четвъртък, декември 26, 2013

Родена в пламък - Нора Робъртс

Изненадващо или не сега предстои да прочетете няколко добри думи за книга, авторка и дори цял жанр, които вероятно подобно на мен сте отбягвали и подценявали. Е, край с това.:)

Книгата не ми е подарена, нито препоръчана от близки хора или приятели, така че не съм длъжен пред никого да я споменавам с добро. Защо я четох изобщо ли? Защото винаги подозирам, че пропускам нещо важно, когато видя големи групи хора да се вълнуват от нещо, което аз не познавам. Големите групи в този случай са основно от читателки на т. нар. любовни романи, които заляха българските книжарници и сергии през 90-те, че и след това. Авторки като Сандра Браун или Нора Робъртс за няма и една петилетка се сдобиха с толкова многобройни и верни фенки, колкото болшинството други автори не успяват и посмъртно. И за да не ме гнети повече чувството на завист и подозрение за пропуски, се нахвърлих на най-доброто, което ми предложи Уикипедията - царицата на жанра Нора Робъртс и една от най-знаковите й книги - "Родена в пламък".

В началото ми беше смешно, похвалих се на всички какво чета и получих само и единствено съболезнования и въпросителни защо си го причинявам. Ето какво не знаят всички тези критици.

Нора Робъртс е американка от Мериленд, омъжена (разведена и пак омъжена), има две деца. Авторка е на над 200 романа с общ тираж от около 500 милиона броя, издадени в 35 страни. Какво най-общо ни доказват последните две изречения? 

а) Просто и обикновено име. Също като на хилядите, които биха платили 2 лв за любовен роман, закупен от кашон от банани на спирка на градския транспорт.
б) Познава темата за обвързването на мъжете и жените от личен опит.
в) Умее да пише.
г) А вие какво повече искате?:)

Това е обективната и доказана от фактите страна. Субективната е моето лично мнение, че тази (а като нищо и другите й книги) е доста качествено произведение на литературния занаят. Построена е умело и поддържа интереса на читателя през цялото време, въпреки че от самото начало подозираме какъв ще бъде финалът. Почти всички елементи, които аз ценя, ги има. Посланията са прости, ясно видими и възпитават най-общо казано доброта. На добрите хора им се случват добри неща. Дори и да не сте сигурни дали вие сте от "добрите", дръжте се почтено и с уважение към другите, признавайте и оценявайте усилията и постиженията им, преглъщайте острите и непремерени думи и не се страхувайте понякога да правите компромис с егото си, когато е за благото да човека до вас. Елементарно е, нали? Но пък е резултатно.:)

А иначе книгата най-просто казано се разказва за червенокоса ирландка от провинцията, която прави произведения на изкуството от стъкло (учила е занаята във Венеция), и за един богат собственик на верига галерии от Дъблин, за общия им успех и за едно прието предложение за брак. За една вкисната майка, добродушна сестра, уважителна баба, малко рокли, Париж, вила на Ривиерата и т.н. А, и най-общо за любов, споменах ли?:)

вторник, декември 10, 2013

Афоризми и анекдоти - Уинстън Чърчил

Тази книжка не казва почти нищо за историята, управлението, политиката, войната или други такива сериозни неща. Ако не знаем предварително кой е Чърчил и каква роля е играл, няма и да разберем. Пълна е обаче с кратки смешки, които са така изпипани, все едно ги е раждала главата на професионален хуморист. Лекотата, с която е измислял и отправял остроумия по околните, е направо за възхищение. Не знам само жена му как го търпяла. Ако е вярна теорията за главната роля на Чърчил в поделянето на балканските държави в различните сфери на влияние след Войната и попадането на България в най-скапаната от тях, на това също може да се гледа като на проява на смешна подигравка, макар и недодялана.

Направи ми впечатление как Чърчил, а и не само той, а и всички консерватори, кълнат лейбъристите. За тях лейбърист си е почти същото като социалист - нещо средно между плямпало и безотговорен прахосник. А комунистите направо огън да ги гори. Какъв мъдър човек, трябва да прочета още от него, а междувременно въвеждам "лейбърист" като обидна дума в моя речник. :)

Достойнството на министър председателя е като моминската чест - не подлежи на частично накърняване.
***
Можеш да преглъщаш лошите думи, без никога да си повредиш стомаха.
***
Най-добрият довод против демокрацията е петминутен разговор с редовия избирател.
***
С комунист няма смисъл да се спори. Опитите да разубедиш или убедиш комунист са безполезни. Резултат може да се постигне само чрез превъзходство на силата.
***
Един от известните остроумници, съперник на Чърчил в тази област и негов съвременник, бил писателят Бърнард Шоу. Веднъж той пратил на сър Уинстън следната телеграма: "Запазил съм Ви два билета за премиерата на новата ми пиеса. Елате с приятел - ако имате такъв."
Полученият на другия ден отговор гласял: "Нямам възможност да присъствам на премиерата. Ще дойда на второто представление. Ако има такова."

събота, ноември 30, 2013

50 класици: Археология – Волфганг Корн

Интересна книга за интересни места. Някои от тях. Казвам го, защото какво интересно би могъл да намери човек в изтъркани от употреба по книги и филми места като Пирамидите, Стоун Хендж, Великата китайска стена или Колизеума? Книгата основно те подсеща за неща, които знаеш, но си забравил, или не си им обръщал достатъчно внимание. Установих, че от всичките 50 ми е тръпка да посетя само някои места в Азия като Ангкор Ват 
(най-големият религиозен паметник в света, който днешна Камбоджа дори не изследва и развива като първоразрядна туристическа дестинация), Сигирия (Лъвската скала в Шри Ланка) и предимно Месопотамия, където, за съжаление, в днешни дни модата е да взривяват хората, вместо да им се взимат парите чрез туристически услуги. Но понеже от последното интересно строителство в тези райони са минали десетки векове, та си мисля, че мога да почакам още 10-20 години, за да се успокоят и вразумят местните пиромани.

Странното е, че хер Корн е подбрал архитектурни паметници от разни епохи и места по света, които привидно са много разнообразни, но някак странно повечето от тях са открити или изследвани предимно от германци. Посочената литература за запознаване също е само немска. Не знам дали го прави, за да изтъква заслугите на сънародниците си, или просто като германец на него са му известни предимно такива археологически находки, но като резултат подборката лично на мен не ми изглежда особено представителна. Човекът видимо се е задълбал в антична Гърция и разни камънаци от това време на територията на днешна Турция. Ами останалата Азия, ами Америките?

В българския интернет някой някога е допуснал печатната грешка да напише името на автора като Вилфганг и оттам нататък всички преписвачи (барабар с рояците книжарници) услужливо са го разпространили. Което не е кой знае що, но на мен поне ми е смешно.:)

сряда, ноември 27, 2013

Мъртвата зона - Стивън Кинг

Домашна, уютна, съвсем в духа на ранните романи на автора. Какво биха направили обикновени хора в необикновени ситуации. Без нищо страшно или плашещо. Само с едно-едничко миниатюрно фантастично допускане - какво би било, ако един скромен и добър по душа млад човек, учител в провинциално градче с леко шантави родители и с чисто нова приятелка, пострада в катастрофа и в резултат от мозъчна травма започне да вижда миналото и бъдещето на всеки, когото докосне? 

През цялото време напразно подозирах Стивън Кинг, че ще прати това изстрадало момче да обира с дарбата си казината във Вегас. Наистина напразно, защото се оказа, че му е отредена по-важна и по-драматична съдба. Каква точно - това почти сигурно няма да заподозрете. Аз поне не можах.:)

Може би основната дилема, която ни задава авторът, е какво бихме направили ние, ако знаем какво ще бъде бъдещето и имаме шанс да го поправим преди още да се е случило. Например: 
„Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“
Това прилича малко на трудните въпроси, пред които редовно застават силно етичните герои на братята Стругацки в книгите от същото време (края на 70те). Така че може и времето да е било такова, през 2013 книга с такава основна идея едва ли би била особено продаваема. За щастие обаче хората, които четат с удоволствие Стивън Кинг и съответно се вълнуват от проблеми и герои като неговите, сме от същата епоха. Затова - прочетете я, набори, ще ви хареса!:)

неделя, ноември 24, 2013

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков


Пригответе се за едно голямо приключенско четене с най-малките, защото това е тъкмо Книгата Игра за Деца. Ако си спомняте книгите-игри за по-големите от фентъзи или спортните теми, се сещате, че читателят сам избира как да продължи историята. А тук разполагате с близо 100 начина да прочетете книгата и 20 възможни края!!!

Имайте предвид, че книгата ще се хареса на най-малките читатели и слушатели (3+), за които книгата ще изобилства от смешки и страшки. 

“Таласъмчето се разшета из дупката, в която живееше, заподрежда, ряза, чука, готви и приготви багаж за приключението. Взе си торбичката и в нея сложи едно гребенче, омагьосан ключ, парче стар хляб, въже и една ръждива стотинка. Това щеше да бъде едно невероятно приключение, каквито само приключенията могат да бъдат!”

Покрай приключенията на Таласъмчо, ще имате имате възможност да научите или да преговорите посоките:

„А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?“

Да проверите докъде сте с броенето:

„Осем беше най, ама най-голямото число, за което Таласъмчо беше чувал.“

А също и да задълбочите някои моменти от домашното възпитание, включващи внимание и грижа за възрастните хора:

„Мечо си е загубил очилата, а без тях не вижда. Някой трябва да му ги занесе, защото Мечо е стар и не може да дойде. А куриерът Костенурчо е на море.“

И как то написах по-горе, това са само малка част, от възможностите, които книгата-игра предлага.

Илюстрациите не мога да отмина без коментар, защото детска книжка без картинки е като гащи без джобове и къщи без дворове. Тук екип от художници са се потрудили, така че илюстрациите са се получили много симпатични и чудесно подхождат на приказката.

Ако още не сте написали писмата до онзи старец, побързайте. В случай, че са изпратени вече, винаги ще се намери място под елхата за една приключенска книга-игра.
Повече за автора и как можете да си набавите книгата – тук.

петък, ноември 08, 2013

Мълчанието на агнетата - Томас Харис

25 години след първото издание, с нов увод от автора и стария превод на Жечка Георгиева си е добър момент за пръв прочит на такава класика, както се случи при мен. Имах някакви откъслечни спомени за страхотии и ужасии от единственото гледане на филма преди сигурно 20 години и затова приятно се изненадах, че то всъщност такива работи няма много в книгата. Шашкащи бяха може би единствено вулгарните реплики на някои от героите, които вероятно са били монтирани за автентичност на емоциите, но... както и да е, авторово решение. Истински страшното и напрежението идваха повече от очакването на неизвестното, а не от някакви кървища и т.н. безвкусици. Установих, че оттогава авторите са започнали да действат къде по-касапски, а пък прагът на чувствителност на читателите съответно се е вдигнал. Какво толкова като някой си дере млади дебелани и си шие жилетки? Затова като четем сега тази книга от 70те години и изглежда лека, приятна, може би с малко по-бавно действие, по-загрижена за чувствата, както на герои, така и на читатели. 

Самата история вероятно е позната на всички, но все пак накратко да отбележа, че е малко нестандартна, несиметрична. Следим едновременно бягството от затвора на изключителния д-р Ханибал Лектър и залавянето на доста по-посредствения, но вероятно също толкова луд, сериен убиец Джейм Гъм. С Лектър се запознаваме, опознаваме го, започваме даже да му симпатизираме и ... той изчезва, няма удовлетворяваща развръзка. С доста по-скучния Джейм приключваме и съответно доста по-набързо и тривиално. Романът не приключва в най-вълнуващия момент, а продължава още малко, за да ни убеди едва ли не, че агентката, разследваща двамата изроди, ще успее да се върне към нормалния живот.

Силен, вълнуващ роман, който като нищо и да е най-доброто произведение на Томас Харис, обаче май не е от тези, които имаме нужда да препрочитаме.

Ей тука още едно блогърско мнение.

Знаеше, че всеки мъж на средна възраст отчаяно желае да се покаже умен и знаещ и да сподели мъдростта си с по-младите.
***
Решаването на проблеми е като ловуването - примитивно удоволствие, заложено в нас още с раждането.
***
- По телефона ми се стори забавен. Вече съм решила, че най-важното е един мъж да е забавен. Разбира се, след парите и послушанието.
- Не забравяй и възпитанието.
- Права си.

петък, ноември 01, 2013

Една нощ през самотния октомври – Роджър Зелазни

Вместо резюме на това за какво се разказва, този път ще има напоителен цитат. 

И ми разказа как определени хора били привличани на определено място в определена година, в една нощ през самотния октомври, когато луната грее пълна на празника на Вси светии, и когато можело да се отвори пътя, по който Старите богове да се върнат на земята; как някои от тези хора помагали при отварянето, а други се стремели да им попречат и пътя да остане затворен. Затварящите печелели в продължение на векове — често само на косъм — и се разказвало за някакъв тайнствен човек, полупобъркан убиец, скитник и неговото куче, които винаги се появявали, за да затворят пътя. Според някои това бил самият Каин, обречен да ходи по земята белязан. Според други, той бил влязъл в сговор с някой от боговете, който искал да попречи на другите. Никой не знаел със сигурност. А хората се сдобивали с някои пособия и предмети, притежаващи сила и се събирали на определеното място, за да опитат да осъществят волята си. Печелившите се разотивали, а загубилите трябвало да страдат заради действията си, като изтърпят реакцията на космическите принципи, участващи в опита. 

Това е първата книга в този блог, която се появява за втори път. Защо е нужно? И аз не съм сигурен защо, с тази книга нищо не е сигурно. Както феновете на въпросното четиво добре знаят, най-запалените от нас я препрочитаме всяка година през октомври – всеки ден по една глава. Изключително приятен ритуал, който може да бъде съпътстван от публикуване на любими фрази от главата за деня като статуси във Фейсбук. А може и да не бъде. Може всеки път да откриваш незабелязани досега неща в книгата, а може и да да се наслаждаваш само на добре познатите от предишни години приятни моменти. Може да запалиш и други четящи, а може и да предизвикаш снизходителни усмивки. Може да я четеш заради приключението, а може и да изследваш в детайли кой персонаж какъв прототип има, откъде е зает и защо оригиналът е интересен. Може дори да се включиш в разни игри, които на живо или на виртуално разиграват Играта от книгата. Да продължаваш да се чудиш защо, по дяволите, въобще съществуват Отварячи и защо са толкова много. Тия хора акъл имат ли? :) 

Възможности много. Казват, че през октомври усмивките по лицата на повечето от замесените в каузата ANITLO са по-загадъчни и съзаклятнически, че през този месец проявявали засилена страст да събират наглед безполезни предмети с окултен уклон и че само те забелязвали леко просветващи руни по странни места из градския пейзаж. Но може и да са обикновени спекулации, може просто хората да са се почерпили някъде и затова да искат да заговарят уличните кучета между 12 и 1 през нощта. Освен ако кучетата не им отговарят.

петък, октомври 25, 2013

Придворният убиец. Тронът – Робин Хоб

— Ще бягаме ли, или ще се бием? 
— И двете, разбира се. 

Човеколюбиво и епично фентъзи със загадки. Като че ли това е най-краткото описание, което мога да измисля, както на романа, така и на цялата трилогия. Ако сме си мислили, че Фиц е имал някакви приключения и преди, чакайте да видите какво го чака тук. Пътешествия, опасности, смъртни заплахи, болки и мъки от какъв ли не характер, стрели в гърба и неуспехи, неуспехи... Докато в един момент почти в самия край положените усилия не започнаха да се отблагодаряват. И съвсем нямам предвид дребните плътски изкушения в лицето на певицата Славея.:) 

„Тронът“ (или „Assassin’s Quest“) е великолепен претендент за челно място в съкровищницата на световното фентъзи. Третият и последен том, макар и кошмарен като обем (755 страници!), успява да надгради и извиси историята до висотите, до които малцина други автори биха успели. И ако се абстрахираме от Толкин, в момента май не се сещам за други. Мащабност и детайлност, логика и страсти, без едното да изключва другото, а само го допълва и откроява още повече. Изключително майсторска и премерена работа що се касае до това в кой момент в какво емоционално състояние да бъде поставен главният герой, кога да има действие и кога само да наблюдаваме размишленията в главата на Фиц. Ако промяната на емоциите на героите може да се сравни с мелодия, то трябва да знаете, че Робин Хоб е един от най-талантливите композитори, които са се раждали на тази земя. Да съчетаваш толкова нормални човешки чувства, които ги има у всекиго, с напълно неочакваните усещания като потапянето в Умението и Осезанието и цялото нещо да продължава да стои естествено, приемливо и незабележимо, си е сериозен успех. Освен като композитор на емоции, Робин Хоб се оказва, че владее и тайните на леенето и сплавянето на различни по характер тежки и леки метали – близост и уют с мащабност и епичност. И любов, и битки. Логична и желана завършеност на финала, без прекалената захаросаност на заложен от първите страници хепиенд. Стотици страници необяснени загадки, които биват разкрити в точния момент по приемлив начин дори за капризен читател като мен. Като цяло доста болка за любимите ни персонажи и без финални кадри на залез с руса мадама за протагониста. Справедливост за злодея, без да оцапаме с кръв ръцете на нашето момче. 

Корицата пак е рисувана през малкото междучасие и издава прекалено много, но карай да върви. 

Заключение – толкова пленяващо и приятно фентъзи не бях чел много отдавна. И крайно подценено като актив. Ако бях борсов спекулант, щях да ви кажа: Купувайте, купувайте!:)

Една прогноза: Ако по тази поредица бъде направен филм, то той ще намери много повече и по-дълготрайни почитатели от „Песен за огън и лед“. 

Няма по-трудна задача от това да се мъчиш да не мислиш за нещо. 
*** 
Какво по-хубаво от женска, която знае да убива? 
*** 
Не ми е познато нищо по-затоплящо от горещото месо, чая и вярното другарство.

вторник, октомври 15, 2013

Придворният убиец. Кралска поръчка – Робин Хоб

_Вълците нямат крале._

Първото нещо, което ми направи впечатление – втори том е два пъти по-дебел от „Тайните на занаята“, а това не е добре. Началото му го забравих, финалът е много интензивен, но средата има така ненавижданата от мен бозява консистенция. Недей така, Робин, не е хубаво... 

Иначе приключенията на Фиц продължават да са все така интересни. По някои теми продължаваме да не научаваме нищо (алените кораби и Претопените), но за сметка на това познаваме много от героите доста по-добре. Робин Хоб е царица на това това да показва човешката страна дори на най-необичайните събития в един измислен свят като този на Шестте херцогства. Да почувстваш истинността на разказаното, да видиш колко домашно и познато ти е всичко, макар и никога да не си живял в замък. 

Много ми хареса, че успяхме да видим как бременната престолонаследница Кетрикен боса върти меча в една от малкото битки в романа и си разпродава накитите в напразни опити да запази разпадащото се кралство. Фиц заякна достатъчно на греблата на един от бойните кораби, за да се научи да се бие прекрасно с бойна брадва (палци горе), а освен това има и известен напредък в Умението. Вълкът Нощни очи се наложи като първа дружка и важен персонаж и съм сигурен, че вълчата му гледна точка върху човешкия свят ще се хареса на много хора. Славен събра почти всички черни точки, но предполагам авторката му точи ножа чак за в третата книга. Така де, няма смисъл злото да бъде разхищавано сред невинните, а пък и по този начин по-лесно ще бъде изкоренено. Завъртяха се някои интрижки за власт, любов и други такива щуротии, но понеже ни дразнят и няма да им обърнем внимание. Някои герои бяха разкарани без да бъдат убити (например Искрен и донякъде самият Фицрицарин), което затвърждава убежденията ми в правилния подход на Робин Хоб в разказването на истории, които може да бъдат четени и от деца. Хем героите ти намаляват и можеш да опресниш интереса на читателите като въведеш нови, хем не се държиш просташки като Джордж Мартин и да избиеш симпатягите още рано-рано, а на тяхно място да въведеш в пъти повече безлични герои, на които човек даже и имената не може да запомни. 

Като цяло в „Кралска поръчка“ много хора си получиха заслуженото, но далеч не всички. Така че - напред към трети том!:)

— Да съм загубил схватка? — повтори той, все още задъхан. — Схватката не е свършила, додето не победиш, Фиц. Запомни го веднъж завинаги. Няма значение какво мисли човекът отсреща. 
*** 
Тайно, Фиц. Тайно. 
***
„Братко. Умираш ли?“ „Не. Но ме боли.“ „Почини си. Аз ще остана да пазя.“ 
*** 
Тайната остава тайна, когато я знае само един човек. 
*** 
Някои неща не могат да се решат. Пиенето ги прави много по-поносими. 
*** 
Не можем да сложим стари глави на млади рамене. 

вторник, октомври 08, 2013

Ад – Дан Браун

Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза. 

Поредна европейска гоненица за другаря Робърт Лангдъм и новата компания фигуранти около него. Фонът е Данте Алигиери, загадката е страшна, а злодеят е доста могъщ и е трудно да бъде спрян. Още повече, че вече е умрял и е задействал събития на някакво тайно място, които ще затрият половината свят. Или поне така си мислим в началото.

Като цяло книгата издиша дори за стандартите на чичо Дан. Клишетата са повсеместни, злодеят е умопобъркан, но гениален. Добрите имат късмет и са си... просто добри. Не вярвам някога да се начудя защо лошите в американските книги и сериали винаги оставят гатанки, с които да упътват преследвачите си. В духа на тази желязна традиция търсихме буквички, размествахме текстове, намирахме скрити предмети, коридорчета и тайници, препускаме с разни превозни средства от Флоренция през Венеция към едно друго място, което повече подхожда за финал на такава глобална история. 

Ако човек реши, може и да намери някакви плюсове от прочита на тази книга. Може би основно това ще са файдата да може да се социализира със съвременниците си, които е по-вероятно да са чели „Ад“ на Дан Браун, а не нещо по-майсторско, интересно или приятно за четене. Също така човек може да си припомни или научи какви ренесансови картини и статуи има из северна Италия, разни истории за дожи, катедрали и други такива щуротийки за обща култура.

За по-ясна представа каква е тая книга и дали си струва, ето две шепи линкове към блоговете на други хора, които са я чели:

петък, октомври 04, 2013

Мъртво вълнение – Майкъл Конъли

Какво ново в ЕлЕй? Хари Бош има нов партньор на мястото на пострадалата в "Ехо Парк" Киз Райдър, която пак се евакуира на по-спокойна административна работа. Младежът е от кубински произход, казва се Игнасио, а Хари упорито отказва да му вика Иги. Викат ги за случай на убийство на лекар, който работи с радиоактивен цезий, използван в лечението на някои видове рак. Работата е там, че лекарят наистина е намерен (макар и с две дупки в главата), но за сметка на това голямо количество цезий липсва. Подозренията са насочени към фигури с черни скиорски маски, които са завързали жена му гола вкъщи, снимали са я и са му пратили снимката с и-мейл, в който го заплашват и искат да изнесе за тях от болницата опасния химичен елемент. Веднага се намесва ФБР, цъфва и агент Рейчъл Уолинг, с която се помним от "Поета", "Завръщането на Поета" и "Ехо Парк", и нещата се забързват неимоверно - по мои сметки на моменти Хари караше с 200 km/h (130 mph) по лосанжелиските магистрали. Тактически отряди, специални звена за радиационна защита, терористични организации, ислямисти, фатални изгаряния от гама-лъчение и мръсни бомби, какво ли не му мина на Бош пред очите. Когато цялата история приключи за по-малко от 12 часа, той установи, че е подобрил собствения си рекорд за разкриване на убийство. Бош и този път работеше в пълен разрез с официалните полицейски предписания и правеше всичко както той си знае, за ужас на Игнасио и Рейчъл. 

Музиката в началото на романа за пореден път беше от Франк Морган - All Blues на живо в нюйоркския клуб „Джаз Стандард“, а пък в края - от Рон Картър. През 1990 басистът имал концерт с триото си в Йокохама. Дискът с изпълненията им от тогава слушаше Бош в колата си, когато мъдро реши, че не трябва да търси откраднатите ампули с цезий, а трябва да намери убиеца. Този "Малък валс" е от въпросния албум. 

А това видео пък е истинско попадение! Едва ли някой от читателите на този блог се е заинтересувал от моите скромни изследвания върху музиката в романите на Майкъл Конъли, но ето че доживях да чуя от устата на самия автор какво мисли той по темата за джаза и най-вече за Франк Морган.  

„Мъртво вълнение“ е добре като заглавие, поетично е и се връзва с финала на книгата, макар да продължава да е все така далече от оригиналното "Недоглеждането" (The Overlook). 

Обадиха му се в полунощ. Хари Бош беше буден и седеше на тъмно в хола. Обичаше да си мисли, че го прави, защото по-добре чува саксофона. Като притъпяваше едното сетиво, подсилваше другото. (Пълна позьорщина, но кажете ми защо почти никой не пише такива първи изречения в роман?) 
*** 
— Кофти начин да умреш — отбеляза партньорът му. 
Бош го погледна над бюрата и попита: 
— Знаеш ли какво научава човек в тая професия? 
— Не, какво? 
— Че няма добър начин да умреш.

събота, септември 28, 2013

Животът на Пи - Ян Мартел

Това е една много хубава книга. Изключително лека и приятна за четене и в същото време много съдържателна. Разказва се за много неща - за едно индийче със странно име, което по стечение на обстоятелствата помъдрява преждевременно, за животните и животът им в зоологическата градина, както и когато са на свобода, за религиите по света, а също и малко за история и политика. Богата работа, с две думи. Заслужава си всеки ред, както от философска гледна точка, така и от литературна.

Едно от чудните неща в книгата е, че историята е толкова проста, че може да бъде преразказана в пет изречения, но с това ще се изчерпи една съвсем микроскопична част от смисъла. Приемам това като неоспоримо доказателство за майсторството на автора. Друго много прекрасно нещо е, че в книгата няма излишна драма, въпреки драматични събития. Направи ми впечатление, че това е постигнато по един много интересен начин - с много случаи, силно натопорчените моменти не се предават на живо, ами с известно закъснение във вид на преразказ. Това ти дава възможност да помислиш по същество над случилото се, като прескочиш момента на емоционално вцепенение. Подобен вид похвати в книгата има много и удоволствието да ги откриваш е голямо.

Харесаха ми още доста неща - погледът върху религията, описанията на природата, демократичното отношение към различните култури - това, че главният герой е индиец в голяма степен прави това възможно и реалистично. Със сигурност има много неща, които могат да се кажат за книгата след първия прочит. Подозирам, че на второ и трето четене, ще наизлязат още купища детайли, които също заслужават да бъдат споменати.

Животните заемат много централно място в книгата и аз намирам това за много хубаво нещо от образователна гледна точка. Нека обясня. Съвременният живот на децата е изключително едностранчив от гледна точка на комуникацията с живи същества. Когато едно дете пораства, в общия случай вижда около себе си само хора. Това създава у него погрешното впечатление, че на света има само една истина и един път и това е човешкия, с всичките му положителни и отрицателни страни. Затова си мисля, че общуването с други видове е изключително полезно. Само така хората развиват гъвкавост и адаптивност.

My suffering left me sad and gloomy.
       Academic study and the steady, mindful practice of religion slowly brought me back to life.

The three-toed sloth is not well informed about the outside world. On a scale of 2 to 10, where 2 represents unusual dullness and 10 extreme acuity, Beebe (1926) gave the sloth's senses of taste, touch, sight and hearing a rating of 2, and its sense of smell a rating of 3. If you come upon a sleeping three-toed sloth in the wild, two or three nudges should suffice to awaken it; it will then look sleepily in every direction but yours. Why it should look about is uncertain since the sloth sees everything in a Magoo-like blur. As for hearing, the sloth is not so much deaf as uninterested in sound. Beebe reported that firing guns to sleeping or feeding sloths elicited little reaction. And the sloth's slightly better sense of smell should not be overestimated. They are said to be able to sniff and avoid decayed branches, but Bullock (1968) reported that sloths fall to the ground clinging to decayed branches "often".

"I don't see why I can't be all three. Mamaji has two passports. He's Indian and French. Why can't I be a Hindu, a Christian and a Muslim?"
"That's different. France and India are nations of earth."
"How many nations are there in the sky?"
She thought for a second. "One. That's the point. One nation, one passport."
"One nation in the sky?"
"Yes. Or none. There's that option too, you know. These are terribly old-fashioned things you've taken to."
"If there's only one nation in the sky, shouldn't all passports be valid for it?"
A cloud of uncertainty came over her face.
"Bapu Gandhi said - "
"Yes, I know what Bapu Gandhi said." She brought a hand to her forehead. She had a weary look, Mother did. "Good grief, " she said.

And I survived because I made a point of forgetting. My story started on a calendar day - July 2nd, 1977 - and ended on a calendar day - February 14th, 1978 - but in between there was no calendar. I did not count the days or the weeks or the months. Time is an illusion that only makes us pant. I survived because I forgot even the very notion of time.

I'll tell you, that's one thing I hate about my nickname, the way that number runs on forever. It's important in live to conclude things properly.

ПП. В последния момент ми направи впечатление, че в оригинал заглавието не е членувано. Не ми хрумва защо е така, но ми се струва хубаво.

понеделник, септември 23, 2013

Придворният убиец. Тайните на занаята - Робин Хоб

Изкуството на дипломацията се в състои в това да знаеш повече тайни за своя съперник, отколкото той за теб. Винаги действай от позиция на силата. 

Сравнително неочаквано за мен се оказа, че Робин е жена. Наречете ме предубеден, но ми се струва, че това си личи в начина й на писане. Когато вече го знаете, в романа й може би ще доловите нещо от Хари Потър (има момче в процес на обучение в крайно необичайната специалност „Придворен убиец“), от Землемория (по плавното разказване и важността на имената на героите), вероятно и от Перн (по наличието на Умението и приблизително криминалните загадки, които се случват на главния герой и как той успява само със собствени сили да разреши всичко). Забелязахте ли, че нарочно извъртях нещата така, че доказателствата ми за женствено фентъзи да препращат само към книги от други авторки в жанра? Добре, тогава за да нормализираме хормоналния баланс в първия том на тази така приятна трилогия (Само три томчета! Кажете ми кой друг писател на фентъзи пише с мярка откъм обем?) ще споменем, че романът даже мъничко прилича и на „Песен за огън и лед“ по страховете от неясната заплаха от алените кораби. 

Измислен свят с традиционния за жанра средновековен облик. Магия почти няма, свръхестествени същества пък хич. Най-необичайното нещо е Умението – телепатична способност, която имат малцина, но пък доста силна, защото при школуването си може не само да чете чужди мисли на големи разстояния, но и да внушава такива. В такава среда и роден с такова качество ние намираме Фиц – главен герой и незаконен син на принца-престолонаследник. Още в невръстна възраст Фиц е прибран в кралския двор, защото дори и да не е признат за официален наследник, той може да бъде много полезен на короната. При преговори на вражеска територия и опасни мисии не е особено далновидно да се изпращат кралските величия, а е по-добре да бъде някой също толкова верен, но който може да бъде пожертван. По такива причини е решено, че Фиц трябва да бъде обучен на дипломация, Умението и не на последно място на изкуството да убива по толкова разнообразни начини, колкото биха били нужни, за да подкрепи многобройните нужди на кралството. 

Силното и притегателното е в моментите, когато Робин незабелязано е посадила кълновете на почти криминалната загадка, натовари те с напрежение и неизвестни и ти шибне камшика, а събитията се запрескачат едно друго. Иначе почти цял роман тече в обичайното за фентъзито бавно темпо, без особени изненади и без да разберем почти нищо за същността на заплахата от пиратите. 

Заключение: ще се чете още. :) 

Не се отличаваш нито със сила, нито с бързина, или остър ум. Запомни го веднъж и завинаги. Но затова пък си достатъчно упорит да изтощиш по-силния, по-бързия или по-умния от теб. 
*** 
Да ти призная, ненавиждам дворцовите интриги. 
*** 
Хората не могат да скърбят както кучетата. Но ние скърбим дълги години. 

Още по темата от Анна при Трубадурите.

петък, септември 20, 2013

Село Борово – Крум Велков

За да изпреваря евентуални въпроси: не, не знам защо я четох тази... книжка. За роман от 100 страници има помпозен увод от 22, който да ни убеди и докаже априори колко важно четиво е това. Нещото разказва за Септемврийското въстание през 20те години, писано е през 30те и е изучавано в училищата през 50те и 60те. Вероятно комунистическата идея е имала отчаяна нужда да изнамери доказателства и факти за съществуването и значението си от преди 1944, пък дори и някои от тях да са леко пресилени и преиначени. Както мъдро го е казал Стефан Вълдобрев: Пропага-пропага-пропагандата се прави така! 

Скучна, клиширана, бедна на идеи и истинност, но пък беше попадение да чета за Септемврийско въстание баш през септември, чисто емоционално и метеорологично. Крум Велков се бил похвалил, че я написал за три седмици, което според мен не е много за хвалба. Историята на младия работник от града, който се връща на село, за да работи с нежелание за местния изедник и да обучава селячеството в прогресивните идеи на комунизма, е разказана така, че дори не се разбира през кои години се развива действието. Заблудата за мащабността и значимостта на събитията е толкова голяма, че почти през цялото време си мислех, че финалът ще бъде на 9ти септември. 

Времето застудя и въпросната ширпотреба отива в печката. 

понеделник, септември 16, 2013

Кухият човек – Дан Симънс

Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират.

Дан Симънс се води от големите звезди на фантастиката, има си Хюго, Локус, номинации. Тази му книга се пада писана някъде в средата на писателския му път, т.е. не е като да не е знаел как да пише или да се е бил изписал. Из романа наистина се мяркат разни интересни идеи - телепатия, съзнания едно в друго или до друго, реалности коя от коя по-истински, смели допускания за всичко неизвестно в тази област. Но пък са разпиляни сред разклоненията на напълно ненужни второстепенни сюжетни линийки, които не само че не подхранват с нищо основната, ами и отнемат от силата й. Докато следим главния герой как се шляе из различните щати в опит да прежали умрялата си жена и без да иска попада ту на серийна убийца с мания към разфасоване, ту на италиански мафиози, става така, че всичките начесто споменавани купища физици и теориите им неволно олекват. Въобще пък няма да коментирам мястото на формулите и уравненията в художествената литература. 

Бях забравил защо не харесвам как пише Дан Симънс. Не разбирам защо непременно държи да се позовава на „мъдростта“ на поети като Йейтс. Не съм убеден, че поезията е дала кой знае какъв принос в научната фантастика. Защо държи да посипва произведението си с имена на учени и тук-там по някой отвлечен термин? „Хей, вижте, споменах Шрьодингер и Паули няколко пъти, следователно написаното има сериозна научна обосновка.“ Което не е точно така, защото чичо Дан наистина само ги споменава, не обяснява, не се аргументира. Всеки път когато нещата добият опасен наклон към задълбочаване, главната героиня Гейл започва да се мръщи, че не разбира премъдрата мисъл на мъжа си и той благосклонно сменя обясненията с разни достъпни метафори. Птички и пчелички. 

И така, ако №120 от Библиотека „Галактика“ беше пейзаж, то на него по-скоро щеше да има нарисуван залез, а не връх. 

При Блажев и Кръстев можете да прочетете още по темата.

сряда, септември 11, 2013

Степни богове – Андрей Геласимов

В моите представи едно време (преди падането на Стената) у нас е имало потоп от книги за войната, позната по целия свят като WW2, а тук – като Великата отечествена. Патриотични, силно героични, с благородни и жертвоготовни герои и силно драматични. Тази книга е за същата война, пак гледната точка е вътре в Съветския съюз, но е много по-различна. Мизерен живот на ръба на оцеляването, глад, битови, а не национални драми. Има болни и гладуващи деца, пък макар и жизнени и с остър ум. Вътре са и майките им, които забавляват войниците за някоя и друга консерва. Там са и старците, които преживяват от трафик на китайски спирт през границата. Има също така и малтретиран и високо благороден японски лекар в лагер за военнопленници, който на мен обаче нещо не ми допадна като персонаж и затова го игнорирам. 

Финалът много ми хареса и с оптимизма си донякъде компенсира дрипавата и болнава цялостна картина, която сама по себе си е неприятна за гледане, но видяна през очите на момчето главен герой е съвсем обичайна, често весела, интересна и нормална. Според него е логично на света доброто и злото да са по равно, защото той има по пет пръста и на лявата, и на дясната си ръка. Заради неговите премеждия и гледната му точка книгата става толкова приятна за четене. 

"Степни богове" получих със специалните препоръки на Амбъра и Мишев, но после си припомних, че и на други места съм чел похвали за писателските умения на Андрей Геласимов. Богата работа, пробвайте я и няма да съжалявате. Само корицата е малко... компромисно решение, но съдържанието компенсира, че и отгоре.

четвъртък, септември 05, 2013

Да убиеш присмехулник - Харпър Ли

Не искам да влизам в ролята на читателя, който изпада в неконтролируем възторг от детска книга, обяснявайки разпалено, как всички истини за живота са събрани в нея, затова ще напиша три неща, които според мен я определят най-добре - здрав разум, проста логика, майсторско изпълнение. В книгата няма скрити послания. Всичко е ясно като бял ден от началото до края, така както е ясен и простичък живота за главната героиня Джин-Луиза "Скаут" Финч, шестгодишната дъщеря на Атикус Финч - адвокат в град Мейкомб, Алабама. Градът не съществува реално, но става ясно, че това би могъл да е всеки малък град с много славно минало в Алабама. Действието се развива през 30-те години в Южните щати, където духът на Конфедерацията е все още жив, макар и малко посмачкан. Историята обхваща няколко години от детството на Скаут, брат ѝ Джем и приятелят им Дил, като разказът е от нейно име. Книгата предава едно много хубаво здравословно отношение към живота, което е присъщо за децата, без обаче да представя света твърде наивно. Смъртта, престъпленията и насилието не са спестени, но не се драматизират. Щедрата доза остроумие и превъзходният език правят от романа шедьовър. Най-впечатляващото за мен е как с простички изречения, Харпър Ли, успява да постигне максимален ефект. Книгата е пълна със забавни изказвания на героите. Не е възможно да се отегчите, въпреки че предполагате какво ще се случи. Удоволствието от четенето е пълно и ще искате да продължи безкрайно.

Колосаните  яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и след дрямката следобед, но въпреки това вечер приличаха на кифли, покрити с глазура от пот и пудра.

***

Малкият Чък Литъл се изправи.
- Оставете го да си отиде, госпожице - каза той - Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.


***

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност те представляваха един безкраен "Проект", който постепенно се приемаше "с единодушие" и за който щатът Алабама изхарчваше огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на "Групови действия". Това, което Джем наричаше "Десетичната система на Дюи", към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да сравня с други образователни системи.

***

Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В началото на лятото ме помоли да се оженя за него и после веднага забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем.

***

Изглежда, че шести клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди - опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка прилепнала на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак - заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъден днес, ако не ги бяха изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

***

- Защитаваш ли черни, Атикус? - попита го аз същата вечер.
- Разбира се. Не казвай "черни", Скаут. Грозно е.
- Всички в училище казват така.
- Отсега нататък ще казват така всички без един...


***

Независимо от нашия компромис, моято борба да не ходя на училище беше продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих 5 цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не могах да се заразя.

***

За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юристконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса - всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч.

Накрая искам да спомена с добро Бард, задето не са подменили думата "негър" с "афроамериканец", каквато напоследък е практиката по другите части на ЕС, а също и да ги поздравя за това, че преводът не звучи като изплют от Жужъл Транслейт. Това, разбира се, по никакъв начин не оправдава незнанието им за това, къде се пише "й" и къде "и".

сряда, септември 04, 2013

Сирените от Титан - Кърт Вонегът

Нямаше да науча за тази книга, ако не бях се спънал в понятието хроносинкластичен инфундибулум. Хроносинкластичният инфундибулум е дефиниран от Кърт Вонегът, като онази област от Вселената, в която всички истини се събират, за да съществуват едновременно без никакви проблеми. Ако две деца в двата края на Галактиката са убедени, че бащите им са прави винаги и за всяко нещо, то това би означавало, че ако в един определен момент татковците се срещнат, ще настане голям спор. Не е така обаче в хроносинкластичния инфундибулум. Там татковците ще се разберат безпроблемно, но не защото единия ще убеди другия в правотата си, а защото и двамата ще разберат, че са прави и това няма да ги притеснява. Чудно място, с две думи. Трудно ми беше да си го представя геометрично. Мисля, че е нещо като фуния, която освен пространствено е изкривена и във времето. Но това няма толкова голяма значение. Важното е, че всички предмети, които попаднат в този конструкт, се превръщат във вълнов феномен и започват да се материализират на планети, които пресичат тяхната траектория. Материалните обекти, които попадат в инфундибулума са Уинстън Найлс Ръмфоорд и неговото куче Казак. Докато Казак се наслаждава само на способността си да се търчи на воля по всички планети в Слънчевата система, мистър Ръмфоорд получава бонус - да вижда напред и назад във времето. Въоръжен с тази способност, Уинстън Майлс Ръмфоорд започва да направлява хода на човешката история - подготвя и извършва нападение на марсианци над Земята, въвежда нова религия - Църквата на Напълно Безразличния Бог и си играе с живота на Малахи Констант. Целта му остава пълна мистерия до края. 

Това е третата книга на Вонегът, която прочитам. Първите две бяха "Синята брада" и "Майка нощ". Не помня за какво се разказват. За една от двете помня, че сюжетът се въртеше около картина в стил абстрактен експресионизъм, но не съм сигурен, коя от двете. От тях ми е останало само едно безкрайно чувство на задоволство. Точно като приятен сън, който си забравил, но знаеш, че е бил хубав по доброто чувство. Когато прочетох Сирените на Титан ми хрумна, откъде би могло да идва това много приятно усещане. В книгата има много спокойствие, дистанцираност и прекрасен хумор. Човек, който не го е срам да разказва за магариите, които е вършил като млад, би описал живота си по този начин. С пълно разбиране, че това са просто микроскопични отрязъци от гигантския информационен поток на Вселената и като такива имат значение само за него и за никой друг.

Има много над какво да се разсъждава в книгата. Тъй като в нея няма почти нищо категорично, голяма част от мислите на анализаторите ще са чиста проба спекулации. Техни си истини. Но в това няма проблем, защото, както е казано още в началото, всички истини могат да съществуват едновременно по най-прекрасния начин в хроносинкластичния инфундибулум. Ако, също като мен, първата ви реакция след като прочетете книгата е да се попитате "Добре, де, ама за какво беше цялата тази история? Какъв е смисълът на всичко това? Защо му е трябвало да изписва толкова много страници, за да не каже нищо накрая?", изчакайте, раздразнението ще премине. Ще установите, че няма нужда да се впрягате. За нищо.

Може би най-любимият ми пасаж:

In the Hear Ye Room were three people — a bartender and two customers. The two customers were a thin woman and a fat man — both seemingly old. Nobody in the Wilburhampton had ever seen them before, but it already seemed as though they had been sitting in the Hear Ye Room for years. Their protective coloration was perfect, for they looked half-timbered and broken-backed and thatched and little-windowed, too.
  
They claimed to be pensioned-off teachers from the same high school in the Middle West. The fat man introduced himself as George M. Helmholtz, a former bandmaster. The thin woman introduced herself as Roberta Wiley, a former teacher of algebra.
  
They had obviously discovered the consolations of alcohol and cynicism late in life. They never ordered the same drink twice, were avid to know what was in this bottle and what was in that one — to know what a golden dawn punch was, and a Helen Twelvetrees, and a plui d'or, and a merry widow fizz.
  
The bartender knew they weren't alcoholics. He was familiar with the type, and loved the type: they were simply twoSaturday Evening Post characters at the end of the road.
  
When they weren't asking questions about the different things to drink, they were indistinguishable from millions of other American barflies on the first day of the New Age of Space. They sat solidly on their barstools, staring straight ahead at the ranks of bottles. Their lips moved constantly — experimenting dismayingly with irrelevant grins and grimaces and sneers.
  
Evangelist Bobby Denton's image of Earth as God's space ship was an apt one — particularly with reference to barflies. Helmholtz and Miss Wiley were behaving like pilot and co-pilot of an enormously pointless voyage through space that was expected to take forever. It was easy to believe that they had begun the voyage nattily, flushed with youth and technical training, and that the bottles before them were the instruments they had been watching for years and years and years.
  
It was easy to believe that each day had found the space boy and the space girl microscopically more slovenly than the day before, until now, when they were the shame of the Pan-Galactic Space Service.
  
Two buttons on Helmholtz's fly were open. There was shaving cream in his left ear. His socks did not match.
  
Miss Wiley was a crazy-looking little old lady with a lantern jaw. She wore a frizzy black wig that looked as though it had been nailed to a farmer's barn door for years.


***

Everyone now knows how to find the meaning of life within himself.

But mankind wasn't always so lucky. Less than a century ago men and women did not have easy access to the puzzle boxes within them.

They could not name even one of the fifty-three portals to the soul.

Gimcrack religions were big business. Mankind, ignorant of the truths that lie within every human being, looked outward — pushed ever outward. What mankind hoped to learn in its outward push was who was actually in charge of all creation, and what all creation was all about.

Mankind flung its advance agents ever outward, ever outward. Eventually it flung them out into space, into the colorless, tasteless, weightless sea of outwardness without end.

It flung them like stones.

These unhappy agents found what had already been found in abundance on Earth — a nightmare of meaninglessness without end. The bounties of space, of infinite outwardness, were three: empty heroics, low comedy, and pointless death.

Outwardness lost, at last, its imagined attractions.

Only inwardness remained to be explored.

Only the human soul remainedterra incognita .

This was the beginning of goodness and wisdom.


***

It took us that long to realize that a purpose of human
life, no matter who is controlling it, is to love whoever is around to be loved.

събота, август 31, 2013

Човекът в лабиринта - Робърт Силвърбърг

Историята има толкова камерен вид, че спокойно би могла да бъде поставена в някой театър - сцената е почти все една и съща, героите не са много, а основните са даже само трима, завръзката и насоката на действието са ясни от първата страница. Въпросът и интересното е как всеки от тях ще си изиграе ръката. (По нещо ми напомни на старовремския черно-бял филм "12 гневни мъже", оня с Хенри Фонда.)

А сега същината на действието: Чрез всички позволени инструменти на манипулаторското изкуство - разговори, убеждаване и най-вече лъжи - един човек трябва да бъде изваден от сърцето на най-сложния и опасен лабиринт във Вселената. Той доброволно се е скрил там и се е изолирал от всякакъв досег с хората, защото при последната му дипломатическа мисия той е пратен да установи контакт с първата разумна раса, която хората срещат в Космоса. Резултатът е по-лош от нулев, защото не само че не успява да научи нищо за тях, ами и се прибира на Земята повреден - мозъкът му излъчва всичко лошо, което чувства и мисли наоколо с такава сила, че околните го възприемат болезнено зле. След години на озлобление срещу цялото човечество, което го е низвергнало, Мълър е потърсен отново, защото само човек с неговата болест може да спаси човечеството от друга задала се заплаха. Този път нещата са още по-сериозни, но трудността е, че той трябва да бъде убеден да помогне доброволно. Той, който е бил отритнат, мразен и избягван от всички хора без изключение.

Робърт Силвърбърг, ако случайно някой не чувал най-малкото за Маджипурските му истории и по-конкретно за "Замъка на лорд Валънтайн", е доста плодовит писател, който в силните си години е спечелил не една и две "Хюга" и "Небюли". От малкото негови неща, които са превеждани на български и съм чел, никога не съм бил особено очарован, но тази неочаквано ми хареса.

Книгата е забележителна и с друго. Със своя №121 тя се явява последната, която е излязла от прочутата поредица Библиотека "Галактика". Можете да си представите в какви тиражи се е издавала фантастиката през 1998 и как се зарадва колекционерската ми душа, когато движен от късмет и още нещо попаднах на нея.:)

Множествата на изобразеното на корицата и разказаното в книгата имат точно нула пресечни точки.

четвъртък, август 29, 2013

Опасен чар – Свобода Бъчварова

Висше образование без пари е като крайцер без океан.

Въпросната Свобода Бъчварова е била сценарист на филма „Опасен чар“ и само няколко години по-късно е попреработила текста и го е издала и като книга. Очаквано не е постигнала колосалния успех на филма (там и актьорската игра на Тодор Колев и компания е на страшни висоти), но ако припадате от смях по „куче-касичка“ и „лошо, Седларов, лошо“, най-вероятно бая ще се посмеете и на книжката. Тъничка, концентрирана и с минимални отклонения от филма. С много и интересни сравнения в пасажите с авторовата реч, които допълват и дообогатяват блестящите диалози, които така добре познаваме.:) 

Затова вечно ще пребъде името на големия познавач на женската душа Вилер от Хамбург, който с няколко разноцветни чилета и парче канава доказа, че всяка домакиня може да бъде художник, стига да притежава две качества: маниашка упоритост и вяра в собствените си сили! 
*** 
Защото, честно казано, нищожната й заплата в поликлиниката беше подигравка дори за неквалифициран сезонен пазач на бостан. 
*** 
— Гебен зи мир айнен сигарет? — каза малко предвзето Лили. 
— Авек плезир, керкенезчето ми… 
*** 
— Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол. 
*** 
 Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка. 
*** 
 Мощното културно движение за бродиране на гоблени в България от ден на ден се разраства като богомилството. 
 *** 
Но най-ужасното е работното време… От… до… От… до… ден след ден, месец след месец, година след година, до двата квадратни метра в пръстта, и ако те попитат миг преди смъртта живял ли си, ще отговориш, без да се замисляш: Да, като говедо, тоест като чиновник! Благодаря, не съжалявам за нищо! Исках изборът да е мой!

Вярвам, че последният цитат докосва нежна струна в душата на всеки офис-труженик. Ако ли пък вече не докосва - моите съболезнования и честито ви пенсиониране.:)

сряда, август 21, 2013

Непосилната лекота на битието – Милан Кундера

Блаженото безразличие да работиш нещо, което изобщо не те интересува. 

Милан Кундера (ударенията са върху и-то и у-то) е един от най-популярните живи чешки писатели, макар самият той да казва, че се смята за френски писател и произведенията му трябвало да се изучават в часовете по френска литература. Това вероятно се корени във факта, че от 1975 живее във Франция, а 1981 е получил и гражданство. На мен ми се струва малко самохвално и глуповато, но щом му е приятно, нека се фука с новото си поданство колкото си иска. 

„Непосилната лекота...“ е може би най-известната му книга. Аз обаче не можах да си отговоря защо е нужно изобщо човек да чете такова нещо, което е претъпкано със суета, срам, унижение, вулгарност. Възможно е и да има някаква причина, но аз не мога да я намеря. Четенето с харесване на такава книга ми прилича на крива логика от типа – щом звучи гадно и неприятно, значи е истинско. Което, разбира се, е пълна глупост. В някои моменти повествованието ми приличаше на кошмар – да е пресилено до степен на абсурдност, акцентите на вниманието на автора да са върху неща, които здрав и несънуващ кошмари човек не би си и помислил да ги постави. Център на книгата се оказаха объркани хора, за които ние не научаваме почти никакви подробности, освен тук-там миниатюрни нотки на политическа пристрастност покрай събитията в Чехословакия от 1968-ма и основно за развинтените им психика и сексуалност. Скалъпени интриги и крайно чужди на нормалния човек комплекси. Диалози, изтъкани от празнословие. Бледи думи, които не значат и не казват нищо категорично, а само заобикалят същината като гладни, но страхливи улични кучета. Голи жени и хиперпотентни интелектуалци. По теми и степен на задълбоченост ми заприлича на (клюкарско) списание - тематично разпиляно и прескачащо от тема на тема без всякаква видима връзка. 

Забелязал съм, че чехите си умират да се занимават с края на храносмилателната система и отпадъците й. Не знам на какво се дължи и не искам да знам, но даже и хуморът им изобилства от лайняни смешки и намеци. (Визирам не само Швейк.)

Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича.(?!?) 
*** 
- Тереза, призванието е дивотия. Нямам никакво призвание. Никой няма никакво призвание. Не можеш да си представиш какво огромно облекчение е да знаеш, че си свободен, че нямаш призвание. 

Други хора с видимо по-позитивни мнения за същото четиво.  

петък, август 16, 2013

Търкалящи се камъни – О’Хенри

Сборник с разкази, разбира се, и то хумористични – за информация на по-младите читатели, които още имат извинение да не познават О’Хенри. Много приятно и освежаващо действа четенето му през августовските дни и нощи. Може човек да си го чете и сам, но прекалено често ще имате желанието да прочетете някому готин пасаж на глас, за да се посмее и той, затова препоръчвам да се чете в компания, а защо не и на плаж.:) 

Много човечен, емоционален и винаги в състояние да те изненада с неочакваните си завършеци. Любимите ми за препрочитане разкази бяха затвърдени („Стая с капандура“ за звездата, която се казва Били Джаксън; „Мамон и Амур“ – припадам по това величайше доказателство за силата на парите; „Праскови“ – преразказвал съм го сигурно 10 пъти; „Кой е по-способният“ – за труда, търговията и капитала) и се допълниха с нови („Екстрадирана от Бохемия“, „Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото“, „Безсюжетен разказ“(!)). Засега не съм открил да има каквито и да е противопоказания, неподходящи моменти или възрасти за четене на феноменално висококачествените му разкази, така че – наслаждавайте им се в неограничени количества и честота и видимо ще подобрите качеството на живота си. Обещавам, честна пионерска.:) 

А заглавието идва оттам, че през 1894 в Остин, Тексас, О’Хенри е бил редактор на седмичния хумористичен вестник “The Rolling Stone” (“Търкалящи се камъни”), в който публикува първите си разкази и стихове(!). Не че е чак толкова важно, ама понеже проверих, та да споделя за протокола – съдържанието на оригиналния сборник "Rolling Stones" доста се разминава с това на българските "Търкалящи се камъни". В американската версия има даже десетина от вече споменатите стихотворения плюс няколко писма, като това по-долу, което е писал до дъщеря си.
(Кликни, за да го видиш увеличено.)

вторник, август 13, 2013

За писането: Мемоари на занаята – Стивън Кинг

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Това е книга, за която слушах отдавна, но ми попадна едва наскоро благодарение на така любезния и щедър жест на Преслава (поклон и чело в земята).:) 

По примера на Стоичков пък (все пак титаните са за това – да се цитират) книгата може да се раздели тематично на ту партс – автобиографични моменти и писателски съвети. Те двете всъщност умело са преплетени, за да могат феновете на чичо Стиви да добият представа кой съвет откъде му е дошъл на ум, с коя негова книга е свързан или с какви други премеждия от живота му. Това е за доказателство и потвърждение, че нещата не са случайни и не ги пише просто за пари или от тщеславие. 

Аз, разбира се, не можах да запомня почти нищо от съветите му за писане. Някои от тях наистина ми харесаха и ми се видяха практични, но по-интересно ми беше да чета за детството му, за брака му, за Единствения читател, за безпаричието, за трудностите с алкохола и наркотиците, даже и за прословутата катастрофа, от която едва оцелял. Поредно доказателство за разказваческия му талант. 

Книгата е хубава и на много места в интернет могат да се срещнат позитивни отзиви за нея. Моят ще се ограничи с това, че вкъщи я четем паралелно и с интерес представители на две поколения като периодично си преразказваме и цитираме по-готините моменти, а на всичкото отгоре вече има и хора, чакащи ред. 

И един съвет – докато четете тази книга, не се изкушавайте да си отбелязвате докъде сте стигнали с вътрешното парче от сгънатата корица. Рискувате да разлепите книгата за нула време и ще ви се наложи да си я съхранявате в ту партс – корица отделно и книга отделно. Но то с всичко в живота е така - самтаймс уин, самтаймс люн.:)