледа, но определено не се завиват винтове.

За пореден път заглавието озадачава, но този път се притуря и корицата. Забогами, както казва котаракът Румен, откъде се взе тази патрулка, като в романа няма кьорава патрулка!

Както и да е, романът е супер як и Майкъл Конъли не заслужава да бъде пренебрегван. За разлика от многото измислени измислячи на измислици като Дивър, Къслър, Ролинс и т.н., той има какво да каже и знае как.

Думата на годината е генеалогия.

Задочни репортажи за България - Георги Марков

Четох тази книга доста дълго, неочаквано много. Започнах я заради обичая ми да чета книги, свързани с местата, до които пътувам. Бях съвсем за кратко в Лондон и лекомислено я започнах, дори с благородното намерение на мина пеша по Уотърлу бридж и да оставя цвете. Така или иначе не минах оттам, остана за следващия път, но не дочетох и книгата дори година и половина по-късно. За което не е виновна тя, разбира се. От една страна аз, както вероятно много съвременни люде, сме пристрастени към кортизола от бързосмилаемите медии, които предлагат нова сензация на всяко плъзгане с пръста по екрана през няколко секунди. От друга и малко по-обективна страна установих, че обяснявам да познатите ми как тази книга не ми върви, защото на практика аз всичко това вътре в нея си го знам. Да, знам го сега, макар тя да е била изговорена от автора в ефира на радио Свободна Европа във времената, когато е било въпрос на присъда дори само да чуеш такива приказки, камо ли да ги разпространяваш. От трета страна, това не е никак весело повествование, то осветлява едни откровено нелицеприятни страни от характера и живота на моите съвременници, които хора на всичкото отгоре за дълбоко съжаление и до днес все още имат решително влияние върху обществения и политически живот на страната. С което аз, разбира се, не съм съгласен и по пътя на най-малкото съпротивление просто си плъзнах пръста и затворих книгата. За злото, за завистта и злобата, за спекулата с човешките съдби, за мерзостите и лъжите, за убийствата, за компромисите със съвестта, за злоупотребите и кражбите, за всички извращения над човешките души, за всичките гадости на комунистическия режим на мен просто ми е противно да слушам. 

После обаче си казах, че вероятно на участниците и действащите лица вероятно им се иска същото - да не се чува, да се забрави какви са били и какви все още са, защото няма какво да се лъжем, хората не се променят. И тогава реших: ще дочета тази книга, за да ми е прясна в паметта и да я разказвам и предлагам на по-младите от мен с лечебна цел. Да знаят, че комунистическият режим е бил нещо уродливо и престъпно.

Ерих Мария Ремарк. Романтичният странник

Това не е книга, написана от Ремарк. От издателство "Фама" са събрали крилати фрази от негови романи и ги издават в обща книжка, че даже и ги преиздават. Цялата се състои от цитати. Самоподарих си я в пристъп на догаряща любов към автора от младежките ми години, както и защото беше много евтина. Сега, малко в духа на философските фрази на Ремарк, малко съжалявам и за двете. За всяко нещо си има подходящо време и вероятно моето днес не бе подходящо за четене на такава книга. Може пък за вас да е, тъй че, ето една произволна извадка от най-концентрираните му обобщения, с които е обичал да поръсва романите си.

Шейсетгодишен мъж, който търси любов, е идиот, надяващ се да спечели, при все че съперниците му играят с белязани карти. "Триумфалната арка"

***

Да се родиш глупав не е позор, позор е само да умреш глупав. "Трима другари"

***

Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино. "Триумфалната арка"

***

Веднъж четох, че моржовете оставали безучастни, когато ловци избивали с колове събратята им... Видях как цели народи правеха същото през войната. "Черният обелиск"

***

В притежанието се таи и загубата. "Трима другари"

***

Който се е научил да чака, няма как да бъде разочарован. "Обетована земя"

***

Лъжата трябва да бъде проста. Сложните измами почти винаги завършват с провал. "Обичай ближния си"

Стъкленият човек - Ерих Кестнер

Влаковите разписания и жените са възможно най-големите загадки.

Финият интелектуалски хумор на Ерих Кестнер отдавна ми е слабост и не се колебах много, когато наскоро видях, че има нова негова книга с неиздавани досега у нас произведения. Разкази. Някои от тях се оказаха от вселените на вече познати негови романи, други бяха импресиите на един впечатлителен ум, на една чувствителна душа, други бяха забавни случки за хората в Големия град като за публикуване във вестник, а някои, за моя радост, си бяха откровено детински. А пък едни от най-хубавите разкази бяха покъртително тъжни.

Подарих книгата на майка ми, и когато тя я завърши и ми я предложи за прочит, я получих така:

Всяко листче дава насоки за ниво, накъде е климнала везната веселие/тъга или за намек от коя вселена е историята - на "Хвърчащата класна стая", на "Антон и Точица" и т.н.

Ерих Кестнер много пъти е писал за майките, вероятно поради неговият собствен житейски опит - най-малкото в случая, когато тя му донесла по влака прането чак от Дрезден, а в това време жилището му било напълно разрушено при бомбардировките на Берлин. Както пише в един от разказите, майките нерядко плащат със своето щастие за щастието на децата си. При него те често страдат, дали от болест, бедност, преумора или дори смърт, а децата им се опитват по някакъв начин да се отплатят, оценявайки всичките грижи и лишения.

Като оставим страдащите майки настрана, в книгата има и много забавни моменти, разкази, които истински те забавляват.

Това е една прекрасна книга, както като съдържание, така и като оформление, препоръчвам ви я от сърце. Класа!

Куци коне (Блатната къща 1) - Мик Херон

Някой винаги плаща. Увери се, че няма да си ти.

"Куци коне" е първата книга от поредицата шпионски романи на Мик Херон, за които аз не знаех нищо. Нула. Докато не изгледах на едни дъх четирите сезона (засега) на едноименния сериал с Гари Олдман в главната роля. На български, оказа се, са преведени само първите два романа от общо седемте (засега) от поредицата за най-некадърните смотаняци от британското вътрешно разузнаване МИ5, които са намерили пристан под привидно нехайното  ръководство на Джак Ламб в т.нар. Блатна къща. 

Оказа се, че провинилите се и станали неудобни и неблагонадеждни агенти ги сортират в някакъв скучен и затънтен отдел, където или не вършат нищо, или им се дават само безумно скучни рутинни задачи, така че сами да се откажат и да напуснат. Да, ама някои не напускат. И когато се случва така, че от натопени те се превръщат в герои, никой вече не може да ни спре да им симпатизираме до дупка. Всеки държи в сърцето си една малка и вечно отворена вратичка за неудачниците, които са се издънили фатално по веднъж. Защото те са си такива едни истински, нормални хора с всичките им склонности да грешат и да объркват нещата, но също така да бъдат верни и отдадени на принципите си обучени професионалисти. И на всички ни става любопитено да видим на какво са способни те, а то може да се окаже нещо много. Да, опасностите за куците коне са същите, каквито са и за бързите коне от Риджънтс парк, затова няма да се учудвате, когато забележите с каква лекота авторът ги води до ръба, който съвсем нерядко коства живота на някои от героите. Но това само прави оцелелите още по-симпатични.

С доза нескромно пристрастие мога да заключа, че сериалът е брутално добър, и е един от малкото случаи, в които филмът е малко по-добър от книгата, по която е правен, Гари Олдман прави една от ролите на живота си, а характерната за автора смесица от опасности и хумор е уловена и акцентирана майсторски. Двата преведени романа се продават за нереалната сума от по 5 български лева, което дори не ми хрумва с какво нещожно нещо да го съизмеря, за да илюстрирам колко е нелепо евтино е.

Някои хора си организираха партита в средата на седмицата. Джаксън Ламб броеше жертвите в отдела си.

ps

В романа се разказва и за скалъпен случай на отвлечен младеж от пакистански произход, когото крайнодясна организация иска да екзекутира в ефир. Обаче всъщност не е за това. За куците коне е.

ps2

Честита ви 2025-та! Пожелавам ви да прочетете една книга повече от 2024-та!